Васил Славов
Да пишеш „във“ фрагменти. Фрагментите това са камъните (множество) по периферията на кръга. Кръгът на значенията. Разполагането ми (им) там. Цялата ми Вселена – хвърлени трохи. И в центъра – какво? (Бартс)
The absolute Void – I guess (Абсолютната Липса – вероятно). Или питката върху носа на лисицата?
Емоционална „density“ (наситеност). Безмилостност някаква.
„The first text (1942) consists of fragments; this choice is then justified in the Gidean manner „because incoherence is preferable to a distorting order“. Несъвместимост, предпочетена пред „вкривяващия“ ред… (R. B.)
Текстът се състои от фрагменти. Разхвърляност – неподвластна на… Или фрагменти, като изкрещявания (изкривявания). The order of things? Не, не искаме „вкривен ред“.
Защото… „Verse libre does not exist“ (Свободен-бял-и.т.н. стих не съществува) – (Eliot – 1916г.) Българската дискусия за „свободния стих“ – точно половин век след това. Защото няма „свободности“. Защото „There is no freedom in art.“ В изкуството няма свобода. (пак там). И закачката, отново на Елиът – свободен или не, някъде, в стиха (британския вариант) винаги се прокрадва (lurk – наднича из-зад) този „копнеж“ към ямбически пентаметър. Ха!
Изпитание сме ние. Изпитание на което подлагаме Бога (си). А той още ни толерира. Защо? Докога?
Спорът е – защо четеш Дерида и Бартс – та те са толкова, толкова стари…
Защото – пишем винаги (едно и също).
Защото четем винаги (едно и също).
Защото сме… винаги… едни и същи.
И пак Дерида – „Обозначеното не води до конкретно, общо значение, а просто до друг сигнифайър (маркер, проявление на обозначеното) – „The signified does not lead to a concrete, totalized signified but to another signifier. Или „роене“ на signifiers. Това е думата на български. Най-добър пример – поезията. Роене на сигнифайърс, провокация на свободни (фриволни) тълкования. На свобода в пампасите! (както казваше Атанас). Поезията? И този непрекъснат процес „endless chain“ of „роене“ Дерида нарича „сигнификейшън“. The Poet plays on the multiplicity of „signified(s)“. Използва думата „signified(s).
Не може да „въведем“ Чудовища! Не може да кажем – „Ето ги нашите Чудовища.“ (Литературните критици, сътрудници на Държавна Сигурност). В момента, когато артикулираме присъствието им ние ги превръщаме в домашни любимци – „pets” – т.е. не незовавай, защото рушиш. „Писането „предава“ (руши, проиграва) живота“ – буквално и антибуквално.
Неназованите подполковници – миришат на лошо, запотено, спарено.
И не са наши домашни любимци! (Имаме си бесове за това – виж Константин Павлов)
Писах за К. Павлов. Беше пролет тогава. Под Витоша. С Б. и К.П.
И пишат литературна критика.
Мъ-чи-тел-но!
Бръщолевене за самото бръщолевене. Много свободно време – с малиново сладко. Остават на повърхността думите тогава, липсва им крясък и срез. Както в писанията за родния ми град днес. Липса на крясък и срез! Абсолютната незапомненост на ред. Може би два пасажа – за личните имена и за съседите. Има някакво дишане там. Иначе – всяка дума е позволена, всяка свободна асоциация – е позволена. Което буди недоверие и води до безинтерес. И срутвания на смисъл.
Писане в „избухване“, „изблик“ – „Writing in brief bursts”. Brief bursts! Или „outbursts” – „изкрещявания“. По-скоро поезията тук. (б. моя)
Фрагментът има свой идеал – висока концентрираност, не от „мисъл“, мъдрост, или истина – а от Музика –„The fragment has its ideal: a high condensation, not of thought, or of wisdom, or of truth – but of Music.“ (R. B.) Така ли! Може би от всички тях. Заедно.
„Do not imagine that the art of poetry is any simpler than the art of music.” – Ezra Pound – „Не си въобразявайте, че изкуството на поезията и по-лесно от това на музиката.“ Или както в думите на Салиери за Моцарт от онзи филм. „Displace a note and there will be diminishment, displace a phrase – and the structure would fall” – „Размести нота – и ще „дойде несъвършенство“, размести фраза – и структурата ще пропадне.“ Не е ли така и в поезията?
Понякога трябва да си отидеш. Защото оставането руши. Това, което е останало още. За неразрушение. За неразрушаване. Това, което си струва да се запази. (И като си отидеш започват да инскрибират върху отсъствието ти (ратниците на родността) – собствените си тълкувания (отново мъчителни – Цветан Тодоров – изписването (inscription) върху липсата на думи, присъствие, върху туземното тяло (емигрантското тяло) на неприсъствието ни. Ние пишем поезия, но думите… не съществуваха, т. е. ние и думите ни не присъствахме. Welcome to the Party! Ние сме други. Наричаха ни The Other(s). И онези от литературните вестници назоваваха – „Другата Литература“.
„Чакай малко да повърна, че да си поема дъх“ – както казваше Атанас.
Проблемът остана там, че в изолация и самота се култивират самодисциплина и умения. И понеже ще спомена прекрасния германец – да си припомним какво казва той – „Привет Родино Моя, Самота!“ – това – първа стъпка. А втората стъпка (и финална мисля) е пророчеството на Константин Павлов – „Аз разговарям лично с Бога, по лично негова молба.“ Съвършенство! И никаква смърт!
В Поезията трябва да има нещо, което е Wild, Vast и Barbaric (Дидро). Ахавът е радостен!
И все пак, и все пак трябва да остане Агнецът с тънките крачета! Станислав тук! Едно най-нежно опрощение…
Ахавът замълча. Втъжен.
Емиграцията (моето поколение) – избраност и посипване с пепел. Сивите коси и сивата пепел – след това. В неразличимост.
Вълча пепел. Но луната ти я няма вече. Катурнала се е зад Витоша. Къде да виеш?
Пристигам в града си. Сядам на масичка, поръчвам си кафе и тръгвам с поглед „подир сенките на облаците“, на Витошките такива. Радостно и тъжно е (особено привечер, казва поетът). И до сядането ми сяда той. Познатият – и започва да говори – и да ме поучава – говори за политика, пари, страдания, негативности, убийства по пътища и не по пътища, жестикулира и псува. И тази вербална агресия руши мисълта ми, града ми, сенките отсреща. Как да формулирам по-деликано. Както казва Йонеско – да се скрием зад клише. Не „жестокостта“ – толерантността ми се сломи.
Познавам, по-скоро припознавам езика, на който слагам думи. Отдавна не разчитам интонациите му. Ето ги, завършват изреченията на гласна-придихание и отварят последната сричка в някаква извратена извисеност.
Не помня така езика си. Вече не дишам езика си. За пръв път, след дългия си престой тук, разбирам, че съм просто далеч. Но неприсъствието не осквернява. Само дърпането на въздух става по-силно. Свисти някак. Сссссссссс.
Моят отговор е „Ахав“.
И все пак – дистанцията дарява. Дистанцията запазва интонациите на града ми. Както и каквито бяха. Софиянските интонации, проговаряни на „Попа“. Всеки ден от 5 до 6. Кой ти го дава. Красота на красотите!
В прозата трябва да има високомерие. Разбира се, високомерие. Което да оправдае празните ѝ годишни кръгове.
Le vaisseau Argo
Ето го този образ (Roland Barthes), корабът Argo e реконструиран, всяко парче от него е заменено, резултатът – е новият кораб. Но – бидейки нов той не губи името и формата си. Та този нов (блестящ и бял) Argo e сътворен не от гениалност, вдъхновение, еволюция, решителност – „genius, inspiration, determination, evolution“, а от скромни замествания – „substitutions“, запазвайки своята „nomination“. Нищо не е останало от първоначалната интенция, усилие, жертва. Argo се е превърнал в обект, който няма полза за нас – с изключение на името си, няма друга идентичност освен формата си. Черупка – запазена и празна. Съвременната Поезия е, мисля, най-добра илюстрация – запазила „номинацията си“ и лишена от „съдържанието си“ – genius, inspiration, determination… Или, по простичко, „казано по Ленински“ – полусънни създадености по силата на най-малкото съпротивление. Наричам ги attention deficit disorder.
И другият Argos – (в „Строфи на кръвта“ Аргос бе името на Лозенския пес, дето чакал, посрещнал, пръхнал… и толкоз. До Генко Генков му беше которката, на „Галичица“. За Аргос – поема е писал Александър Поуп, но както и да е.)
Аз имам две работни места – едното в Париж (Питсбърг), другото в провинцията. (Р. Б.) Нищо не съм пренасял от едното към другото място. И въпреки това тези две места са идентични. Защото нещата – предметите на бюрото ми – са разположени по един и същи начин. „Структурата на пространството определя неговата идентичност!“ Прекрасно! И този феномен дава възможност да хвърлим светлина върху това, кaкво е „структурализъм“. Система, която доминира върху „битието” на предметите.
Т.е. – стаята с бюрото ми на „Жолио Кюри“ и тази, с бюрото ми в Питсбърг – моливи, химикалки, книги… определят моята идентичност. Което значи, че никога не съм напускал София.
Имало някакъв Комитет за българи в чужбина или нещо си. Ще взема да им напиша картичка. На „Жолио Кюри“ 83 съм! Етаж 3. Още. Ехо…
Копани и кaпани. На значения.
Поезията не разкрепостява езика. Защото езикът не може да бъде „вкрепостяван“. Тя го руши, като пресъздава „значения“. Провожда предложения „suggestions“, с различните им тълкувания. „Човек е нещо, което трябва да се надмогне.“, казва германецът; езикът е нещо, което трябва да се „надмогне“. Това прави поезията. Общи значения, тълкувания – копани и капани, копани и капани на „meanings”…
Не! Ресто – не струва!
Езикът не само конструкт но и метафизичен субект. (казано преди време – Увалиев)
Rede и Gerede? Какъв е критерият за различаемост тук? Смисловият изказ и бръщолевене. Във всеки момент подобна класификаcия може да смени валентността си. Струва ми се неприемливо. Но все пак публикацията е правена преди стъпките на структурализъм и деконструкция. Language is the House of Being. Или Being is the House of language?
Аз – Human Being – съм „spoken by the language“ – говорен от езика. Абсолютно неприемливо за мен. Отново. Аз – Нuman Being – артикулирам присъствието си чрез езика, който назовавам и създавам. Езикът е моят Избор. Дали ще е Rede или Gerede – това няма значение. Верно е това, че говорейки, аз „роя“ signifiers, които могат да имат самостойно присъствие и да срежат връзката със signified (най-добър пример, един от примерите – писане на поезия), артикулираното от мен може да добива свой собствен живот, но това не означава, че the Human Being is spoken by the language (Човекът е говорен от езика). Перифразата на Увалиев е всъщност повторение на Хайдегер. „The language speaks me.” Ние присъстваме в езика си – с цялата му гама от разчетености, наслагвания, контексти, значения, но ние НЕ СМЕ ЛИШЕНИ ОТ ИЗБОР. Ние правим нашия „selection“ (избор), който артикулираме. Или твърдението – „Language is a condition for the revelation of Truth” – „Езикът е състояние-предпоставка за откриване на Истината“… е съмнително. Language has nothing to do with truth (Езикът няма нищо общо с Истината), или с пропаганда (to be an antidote for propaganda) and so on. Или примитивното подхвърляне, че езикът е носител на истина и смисъл. Езикът е единствено галерата, която сме повели ние. И това няма абсолютно нищо общо с Universal Meaning, Universal Truth, защото такива не съществуват. Да „езикът е активен субект“, използван и насочван от друг активен субект – нелишеният от присъствие АЗ. Самият Увалиев казва; „Езикът трябва да запази дивата си поетична сила, да ражда смисъл спонтанно (красиво, красиво казано), защото той не е инструмент.“ (1995) Но езикът не може да ражда смисъл абсолютно различен от интенциите на въвеждащия го. Той може да „expand the field“ (разширява полето), да създава своя собствена „наситеност“, да „еволюира“, но не да бъде абсолютно независим от нашето намерение, нашата опитност, нашето разчитане. Да, езикът създава „meanings” – значения, но те са вторични и следват нашите намерения и артикулация.
И да се върна на тази приповдигната (патетична някак фраза), споделяна и днес цитирана – ЕЗИКЪТ Е НОСИТЕЛ НА ИСТИНА И СМИСЪЛ (като отговор да докторска работа на аспирант, прочетена скоро).
Въвелият теоритичната основа на европейския модернизъм Nietzsche анулира възможността за присъствие на „positive” truth (позитивна истина). Такава не съществува. Истината – според него – е компилация (комбинация) на метафори и метонимии, и обективна такава – няма. И за да съм по-конкретен:
„И какво е Истината?
Мобилна армия от метафори, метонимии, антропоморфизми, накратко сума от човешки отношения… и след като те са консумирани достатъчно дълго, създават впечатление на твърдо установени, канонизирани и обвързващи.“ Фр. Ницше
„What, then, is Truth?
A mobile army of metaphors, metonymies, anthropomorphisms, in short a sum of human relations… and after they have been used for a long time, strike a people as firmly established, canonical and binding.” – Nietzsche
„Истината – сума от човешки отношения.“ Прекрасно! Това значи, че нашият културен, етнически, религиозен „background” (опитност), нашите предпочитания, съвмесности, общения и традиции оформят и налагат нашите „ИСТИНИ“. И те са „binding” (ангажиращи, обвързващи). И ако нашите „ИСТИНИ“ не са истина за всички, то това означава че няма „POSITIVE TRUTH“. И това е базата за изграждане на теориите на съвременния модернизъм. Без патетики, без излишности.
If you have to write, only if you have tо! – the written should be insultingly beautiful. (бел. моя) Ако трябва да пишеш, писането трябва да бъде „Обидно Красиво“!
Мисля. Знам. Insultingly beautiful – Иначе? Защо?
Дали Ахав ще слезе отново (слиза, слиза)? Имам ли сили да го посрещна пак? Няма, няма да се посрещме с хляб и сол, но някакси… още…
Няма София, Лозенец, Витоша. Има Витошата ми, Софията ми. Така беше – така ще бъде. Въпреки тези следхристови възрасти и преминавания на емигрантството.
Раз-по-клащане. Чета за София. Това не е моят град. Какви замазани лиготии. Писани с втъжена тъга. Втъжена, втъжена тъга. Няма време за толерантности. Вече. „Казана дума – хвърлен камък.“ Така ни учеха дедите ни. Загуби се каменната сила на думите ни. Колко жалко е това.
И все пак, и все пак – „Dive thoughts, down to my soul.” И потънете мисли – дълбоко във душата ми…
Кал. До шия.
„Калищата на Малашевските гробища – какви ми ти horsemen, limestones, ancient Crosses…
Кал. До шия.“ (това по Иейтс)
Literary criticism!
Освен „backbone” (гръбнак) е необходим и „background“ (опитност). Това, което не присъства в четеностите днес… е Широта. Толерантност и Широта. Пренесена настръхналост, наличие на (враждебник) „узурпатор“, който наднича през тези българо-балкански зидове. Селски прахове, кози фашкии (откъдето идваме-те) и ракиени думи за смисъла на литературно-семиотични вибрации, провинциална несъстоятелност. Артикулирани в дразнеща претенциозност.
В центъра на площада-селския (тогава), на жълтите павета (днес).
Липса на Толерантност и Широта. И, разбира се, замръзналост на знания в някакъв предходен (памтивеков) век – придружени от арогантно блъскане и певачески познания (компенсаторно балансирани с всякакви словесни разхвърляности).
И колкото по-дълбока е „провинцията на човека“, толкова по-могъщо трябва да цитира Елиът. От писанията му през 1922 година (например). С двойно придихание!
„Poetry is not a turning loose of emotion, but an escape from emotion; it is not an expression of personality, but an escape from personality” – T. S. (Поезията е не „освобождаване“ на емоция-чувство, а бягство-побягване от него, не израз на индивидуалност, а бягство-побягване от индивидуалност). Цитирно по път и над път. Ок. Най-дискутираното твърдение на Елиът. Най! И съгласни ли сме с него! Лично аз – не. Но самият Елиът оправдава твърдението си – „The progress of the artist is a continual SELF-SACRIFICE (self-destruction, според моите опитности и контакти), a continual extinction of personality.” (Прогресът на твореца и непрекъснато „себеотричане“, непрекъсната ликвидиране на „personality”). Погледнато от този ъгъл, твърдението вероятно носи силата си.
„Yet… people of the past have preserved, along with their castles, the injustice, and the social discrimination of the past, a remnant of its passion for reading poetry.“ (R. J.)
“И все пак… хората от миналото са запазили, заедно със замъците, несправедливостта, социалната дискриминация на миналотo… и остатък от страстта си за четене на поезия!” (Рандъл Джаръл)
Пълна политическа безкоректност! Ура!
Това да се върже със стръка за селската проза. Вдъхновението!
Замъци и яхъри! Сила и Красота! Как му казваха на това по времето на Marcus – „Strength and Honor“.
Царството на абсолютната човешка – нечовешка захвърленост. Пребродена. И пак, и пак. Абсолютната захвърленост, която не проси състрадание, която е достатъчна за и на себе си. В мълчанието на отвъдния ден. Търсене на оправдания – не. На потушавания – не. Просто поредния пропилян ден. Поредния убит ден. Въпреки малката им останалост (на дните). И си я спомням… Но всички спомени трябва да се изтрият. Остава единствено онзи дъх – влажния дъх на апартамента на майка ми в Лозенец, и музиката, която се е свила, милата, и една тънката парфюмена нишка…
Нали винаги трябва да има заради. Заради!
Трябва да може да бъдем достатъчни на себе си. В тишините, в тъгите, в смеха си.
Цветът на душата? За да бъде приятелка на посетилите я. Тогава във въздуха не остават пчелни остриета. И смехът е надвъздушно висок.
София.
Това е една обич, която е неистова.
Това е усещане за едно предателство, което е неистово.
И понеже започнах с Дерида, да свърша с него. „BEAUTY HAPPENS ONLY ONCE” – казва той. И това е безмилостно красиво!
Гората между „Лозенец“ и „Изгрева“. Преди дъжд, след дъжд – по време на дъжд – всякога!
Пиша за Лозенец. За града си. За Витоша. Това е достатъчно.
Може би –
Молитвата е тихият ни опит да докоснем Творителя си.
