Homage / изложба модулна фотография на Зафер Галибов

Мариана Барух

Изложбата с модулна фотография на Зафер Галибов се намира в столичната галерия-книжарница „София Прес“ на улица „Славянска” и ще се закрие в края на месец април. Тази изложба не бива да се пропусне, поне от тези които са чували името на Зафер Галибов. Майсторът на фотокамерата е с достатъчен опит и авторитет зад гърба си. Артистичният свят на България познава добре снимките на Зафер – днес той е събрал в експозицията си познати лица от живота, който ни заобикаля. Изминалите години личат в тези снимки на Галибов – той сякаш иска да подчертае това.

Разговарях със Зафер Галибов, който представи още през юни 2020 г. две картини в мащабната изложба „Портрет“ на СБХ, които той нарича „модулна“ фотография. Искам да припомня част от творческата биография на Зафер, носител на толкова много награди и отличия не само в нашата страна, но и в Европа.

Зафер е роден на 2 март в София. Завършва ВМЕИ в София (днес ТУ-София), културология във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (2007). Защитава дисертация в областта на фотографията към Института за изследване на изкуствата в БАН (2014). Бил е фото-редактор в списанията „Лада“ и „Наша родина“, завеждащ фотоателие в „Главпроект“, в „Малък градски театър зад канала“. Работил е още в Националната галерия за чуждестрaнно изкуство, а от 2007 до 2010 г.- в „Института по математика и информатика“ към БАН, секция по дигитализация на научното и културно-историческото наследство, по проекта „Паметта на лицата“ – фотографията като част от културно историческото наследство.

Професионалните му интереси са в областта на история на българската фотография, журналистиката, сцeничните и изобразителните изкуства. Автор е на специалните албуми „Владимир Висоцки“ (1994), Амстердам, „Движение“(2001) и др. Участвал е в научни експедиции в Непал (1987) и в Антарктида (2000) с фотографии, показващи българското присъствие на тези места. Автор е на фотографски изложби в България, Литва, Израел, Финландия, Украйна, Русия, Дания, Полша, Словения, Италия, САЩ, Албания, Доха. Носител е на наградата „Златно перо“ за принос в областта на културата по случай 24 май; на сертификат на френската аукционна къща „Тажан“ за оценител на произведения на изкуството; Почетния плакет на кмета на Мюи, Франция; Бронзовия медал и сертификат на ЮНЕСКО и др. През 2017 г. издава книгата „Светлописите“, която е нов прочит на историята на старата българска фотография.

Мариана Барух – Някой беше казал, че художествена може да бъде само черно-бялата фотография. Защото цветът разсейвал възприятието, подвеждал към натурата, от една страна, и към рекламата, от друга. Защо повечето от твоите известни фотографии са  черно-бели?

Зафер Галибов – Разбира се, че в последно време има превес при снимките, които могат да се реализират в цвят. Може да се избира и да се правят репортажи и снимки на природата с черно-бели и цветни кадри. Напоследък е много трудно да се намират материали за черно-бели снимки. Всички снимат в цвят с новите технологии. Цветните изображения са по-експресивни и все повече ще се налагат.

М.Б. – Знам за твоята силна страст към хората на изкуствата и към джаз музиката, както и към различните артисти, певци, художници, учени, архитекти. Снимал си световно известните певци Рей Чарлс, Тина Търнър, балерината Алисия Алонсо, актьора и певеца Владимир Висоцки в ролята на Хамлет и другите артисти от театъра „Таганка“, музиканта Милчо Левиев, художниците Андрей Даниел, Греди Асса, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков, изкуствоведа Филип Зидаров, полярния изследовател проф. Христо Пимпирев и още много творци от цял свят. Въпрос на късмет ли е или ти умишлено търсиш да представиш портретите на хората на изкуството и също на обикновените хора?

З. Г. – Наистина съм търсил да запечатам с камерата си творците, които са идвали в България и тези, които работят у нас. Понякога е и въпрос на късмет да си на точното място в точния момент. С Владимир Висоцки имах невероятния шанс да съм с него и с артистите от театър „Таганка“ по време на гостуването им през 1975 г.  Правил съм самостоятелна изложба само с негови снимки. Вълнува ме всеки творец, който ме докосва с творчеството си, може да е обикновен човек, но творец в онова, с което се занимава.

М.Б. – Защо наричаш фотографиите в изложбата Homage, което може да се преведе като „В знак на възхвала” или „С уважение“ като „модулна“ фотография?

З.Г. – Техниката, която използвам е базирана на принципите на една стара немска фотографска система, която е съществувала преди повече от 100 години. Дали ще се казва „модулна“ фотография или фото скулптура или двуизмерно изображение на образа или пиктореализъм няма значение. Доразвих тази система и се получава съвсем нова снимка. Това е технически метод за ръчно пренареждане на образа. Взимам снимка от портрет на някой човек, нарязвам я на много части, но запазвам срезовете на лицето от снимката. Една такава снимка се прави около 6-7 дни. Трябва да се запази и перспективата. Има и други методи за получаване на различен образ. Това не е моментната снимка, която всеки прави. Трябва да имаш познания от физика, понятие за пространствено мислене и за това, че твориш и създаваш нещо ново на основата на твоя снимка. Не е лесно. Изисква се търпение, много работа и много опити за да се получи добър резултат.

М.Б. – Единият портрет, който видях и много ме впечатли, е на прославената кубинска балерина Алисия Алонсо, която е гостувала в България през 1969 г. и е изпълнила ролята на Кармен в балетната сюита на Бизе-Шчедрин. Другият портрет е на руския поет, певец, театрален и филмов актьор и писател, един от най-известните бардове в Съветския съюз Владимир Висоцки. Дълго ли избира кои хора на изкуството да представиш на тази изложба?

З.Г. – Да, единият портрет е на Алисия Алонсо, който съм снимал в далечната 1969 г. Имах безкрайното желание да се получи нещо по-различно от традиционния портрет на балерината. Опитах се да акцентирам на ръцете й и си ги представих като на някой хищник. Другият портрет е на певеца, актьора и писателя Висоцки пред огледалото, което като че ли ще се счупи. Тук могат да се видят пушки и китари на гърба му. Мога да отбележа, че съм търсил умишлено да постигна движение в образите. Вдъхновявал съм се от големите художници, представители на сюрреализма и кубизма като Виктор Вазарели, Рене Маргит, Салвадор Дали, Хундервасер, Хуан Миро, Гауди, Кристо, Жан Клод и дори Владимир Димитров Майстора. С тези портрети преоткрих собствената си работа опреди години. Паметта на лицата е страшно нещо, понякога до болка красиво, понякога – непоносимо безнадеждно, но така е в изкуството! Творбите предизвикваха различни въздействия и емоции у различните хора. Дълго време бях се занимавал с анализ на фотографиите, използвах тези познания за да преразпределя въздействията. Ако в снимката имаме силни и слаби точки и пространства, по новата метода това се усилва многократно.

М.Б. – Кои са важните теми в тази твоя изложба?

З.Г. – В изложбата има най-много портрети на известни творци не само от България, но и на артисти, които са гостували у нас. Има абстрактни, има и социални произведения, както и снимки на много артисти, които танцуват. Опитал съм се да покажа чрез фотографиите, които съм изложил в тази изложба как се появяват линия на танца, линия на джаза, на театъра. Това което ги свързва е музиката. И всичко се преплита. Сред всички тези линии естествено се вписват и портретите на художници.

М.Б. – Имаш ли планове да представиш снимки от тази модулна фотография и на други изложби?

З.Г. – В скоро време моя фотография ще бъде на заглавната страница на международен форум „Hello world“. Фотографията съхранява прекрасните моменти и спомени от дантелата на живота. Животът е кратък, прекрасното е вечно.

Музиката, живописта, скулптурата, фотографията са велики изкуства, защото не използват думи, не обиждат, не огорчават, не унизяват, а вдъхновяват.