Из въпросника на Алекси Алексиев
От самото начало бях хипнотизиран от тъмния, дошъл сякаш от подземието тембър на тази могъща гласова машина, режеща с най-твърдия диамантен резец леденото стъкло на замръзналото блато, под който жабунясвахме, режеше политурата на застоя, похлупаците на принудителния покой…
Беше много рисковано, защото ако отнемеш от изпълненията му гласа и мелодията и го оставиш духа му само по редове и рими, ако съблечеш тази допълнителна плът към неговия дух, съществуваше огромен риск да се сблъскаш със скелета на представата за него. И всички, които са свикнали на неговото магично триединство – на поет, певец и артист, щяха да ни погнат с камъни за кощунственото ни намерение да превъплътим български непреводимите му, според всичките му почитатели, сюжети и състояния…
На два пъти влизах в невъзможните роли на Висоцки – първият път през 1984 г., когато три месеца, нощ и ден, бдях над стиховете му. Част от тях влязоха в българската му книга „Нерв“. Вторият път – през 1990 г., когато нв превод се появи сборника му със стихове и проза „Завръщане“. Тогава отново се осмелих дълго и сам да си блъскам главата в стената на мощната му руска реч.
В ресторанта на журналистите жулехме водка с нашите хулители, които ни ругаепа повече по принцип, отколкото заради нещо контретно в превъплъщенията ни. Виж, за сметка на това, партийно-класовата литературна критика отмина появата на бъларския Висоцки мълчаливо. Не знам дали беше с пълно презрение, или с пълен уплах. Перестройката на Горбачов набираше скорост. Политическата милиция имаше други грижи.
Володя, когато пееше, умираше. Когато играеше Хамлет, умираше. А когато играеше себе си – денонощно се самоубиваше. За да не позволи на властта да стори поредното си жертвоприношение.
Оказа се, че Висоцки е много различен поет, много разнообразен, много по-изобретателен на мотиви, теми, настроения, и много сложен за пресъздаване на български език. По-голямо усилие, по-кански, египетски труд никога в живота си не съм полагал. Това бяха денонощия наред, в които си лягах и събуждах с въображаемата китара на Висоцки, настроена на руски строй. След време си казах – ако толкова грижливо и отговорно се отнасях към собствените си стихове, щях да бъда гений.
Вход
Добре дошли! Влезте в профила си
Забравена парола? Помощ
Защита на личните данни
Възстановяване на парола
Възстановете паролата си
Временна парола ще Ви бъде изпратена