Снежните момчета и „La bola negra“ – да обичаш смело в тишината

Снежните момчета и „La bola negra“ – да обичаш смело в тишината

Венислав Василев

            „La bola negra“ (в превод „Черното топче“, 2026) е испанско-френска копродукция на режисьорите Хавиер Калво и Хавиер Амброси. Премиерата му е по време на тазгодишния 79-и филмов фестивал в Кан на 21 май и печели наградата за най-добра режисура. Като имена в актьорския състав се срещат: Мило Куифес (дебют), Мона Мартинес, Мигел Бернардо, Алваро Лафуенте Калво или Guitarricadelafuente (дебют), Карлос Гонсалес, Уго Велзел, Лола Родригес и със специалното участие на Глен Клоуз и Пенелопе Крус. Значими признания за филма са и: „Избор на публиката“ на 51-ия Международен филмов фестивал в Торонто; „Награда на публиката“ на 74-ия Международен филмов фестивал в Сан Себастиан; „Награда за най-добра литературна адаптация“ на 12-ия КиноЛибри, София; „Награда на публиката за най-добър филмов филм“ на 70-ия Лондонски филмов фестивал на BFI.

            Филмът представя три истории, свързани с Федерико Гарсия Лорка (1898–1936), развиващи се съответно през 1932, 1937 и 2017 г. Различните сюжети непрекъснато се редуват и се преливат един в друг, без специално маркирани монтажни техники. Макар в кадрите да преобладава близкият или общият план, не се появява усещането за натрапчиво акцентиране или мащабност. Повечето кадри са изградени на принципа на американския план – две конкретни фигури в цялото пространство или телесни части на двама души в интимността помежду им. Историите се преплитат и свързват, докато към края се събират в една линия, разтеглено разположена във времето, в световната културна история и в паметта за Лорка и неговата незавършена едноименна пиеса („La bola negra“).

Първата история (1932) представя творбата, позовавайки се на наличните страници, спомени и бележки. На Карлос му е отказано членство в елитно казино заради сексуалната му ориентация. Вотът, изпълнен чрез пускането на бели и черни топчета в урната, е базиран на слухове, битуващи като „обществена тайна“. Черните топчета се оказват повече. И все пак след това бащата подтиква момчето да отрече слуховете и да поиска преразглеждане и повторно гласуване. Майка му пък настоява да замине за Мадрид, обещавайки му финансова помощ. Още същия ден момчето се среща със свои другари. С единия, признал си, че е гей, е имал някакво взаимоотношение. Другото момче обаче му казва крилатото си съждение: „Не ме интересува какъв си. Влюби се в крокодил, ако искаш. Ако искаш, влюби се в мен. Не ме интересува. Просто искам да живея“. И го целува.  През нощта Карлос танцува в клуб и среща опечалена жена, идентифицираща го с мъртвия си син. На сутринта Карлос се връща в казиното. След неуспешния военен преврат „Санхурхадата“ казиното е щурмувано от тълпа. Всичко е разрушено и покрито със сняг. Ходейки по снега, Карлос среща момче с жена и група скиори. След това е заговорен от Въздуха / Виелицата / Снега, чийто глас е този на скърбящата майка от клуба. Момчето осъзнава смъртта си, моли да се върне в света на живите, ала получава отново отказ – този път в бяло. Интересен и важен образ е жената от клуба. Тя нарича Карлос „снежно момче“. Оприличавайки го на сина си, му разказва историята за смъртта на собственото си дете – убито поради нехаресване и неприязън, оставено да се разлага сто дни в корито, без да е позволено на някого да се доближи до него, дори и на нея. Така то станало бяло и студено като сняг. Любопитното е, че с това сравнение същата тази жена сякаш предсказва/предопределя съдбата на Карлос – да се слее със снега.

Втората история е за Испанската гражданска война (1937). В нея могат да се припознаят и действителни личности. От особено значение е пиесата „La piedra oscura“ („Тъмният камък“) от Алберто Конехеро, допринасяща най-вече за хронологията от 1937-а с участието на съответните герои. Себастиан е млад селски тромпетист, оцеляващ от италианските самолети, атакуващи общността му, готова да ги посрещне. Майка му е убита. За да се спаси, се решава да се присъедини към националистическите сили. Вече назначен, му възлагат да охранява Рафаел Родригес Рапун – ранен и оживял републикански военнопленник – и да го проучва чрез „таен“ разпит. Постепенно се разбира как Рафаел е бил част от театралната трупа на Ф. Г. Лорка „Ла Барака“ (но не като актьор) и негов любовник. Опознавайки Рафаел, хомосексуалното желание у Себастиан се събужда до степен на прозрение. Контактът им е силно наситен още от самото начало – от сблъсъка с пушката, през помагането при къпане, до лекия „фибров“ допир на настръхнала кожа с върха на пръстите и до „тайно позволената“ формална прегръдка в тишината. Свързват се още по-дълбоко, говорейки си за Лорка и неговото творчество. Преди Рафаел поръчково и заповедно да бъде убит от Себастиан, последната му молба към него е да открие, да вземе и да опази „Черното топче“. През 1939 г. Себастиан оцелява от войната, намира адреса и прибира ръкописа, изпускайки първите 4 страници на пода. При тази история бих поставил акцент върху няколко постижения – изкуството на мъжката еротика (без да се прекрачва във вулгарното), визуализирана елегантно през хумора, закачката, естествеността, нежността и дори сладникавостта; финото показване на човечност и чувственост у военните (до високото се стига през ниското – от голата телесна долница и уриниращите мъже до силата на човешкия дух за забавление, замисъл, усещане и смях) и „говорещото мълчание“ за доверие, болка, обич и съчувствие.

Третата история (2017) представя историка и бивш драматург Алберто, изследващ куиър дисидентството в музиката на Роза Ескенази. Малко след това научава, че получава наследство от завещанието на дядо си по майчина линия, когото никога не е виждал. Алберто се затруднява да комуникира с майка си, негодуваща, че е била изоставена от своя баща още като дете. Жената възнамерява да продаде наследената къща. Делът на Алберто се оказва остатъкът от ръкописа на „Черното топче“. Съответно неговият дядо е Себастиан. Става известно и че Себастиан е изоставил семейството си заради любовта си към мъж. И въпреки това отдалечаване, следи театралната кариера на внука си, посещавайки представленията му и пазейки изрезките за него от вестниците.

Ще завърша с чудната поява на образа на Лорка. Въведен е чрез ретроспекция – спомен за личността и последната среща, разказан на Себастиан от Рафаел. Лорка и Рапун говорят. Драматургът по различни начини се сбогува със своя любим – давайки му любовно послание, завещавайки му пиесата за бъдни времена, с уговорката да я публикува, когато дойде подходящото време, защото само така може да се помогне на някои като тях да избегнат подобна съдба. Във филма се споменава също, че в творчеството на Лорка Карлос е първият ясно заявен гей персонаж. А „реалистичността“ на „Черното топче“, както сам авторът определя пиесата си, е подложена на сериозна ревизия от страна на любимия му, който е напълно наясно с високата поетическа природа на Лорка и нейната проява във всичките му текстове. В парадигмата на възвишеното са и „снежните момчета“ – колко нежно и елегантно е назована жестоката и ненавременна смърт на „неприятните“ и „черни“ за околните, но красиви до чиста бяла светлина избраници. Черното топче се забива в момчето като куршум, оставящо смъртоносен отпечатък, поваля го и го вкочанява, но само физически, защото духовният огън на личността е вечен и ще гори във времето и в световната културна памет завинаги.