– Био-040541F?

– Аз съм – кимна Био-040541F. Бялото на очите ѝ червенееше от микрокръвоизливи. Брадичката ѝ продължаваше да потрепва. Приличаше на нервен тик. Все едно дълго бе стискала зъби и най-сетне бе отпуснала челюсти. Изглеждаше напълно изтерзана.

– Виждам, че не ви понася добре – каза агентът от „Устойчива заетост“.

Био замръзна. Бе получила работата само преди месец и не искаше да си представя какво ще прави, ако я загуби. Брадичката ѝ спря да трепери и тя преглътна с голямо усилие:

– Започнах да свиквам – излъга тя.

– Постоянната физическа болка води до необратими последствия. Неслучайно почасовата ставка на възнаграждението е толкова висока.

– Парите ми трябват. – Био се опита да се стегне.

– Разбира се. Ние всички имаме нужда от пари.

– Получавам добри оценки от клиентите. Може да проверите рейтинга ми в каталога.

– Точно затова съм тук. Вие имате талант. Защо не седнем? – предложи агентът и посочи отсрещната врата.

„Устойчива заетост“ бе онази сламка, за която мнозина мечтаеха да се хванат. Социалните програми на властите като „Зелен патронаж“, „Виртуализирай се“ или „Донос – бонус“ само частично успяваха да компенсират огромното напрежение, което раждаше масовата безработица.

Последната поръчка на Био бе именно раждане. Наеха я, за да поеме болките на една родилка. Клиентите плащаха за какво ли не. Включително за мигрена, зъбобол, болезнен цикъл и хемороиди.

„Някога наемахте хора, които готвят, чистят и пазаруват вместо вас. Днес ние ви предлагаме да наемете наш служител, който ще поеме вашата болка!“ Така звучеше рекламата. Показваше щастлива възрастна двойка, която пуска хвърчило на зелена морава. И двамата тичат през глава, сякаш нямат износени хрущяли.

– Справяте се впечатляващо – каза агентът от „Устойчива заетост“, щом Био седна.

– Но? – Тя не можеше да се отърве от усещането, че предстояха лоши новини. Инстинктивно стисна зъби.

– Няма никакво „но“. Тук съм, за да ви предложа повишение.

– Повишение? Какво повишение?

– Имаме свободна позиция в бюро „Скръб“.

– Бюро „Скръб“? – Био ставаше все по-подозрителна.

– На практика това, което ще правите там, не се отличава особено от това, което правите сега…

Агентът стана и се приближи. Изглеждаше като човек, който не обича да губи време в излишни обяснения.

– Сега ви наемат, за да ви боли. Ако приемете предложението, клиентите ще ви плащат, за да скърбите вместо тях.

– По колко часа са смените в това бюро? – Лицето на Био започна да се прояснява.

– Стандартните дванайсет часа. Дневна смяна – нощна смяна – един ден почивка.

– Значи е същото.

– Мисля, че не е. Аз бих предпочел да скърбя дванайсет часа, вместо да агонизирам. Освен това, постоянната физическа болка води до необратими последствия. Мисля, че го споменах.

– Някой е напуснал бюрото и ми предлагате работата му?

Агентът губеше търпение. Подобни въпроси го влудяваха и всяка демонстрация на спокойствие му костваше усилия. Гласът му стана още по-мек:

– Предлагаме ви повишение. Ние търсим служители… които са по-устойчиви. Такива като вас.

Био много отдавна не бе изпитвала подобни чувства. Не помнеше кога за последен път е усетила радост. Не можеше да я покаже пред този човек, но в цялото ѝ същество се надигаше някаква еуфория. Само допреди минута светът около нея потъваше, а сега започваше да осъзнава какво се случва. Не само че не я отстраняваха, а ѝ предлагаха нещо много по-добро.

– Довършете си смяната – каза агентът и погледна циферблата на стената. – Имате още три часа раждане. Когато приключите тук, качете се горе в „Човешки ресурси“.

– Човешки ресурси?

– Да, новият ви договор е там.

***

– Добре ли сте? Изглеждате ужасно! – Младата сътрудничка в „Човешки ресурси“ направи знак на Био да се разположи отсреща. – Искате ли чаша вода?

– Казаха ми да се кача за новия договор. – Устните ѝ едва се отлепяха.

– Да, разбира се. Това е досадна формалност. Много сте бледа… Да ви налея все пак чаша вода?

Био кимна.

Сътрудничката стана и наточи една чашка от диспенсера. После се върна при монитора и започна да цъка по тъчскрийна с извънредно дългия си маникюр. Всяко докосване издаваше едно такова „цък“, което буквално стържеше по изопнатите нерви на Био. Молеше се да приключи бързо.

– Имаме оплакване от последния клиент – каза младата ейчарка.

– Оплакване?

– Да, отхвърлили сте нейните болки и е била принудена да ги търпи сама в продължение на тринайсет минути. Иска си парите обратно и съгласно нашата политика средствата предстои да бъдат възстановени. Съжалявам, няма как да ви платим днешната смяна.

– Агентът ме повика, за да говори с мен. Не беше по моя вина – отвърна глухо Био.

– Е, това са наши вътрешни пропуски. Клиентът не се интересува от тях. Ще трябва да подобрим вътрешната комуникация.

– Къде трябва да подпиша?

– Вдигнете глава към скенера, за да потвърдим самоличността ви.

– Знаете коя съм. Био-040541F.

– Процедурата го изисква. – Смигна ѝ съзаклятнически сътрудничката. – Главата по-нагоре… такааа… момеент… готово! Добре дошла в бюро „Скръб“!

***

– Тъгата е нещо, което може да се появи от нищото. Да дойде като лошо настроение без видима причина. Достатъчен е един жест, един спомен или някоя объркана мисъл. Пълно е с тъжни хора, които дори не знаят причината за своята тъга. – Онбординг инструкторът гледаше Био в очите и се опитваше да разбере дали изобщо го слуша. Всъщност за него нямаше никакво значение и просто продължи:

– Докато скръбта е нещо различно. Тя обикновено има свой предмет… Човек скърби по някого или по нещо. Неприятно и натрапчиво усещане. Съдейки по обема поръчки, нашите клиенти го намират за напълно неприемливо. Разказвам ви всичко това, защото повечето от тях не правят особена разлика между тъгата и скръбта. Имате ли въпроси?

Био повдигна рамене. Инструкторът изглеждаше доволен:

– Е, вие вече имате опит с болката. Технически работата не се отличава. Когато започне смяната, се включвате на приемане. Зелената светлина означава, че връзката е осъществена. Не прекъсвате сеанса до прехвърлянето на следващата смяна. Тук, предполагам, също нямате въпроси?

– Нямам. – Био нямаше търпение този дърдорко да я остави на мира, за да си отработи набързо часовете и да се прибира.

„Устойчива заетост“ не толерираше работата от вкъщи и държеше служителите да „ходят на работа“. Това пък беше част от една друга правителствена програма. Според всички проучвания движението на хора из града поддържаше по-ниски нива на стрес. Съществуваше агенция, която наемаше служители, които да пътуват безцелно. Имаше такива, които просто цял ден обикаляха с автобуса, а други получаваха пари, за да се облекат сутрин, да отидат до спирката и да чакат. Когато се съберяха достатъчно хора, дошлите по-рано можеха да се приберат обратно. Така се създаваше усещането за пулсиращо общество.

***

Био се включи на „Приемане“. Зелената светлина в началото сякаш се колебаеше, но след няколо примигвания застина уверено. Това означваше, че сеансът е започнал. Последната ѝ собствена мисъл беше „Благодаря ти, Господи, че няма да боли“.

Подът се вдигна почти до очите ѝ. От масата останаха четири крака и една изсъхнала дъвка, залепена отдолу на плота. Нещо прошумоля вляво. Едното ѝ ухо се обърна натам. След него и главата. Нищо интересно. Трябваше да продължи да търси.

Под дивана имаше едно жълто топче за пинг-понг и няколко мъртви мухи. Био провря глава. По мустаците ѝ полепна прах. Нямаше го и там.

Пъхна лапа в процепа между хладилника и стената и опипа, докъдето успя да достигне.

В коридора беше легенът с гранули. Био влезе, подуши и се завъртя наобратно. Постоя малко с изгънато тяло и започна да рови. Рови, докато ноктите ѝ не задраха твърдата повърхност. Излезе и с бавна походка се върна в стаята при масата и дивана.

Този път опита да се провре по-навътре. Муцуната ѝ бутна жълтото топче и то се търкули. Реши да го последва и излезе от другия край. Това, което търсеше, не бе там.

Хладилникът избръмча и Био се запъти към процепа до стената. Провря лапа. Нищо. Върна се в коридора и подуши легена. Първо от едната страна. Обиколи го и зарови нос в гранулите от другата.

После отново се озова в стаята. Дъвката си беше все така залепена от долната страна на плота. Опашката ѝ някак попадна в полезрението ѝ и тя се стресна. Отскочи на място. Вече не се виждаше и можеше да продължи да търси.

Диванът – хладилникът – коридорът. После отново. Никъде го нямаше. Останалите врати бяха затворени и Био обикаляше по този маршрут цели дванадесет часа. Докато ѝ свърши смяната.

Жената от нощното дежурство се настани до нея и въведе паролата си:

– Още ли го търси?

– Кое?

– Малкото си. Ти не четеш ли инструктажа преди „Приемане“?

– Първа смяна ми е – отвърна Био. Чувстваше се напълно изтощена. – Кой да търси малкото си?

– Котката. Собственичката си плаща, за да скърбим вместо котката ѝ. Изгубила е малкото си и от няколко дни го търси.

***

Зелена светлина. „Приемането“ започна.

В началото беше някакво подобие на гърлени звуци, които бързо се превърнаха в отчетлива реч.

– Парамедиците казаха, че е станало малко преди да се прибера. Измериха и температурата и казаха, че едва ли е минал и час. Ако знаех, щях да се прибера навреме. Ако знаех, нямаше да се бавя в гаража. Само ако знаех…

Био се разплака. Мъжкият глас в гърлото ѝ пресекна. Човекът отсреща се притесни и сведе поглед.

– Висеше на черешата в двора. Беше се обесила с каишката на кучето. Какво ли си е помислило горкото животно. Помислило си е, че ще излязат да се поразходят. Не можеш да си представиш как виеше. Мисля, че разбираше какво е станало. Мисля си, че също като мен чувства вина. За Бога, то знаеше, че се е случило нещо ужасно!

Човекът отсреща подаде на Био салфетка. Тя я взе. Ръцете ѝ бяха груби, а ноктите изпочупени и мръсни. Усети миризмата на машинно масло, докато триеше сълзите си.

– Какво ли трябва да е преживяла, за да се обеси с каишката на кучето? В нашия двор, на черешата… Виждах, че не е добре. Казвах ѝ, че тази работа е скапана. Казвах ѝ, че ще се оправим. Знам, че в гаража парите са от дъжд на вятър, но какво значение има сега, когато нея я няма? Трябваше да я спра. Не трябваше да ѝ позволявам да работи това!

Био хлипаше така силно, че едва успяваше да си поеме дъх.

– Сега как ще живея? Когато я срещнах, поисках само едно… Пожелах си да остарея с тази жена. Обещах си да се грижа за нея… и какво направих? Забавих се с онзи скапан карбуратор в гаража. Чакам го от половин година… Без него таратайката не може да запали. Направих го за пари. Ако не я подкарам, онзи няма да плати.

Гласът ѝ започна да гъгне:

– Скапаната работа я уби! Казвах ѝ, че човек има достатъчно своя болка, за да поеме и чуждата… Скапаната „Устойчива заетост“! Скапаното бюро „Скръб“! Сега всичките пари от таратайката ги дадох на тях. На тези, които убиха жена ми. Платих, защото наистина не издържам!

***

Жената от дневната смяна се настани удобно и изгледа Био въпросително. Дванайсетчасовият сеанс беше приключил.

– Тежка нощ, а?

– Какво стана с тази преди мен? Не е напуснала, нали?

– Не се оказа достатъчно… устойчива…

***

Снежинките се сипеха. Небето приличаше на огромен килим. Някой го беше разпънал до хоризонта и не спираше да го тупа от прахта. Беше студено.

Повечето хора криеха ръцете в джобовете си и мълчаливо се трупаха на спирката. Трябваше да чакат автобуса. Той нямаше да дойде, защото парите по програмата не достигаха за възпроизвеждането на всеки детайл.

Био броеше наум пътниците. Откакто напусна бюрото, работеше на тази спирка. Трябваше да дойдат още двама и можеше да се прибира.

Предишна статияПоетът има призвание да реставрира същността на вярата
Следваща статияДва къси разказа от Дрор Бурщайн