ПРОПАДАНЕТО НА ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА се беше превърнало във фундаментален и необратим процес, който медиите не забелязваха или не искаха да коментират. Държавата, подобно гладка мечка, изяждаше децата си, а ние я чешехме по корема, за да храносмила по – добре. Проектът, който се опитахме да въдворим в живота, не беше съгласуван с Бог и се провали с гръм и трясък. Нашите потомци ще трябва да се отрекат от всичко, което завариха, включително и от нас самите. Въпреки че се смятахме за заченати от божието слово, дадено ни да пребъдем в него.
Пътуваше за някаква нова телевизия, която се намираше в началото на Дианабат и се смяташе за свободна. Поне по отношение на чалгата, която се силеше да вземе преднина пред другите музикални жанрове. Имаше едно предаване, името му не помнеше, но неговата водеща винаги прегръщаше публиката със словесното откровение: „Аз съм Гергана и ви обичам.“ Момичето, както после разбра, се срамуваше да каже какво е завършило, защото започвало с думата публично. Смятало да се изпилепса в занаята, преди да се върне в родния град, където навремето провеждали международни панаири.
Предстоеше му да се срещне с някакъв мъж, който се препоръчваше за режисьор на Лепа Брена, организирал най – многолюдните й концерти в западната ни съседка. „Едва ли е бил повече от организатор на събитията – предположи Плевен Пелинов – но се има за световен специалист. Натиска се за по – висок хонорар.“
Сградата на телевизията приличаше повече на хамбар, отколкото на медиен хабитат. В средата на манежа беше стъкмено нещо като студио, откъдето се предаваха новини на живо. Подпокривните релси бяха закичени с мощни прожектори, които гонеха сенките от лицата на изпълнителите. Огледа голямото и пусто пространство, стори му се, че ще свърши работа и се договори за деня на снимките. Съгласи се за цената, поискана от чевръстия наставник на прочутата фолкаджийка, защото не беше висока – телевизията набираше популярност и още не скубеше клиентите си.
Свърши си работата неочаквано бързо и реши да се почерпи. Помоли момичето на рецепцията да му донесе едно питие, то го погледна стреснато:
– Предвидили сме да отворим малък бар в насрещния ъгъл, но още сме на етап идеен проект. Мога да ви предложа от моето кафе с мляко, правя си го всяка сутрин, преди да тръгна за работа. Наоколо няма кръчми или кафета.
Дожаля му за момичето, което пиеше кафето си от термос и се спря да поговори с него. Казваше се Деси, разбираше от телевизия, защото баща й работел в обществената медия и понякога я водел със себе си. Знаела как да държи клапата и да вика: „Първи дубъл“. Стана му смешно, но остана сериозен. Не искаше да обиди младата рецепционистка, която му си видя леко закръгленка за средата на есенния сезон. Но идеше зима и тогава нещата щяха да се променят в нейна полза. Попита я дали би се съгласила да участва като статистка в клипа, който ще снимат, тя отвърна, че ще го направи с удоволствие, стига шефът й да разреши. Видяха се пак след една седмица.
В студиото бяха струпани разни странни и непригодни декори, някакви работници непрекъснато опъваха и събираха кабели, а осветлението можеше да извади на показ и къртица от два метра под земята. Довереникът на сръбската фурия раздаваше команди, в които никой не се вслушваше и се хилкаше, сякаш вече си беше прибрал хонорара. Имаше, обаче, един младок с черно кожено яке, който се държеше по – предизвикателно от него и си пъхаше носа навсякъде. Плевен смяташе, че е неуместно той да плаща, а друг да се разпорежда. Помоли междузвездния режисьор да го разкара.
– Не мога, брат – примоли се мъжът. – Избери някой друг и веднага ще го отпратя. Само не и Дарко, той е собственик на телевизията, върнал се е чак от Южна Африка да й отвори път в ефира. Ела да те запозная с него, добро момче е, оправно и си разбира от занаята.
Размениха по някоя приказка и продължиха работата си. Солистката на ямболския оркестър не беше капризна, но си пестеше времето и бързаше да се върне в родния град. Работата потръгна и снимките завършиха преди определеното време. Плевен се разплати на ръка с екипа, не подмина и статистката Деси. Момичето се зарадва, щяло да си купи клин и ботуши за зимата. Водещата Гергана обеща да следи работата по монтажа и да превърне клипа в сензация. Поощри и нея с подходящ хонорар, подхвърли й думите, с която да открие следващото си предаване: „Всяка изпълнителка се мисли за номер едно, но короната отива само на една от тях. Представям ви новия клип на Тони Кралица съм аз.“
Нещата бяха отработени, Плевен продължи да осигурява високи приходи на музикалната компания, за която работеше. Продажбите на албумите се увеличаваха и той се оглеждаше за изпълнителки, които да направи популярни. С малко усилия можеше да подобри визията на Деси, да открои скулите върху закръгленото й лице, но тя нямаше глас. Затова пък се отличаваше с вроден свян и приглушено присъствие. Веднъж я помоли да му покаже тоалетната и тя го придружи до въпросното място. Направи й път да влезе преди него, тя се поколеба, но пристъпи напред.
– Тук могат да ни изненадат – предупреди тя. – Няма да се събличам. Разкопчай си панталона, аз ще се наведа, въпреки че не притежавам нужните умения да върша подобни неща.
Стараеше се, но срещаше трудности от техническо естество, вероятно заради ограничения брой репетиции по темата. Този недостатък беше напълно поправим и с малко повече старание нещата щяха да се получат. Зимата наближаваше и Плевен се надяваше, че ще има кой да топли завивките му. Нещо с Деси, обаче, се обърка, появи се здравен проблем с неин близък и тя все бързаше да се прибере вкъщи. Остана му само споменът за бързото и задъхано преживяване в онази прохождаща телевизия. Разбира се, имаше достатъчно време да го забрави, но всички последващи събития в живота му бяха твърде преднамерени и предпочиташе да удължи усещането си от този нережисиран епизод, възникнал спонтанно между двама души и една телевизия.
Славните времена бяха отминали и понастоящем Плевен преживяваше криво – ляво от малката си рекламна агенция, чиито изтънели крака понякога са разтваряха за нерагламентиран достъп. Особено по време на избори се налагаше да размахва баданарката и да цапа с черна боя някои кандидати, други закичваше с ореоли, прогласявайки ги за неподкупни и отдадени в служба на народа. Още по – неприятно ставаше когато трябваше да омаскари някого с необходимия доказателствен материал. Тогава цената беше по – висока, но и усилията го довеждаха до нервни кризи. Накрая реши, че щом са се хванали с политика, всички са маскари и вървежът му върна предишната си увереност.
Костюмарите го търсеха само в специални случаи, за които трябваше въображение и творчески подход. Дойдоха му на крака, а това означаваше, че щяха да му пробутат най – рисковата част от операцията. Направи се, че им зарадва и ги попита какво кълбо ще размотават. Обясниха му, че случаят наподобявал триединството на Бог, защото имал три аспекта, т.е. ставало дума за трима мъже. „Представят се за образцови служители на обществените интереси, а всъщност са по – корумпирани и от управниците на всяка завладяна територия. Нямаме предвид Крим, а древна Палестина“ – поясниха посетителите.
Дадоха му една седмица да разработи сценарий за всеки от тях, да набележи точния брой на изпълнителите, начина по който ще процедират и как ще ги въведат в греховни постъпки, които да ги дискредитират в очите на правосъдието. Оставиха му аванс и го успокоиха, че въпреки обема на поръчката, нямало да го прецакат с едрова цена. Парите му свършиха добра работа, плати издръжката на дъщеря си за цяла година, прати бившата си жена на почивка. Раздели папките и се хвана да ги проучва.
Първият кандидат за среща с прокурорите беше мъж на средна възраст, пропуснал да се раздели с илюзиите си за справедливост и свобода за гражданите. Неговите призиви срещу влиянието на олигарсите изглеждаха наивни, а усилията му да преобърне геополитическата ориентация на страната направо смехотворни. Освен това, беше завършил висшето си образование в столицата на една държава, която отвори война на своя съседка и завземаше неправомерно територията й. От снимковия материал личеше, че мъжът посещава културния дом на чуждата страна, който всеки здравомислещ човек би заобикалял.
Можеше да бъде насаден на пачи яйца с подхвърлени доказателства за активна шпионска дейност и заловен когато предава секретна информация на вражеската държава.
Втората папка съдържаше материали за безскрупулен кариерист, изминал бързо разстоянието от провинцията до централата на управляваща партия. Лицето отричаше да има нещо общо с контрабандните канали за цигари, но местните го разпознаваха като ръководител на нелегалния бизнес, дори след като се беше изнесъл от областния град. Мъжът се отчиташе на големите играчи, те пазеха гърба му и далаверата щеше да надживее света.
„Освен, ако не се появи някоя пукнатина по здраво циментирания канал“ – съобрази Плевен. Винаги беше възможно някой задръстен шофьор на тир да се забърка с документни неуредици и тогава мъжът лично трябваше да уреди проблема на границата. Можеха да го сгащят, докато се разправя с митничарите и се опитва да им пробута фалшиви товарителници и документи с невярно съдържание за стоката. Камионът с цигарите пак щеше да стигне до своята дестинация, но по заобиколен път. Трафикантът щеше да търка следствения арест, а партийните му началници да се чудят как е допуснал подобна издънка.
Шефът на малкото ателие си набираше и случайни клиенти, твърдейки че единствен в бранша обработва безупречно рекламните текстове. Преди да подхване разговор за естеството на работата, с която ще се ангажира, той даваше на посетителя диплянка, която да го убеди, че борави със словото по неподражаем начин:
– без стилистични грешки;
– без езикови недоразумения;
– без смислени бъркотии;
– кратък, но впечатляващ текст и
– запомнящо се послание.
Разбира се, ползваше подобни похвати само, за да впечатли редовите клиенти. При костюмарите изискването беше друго: пълно и безусловно мълчание. Никаква информация, по никакъв начин не биваше да прескочи прага на рекламната агенция. Затова прибра папките в скрит сейф, който щеше да оцелее и при пожар.
Сега си беше заслужил почерпката. Забърза към центъра, където един ресторант на творчески съюз беше изрядно поддържан още от времето на соца. Сепаретата му преливаха от одухотворени личности и от тяхното недоумение, че са имали лошия късмет демокрацията да ги изтика на дъното. Приятно му беше да си приказва с тях за голямата, бяла болка, кацнала върху някоя опъната жица в душите им, която пърхаше с криле, но не бързаше да отлети към друга обетована земя. На сутринта щеше да се заеме с третата папка, която едва ли щеше да го затрудни повече от първите две.
Работата, обаче, се закучи. Мъжът беше твърде разпознаваем, публично лице от много години, но не това му създаваше ядове. Снимките от личния му архив показваха него, детето му и новата му съпруга. Нямаше нужда да се взира във фотосите, за да разпознае хубавата, все още младолика дама. Момичето от рецепцията на онази прохождаща телевизия беше съпруга на големеца. Премаля му, в главата му зазвуча чалга, тръгна да търси тоалетната, но сбърка посоката, защото нямаше кой да го води. Натресъл се беше не на пачи, а на динозавърски яйца. От него искаха да ги измъти, иначе щеше да наблюдава отблизо тайния живот на къртиците, а те живееха на тъмно под земята.
Все едно в какво щеше да бъде забъркан екс – държавникът, жена му също щеше да пострада. Заплахата беше надвиснала и над нейната глава, а Плевен беше този, който щеше да изпречи черните облаци на пътя й. Вече беше приел поръчката, нямаше как да се отметне, а ако се опиташе да го направи, щеше да навреди на себе си по твърде предвидим начин. Познаваше една врачка и му хрумна да я потърси за съвет, сетне се отказа, жената общуваше с прекалено много хора и можеше да изпусне някоя нежелани приказка. „Да се направя на болен, да вляза за лечение в някое здравно заведение – прехвърляше възможностите мъжът от рекламния бизнес. – Една подобна постъпка от моя страна няма да предизвика съчувствие, а съмнение и бърза намеса за моето въдворяване на място злачно и прохладно.“
Премяташе съдържанието на папката през ръцете си, учуден защо още не се бяха изпотили. Дали пък отговорът нямаше да кацне като библейски гълъб върху рамото му и да го избави от тревогите?
Оправи възела на вратовръзката си и тръгна към една от централните телевизии, след като получи потвърждение, че Деси, вече водеща на предаване, ще разпитва в ефир някакъв чужденец за впечатленията му от страната. Двамата й охранители щяха да я изчакат в колата, защото сградата се охраняваше твърде добре и външни лица нямаха достъп до студията и редакционните помещения. Нямаше как да я издебне по коридорите или в гримьорната, защото любезните домакини се подмазваха на бившата си колежка и я придружаваха навсякъде. „Освен в тоалетната“ – съобрази Плевен, без да е сигурен, че младата жена ще го допусне до себе си, макар и само словесно.
Събра цялото си търпение, влезе в една от кабинките и зачака. Някои естествени нужди не могат да бъдат пренебрегнати, дори ако мъжът ти разполага с голяма власт. Пред голямото огледало спря собственичка на обувки, чийто вървеж беше едновременно изискан и леко напрегнат. Така отмерено ходеше Деси, позакашля се и застана до нея, готов да й запуши устата, ако се развика. Младата дама си усмихна и се извърна към него.
– Помня те, но не мога да повярвам, че си дошъл да ме видиш и то на място като това.
– Мъжът ти е в голяма опасност, готвят покушение срещу него – преувеличи малко Плевен. – Много пъти са му предлагали да стане посланик, но той отказваше. Сега трябва да приеме, иначе ще останеш вдовица. Убеди го да се съгласи, незабавно.
Момичето от рецепцията на онази прохождаща телевизия го погледна така, че краката му потънаха до глезените в носталгичния спомен:
– И защо си дошъл да спасяваш мъжа ми? Не искаш ли да имаш достъп до мен по всяко време?
– До една седмица трябва да заминете, най – добре за някоя азиатска република, където трудно ще ви последват.
Нещата винаги могат да се случат по хиляда различни начина, но Господ избира само един, за да запомниш някого за цял живот.
Очите и на двамата се отделиха от огледалото. Фракталите едва успяха да ги разпознаят като две капки вода върху кожата на живота.
