Моят Висоцки

Из въпросника на Алекси Алексиев
Имате най-верните по дух и смисъл преводи на В.Висоцки. Как се случи да ги направите и защо не продължихте да превеждате?

Висоцки беше етап, може би най-важен, от себепознанието ми, от саморазпознаването ми като пишеща натура. Чрез него разбрах, че изкуството трябва да е социално. Бях ученик, 17-18 годишен, когато попаднах в компанията на неколцина „вечни“ студенти, любители на лютиви жидкости, негови денонощни поконници..

По време на всяка сбирка в техните студенски квартири ролковият магнетофон на моите приятели ръмжеше, гърмеше, ридаеше и виеше с мощната йерохонска тръба на непосилния Володя Висоцки, записите, разбира се, бяха пета употреба, текстът не се чуваше добре, разбираха се отделни куплети, други бяха неразбираеми. Особено в началото нищо не разбирах или може би много малко, но схващах най-важното: той е световно явление, феноменален пич, който може да прави нещата по свой, изумително привлекателен начин, да пише необикновени стихове, които не приличаха на онези, които знаех. Тогава въобще не подозирах, че след години ще ми се наложи дни и нощи да потъвам в текстовете му, дума по дума да го да разчитам, както уличните му изрази и различните видове жаргони, така и двусмислените му понятия, непонятните, саркастични намеци и откровения.

От самото начало бях хипнотизиран от тъмния, дошъл сякаш от подземието тембър  на тази могъща гласова машина, режеща с най-твърдия диамантен резец леденото стъкло на замръзналото блато, под който жабунясвахме, режеше политурата на застоя, похлупаците на принудителния покой…
Един от тези, които завинаги ме заразиха с вируса Висоцки бе чаровният синеок Вальо Томов, завършил социология в Полша, който изпълняваше добре неговите песни, някои от които научих на изуст. И които, доста по-късно, в пиянски кампании, понякога изгърмявах с дрезгавина, бяс и хъс, в мой съпровод на китара, чиито ошашавени струни сами се късаха върху грифа и паникьосани се разбягваха с писъци…

Но истински открих Висоцки в казармата, тогава се сблъскат лице в лице с приложното лицемерие на режима. Осъзнах, че изкуството трябва да е социално ангажирано, винаги против властта. И щом се занимаваш с изкуство на словото трябва да имаш характер. Да не си хленчеща, самосъжаляваща се  мижитурка, да не си путьо, втренчен в битовизмите и кариерното послушание. И трябва да имаш пряк диалог публиката –  да се достатъчно разбираем, без да е елементарен, да не се самозалъгваш от аплодисментите, когато ѝ понасяш полуготова духовна храна за притопляне.

По-късно, когото го убиха или го накараха да се самоубие, което е едно и също, за първи път се срещнах очи в очи с неговите текстове в стихосбирката „Нерв“. И това изглежда не бе  случайно –  попаднах между неколцината млади поети, които се заехме да популяризираме словотворчеството му. Ѝ

Беше много рисковано, защото ако отнемеш от изпълненията му гласа и мелодията и го оставиш духа му само по редове и рими, ако съблечеш тази допълнителна плът към неговия дух, съществуваше  огромен риск да се сблъскаш със скелета на представата за него. И всички, които са свикнали на неговото магично триединство – на поет, певец и артист, щяха да ни погнат с камъни за кощунственото ни намерение да  превъплътим български непреводимите му, според всичките му почитатели, сюжети и състояния…
Но след като ми предложиха да участвам, веднага се навих. Защото бях много млад и в главата ми имаше повече сперма, отколкото мозък, а е известно, че млякото на мъжа може да създава както чудеса, така и чудовища, но нямаме нито едно доказателство, че тази многолюдна млечност може да мисли.
И без да му мисля се метнах с дрехите във врялата вода на Володя Висоцки, която ври и кипи в душата му, в стиховете му, на сцената и извън нея.

Преводите

На два пъти влизах в невъзможните роли на Висоцки – първият път през 1984 г., когато три месеца, нощ и ден, бдях над стиховете му.  Част от тях влязоха в българската му книга „Нерв“. Вторият път – през 1990 г., когато нв превод се появи сборника му със стихове и проза „Завръщане“. Тогава отново се осмелих дълго и сам да си блъскам главата в стената на мощната му руска реч.
„Нерв“ беше посрещнат доста нервно от вярната му публика, която не си я купи, но сборникът изчезна. Може би останалата част от по-непридирчивите читатели я изкупи. Най-страстните му поклоници, обявиха нас, преводачите му, в „пълна некрофилия“. Обвиниха ни, че го убиваме за втори път, защото е непроводим, че без дрезгавия му глас и без китарата, съсипваме впечатляващата мухаризма.
И още – Володя трябвало да се слуша и чете само в оригинал, а който не схваща нюансите, намеците му, подтекстовете, който не разибира злободневните му метафори, играта му на думи, апашкия жаргон, да ходи на частни уроци по руски…
Но това бяха приказки на маса, в кафенето на писателите. Или в кафенето на преводачите.

В ресторанта на журналистите жулехме водка с нашите хулители, които ни ругаепа повече по принцип, отколкото заради нещо контретно в превъплъщенията ни. Виж, за сметка на това, партийно-класовата литературна критика отмина появата на бъларския Висоцки мълчаливо. Не знам дали беше с пълно презрение, или с пълен уплах. Перестройката на Горбачов набираше скорост. Политическата милиция имаше други грижи.
А „Завръщане“ се завърна на съвсем друга обществена територия. Тиражът се разграби, вторият също. Започнаха беззаветните площадни митинги, уличната истерия заради всичко, за радост на цивилните циници и униформените другари, които бяха планирали това всичко.

Постепенно масовият обществен интерес към непокорния бард се стопи… И каторженият труд, вложен в тези преводи, сякаш отиде на халост. И както повечето неща, създавани в соца, и тези българки състояния на В.В. се превърнаха в ненужни никому словесни вещи. Но въпреки това, ние, старите пушки, поне два пъти в годината – през януари и юли, палим по една свещ, голяма колкото Факел, в памет на явлението Висоцки. И посягаме към вехтите си преводи, за да ги пуснем във фейсбук. Благодарение на вложения в тях млад, калпазански хъс, частици от мощния дух на Поета, все пак възкръсват и на нашия език…

Володя, когато пееше, умираше. Когато играеше Хамлет, умираше. А когато играеше себе си – денонощно се самоубиваше. За да не позволи на властта да стори поредното си жертвоприношение.
Роден: 25 януари 1938 г. Москва, Русия.
Умъртвен: 25 юли 1980 г. На 42 г.

Оказа се, че Висоцки е много различен поет, много разнообразен, много по-изобретателен на мотиви, теми, настроения, и много сложен за пресъздаване на български език. По-голямо усилие, по-кански, египетски труд никога в живота си не съм полагал. Това бяха денонощия наред, в които си лягах и събуждах с въображаемата китара на Висоцки, настроена на руски строй. След време си казах – ако толкова грижливо и отговорно се отнасях към собствените си стихове, щях да бъда гений.
Бях влюбен във Висоцки, във всичките му превъплъщение, и когато човек е влюбен, той е всеотдаен до лудост. Цяла нощ превеждаш един куплет, някъде към четири – пет сутринта заспиваш над пишещата машина, събуждаш се към осем – девет щастливо вътрешно ухилен, че си успял да се пребориш с римите, ритъма, знаците, текстовете и подтекстовете. С първото кафе и първата утринна цигара разлистваш вариантите, които си направил. Четеш и се ужасяваш – това не е Висоцки!
Това е някакъв бездарен български поет, който се измъчва да прилича на Висоцки! Отиваш на работа, връщаш се и пак залягаш цяла нощ над тези два – три куплета.
Тогава, освен много енергия, хъс, любов, всеотдайност, нямах никакъв опит във великото преводаческо изкуство. И започвах отново, пак, цяла нощ. И когато постигах някакъв компромисен успех тичах при много по-възрастния и по-опитен мой тогавашен приятел Иван Теофилов, който днес не ми вдига телефона по други причини, и с трепет на уплашен ученик му показвах стореното.
Той казваше: „Да, добре си го направил, но броят на сричките в оригинала не е такъв, какъвто ти си си позволил. Те и без друго ще ни бият за това, че се опитваме да превеждаме непреводимото, дай поне формално да сме точни, за да не даваме повод за воя, който ще се надигне”.
И посърнал, да не кажа като насран, същата вечер почвах всичко отначало…

Вярно е, че си избрах само онези стихотворения, които допадат на моята способност на ярост, които са част от македонския ми характер и от емоционалната ми натура. Избрах гнева, тъгата, агресията, беса, епатажа – хулиганските му превъплъщения предизвикателното му словесно поведение. Другите преводачи избраха друг вид стихове, които приличаха на техния манталитет.

Книгата излезе, после се направи второ, разширено издание, включиха се и други способни поети. Най-сполучливи бяха преводите на Добромир Тонев, особено в лиричната линия – много силна и не лигава. Когато се говори за лириката винаги има опасност да се превърне в нещо лигаво-сантиментално. Не знам друг по-добре да е превел тази тъга, която Висоцки носеше в себе си.

По-късно и Бойко Ламбовски направи отлични преводи, едно заради доброто познаване на езика, бидейки възпитаник на Литературния институт „Максим Горки”, и второ, притежаваше природно вродената му техника за ритъм и рима, така съществена за стихописане и за превод на поезия.

Владо Левчев също направи добри преводи, макар неговият поетически натурел по принцип не се връзваше с характера на Висоцки, но той положи успешни усилия да осмисли част от онази необятна интелектуалност на Володя.

Безспорно, едно от гениалните му стихотворения е „Я не люблю“, което е най-доброто, което съм успял да пресъздам, с много малък процент бягство от конкретния текст. Направих не лоши, успешни преводи, но в подбора винаги съм се водил от едно единствено правило, и то е – доколко тази част от многообразния образ на Висоцки прилича на мен и доколко аз приличам на него.

Още преди да се сблъскам челно с четивата на Володя, вече се бях отделил от писачите на стихокутийки, бях скъсал с белезниците на римите. Класическото стихосложение тясно за мойта душа беше. И лиричната лирика като такава. Свободният, разкрепостеният, белият стих ме отведоха до страничните пътеки, водещи към обратната страна на моя младежки дух. Това не бе осъзнат избор, по скоро интуитивен усет в търсеното на подходяща форма за личната ми индивидуалност.

Сега си давам сметка, че съзнателно или несъзнателно в тъснето на себе си съм ходил да школувам при различни поети – като ученик взимах уроци от любовния Лорка и патетичния Пеньо Пенев, като войник бях поразен от висините на Висоцки и литературнто хулиганство на Любо Левчев. Като редовен студент в Пловдив скъсах окончателно с цветнописието и пеперудената меланхолия. Колебаех се дали да не запиша като допълнителен предмет по избор учението на Уитмън или елитарността на Елиът… Но вече като работещ студент задочник  нито следването ме интересуваше, нито преследването на майстори и школи. След наковалнята между огнения хъс на Висоцки и тежкия чук на неговия урок по социалност, имах неистова нужда от още по-нова, от още по-модерна, моя българска естетика.