„Роман(с)“ е от книгите, които те „хващат“ от първата си страница и те „държат“ до последната. В романа е пресъздадена голямата любов между двама поети – българин и рускиня, опитали се да избягат от кошмарите и комплексите на своите нации.
Но ще успеят ли? Ще допишат ли своята любовна митология, или…Текстът е психологически и социално-исторически разрез на персонажите и обществата в Русия и България, но той ни предлага и особен тип ретардации, изпълнени с екзистенциално-философско познание. Освен вечните теми за любовта и смъртта, на романовите страници ще откриете прелюбопитни подробности за живота в Москва, Подолск и Рязан, както и за белоруската столица Минск.
Убийствено точни са описанията и разсъжденията за някога процъфтявали български градове, превърнали се днес в периферни зони на страната ни.
За по-опитните читатели са препратките към класически текстове и автори класици, състоянието на литературния живот у нас и в Русия и пр.
Най-ценното на тази книга е езикът. Богат и дълбок, асоциативно-метафоричен, пъстър и многопластов. Затова, без да преувеличаваме, бихме казали, че това е романсът и романът на Божидар Богданов със Словото.

IX

А този роман(с) започна така: в началото беше хаосът на предишния ми живот. Привиден ред – на работа, вкъщи, до близкия град при любовницата, до три-четири по-далечни града за покупки, разходки или просто за движение в пространството, колкото да залюлееш и приспиш скуката от една провинция в друга, по-голяма и по-пъстра.

Ненавиждах столицата със стълпотворението на селяния, арогантност и болни амбиции. Най-вече в литературата. Блажените години на моята младост и наивност приключиха някъде в първите години на новото хилядолетие. Остана ми само старата столица – Велико Търново, където ме връщаше носталгията по студентските години и няколко преподаватели в университета, с които се чувствахме взаимно близки.

Вече не бяхме млади, но се укривахме в една къща, строена преди двеста и петдесет години в Арбанаси. И му отпускахме края, сякаш старите камъни и старите греди ни даряваха своята трайност отвъд скърцането на дървояда и мъха по камъка. Колко много елитни литератори са преживели тука кратката илюзия за вечност!

Бохемстване до припадък, до свърши свят, до свърши пиене, което предвидливо е нагласено да не свършва. Обилие на болярски трапези(ци), компенсиращи екзистенциални и духовни липси, обилие на думи и жестове, непроизнесени и непоказани във времето и пространството на ежедневието. И уж литературата беше в центъра на вселената ни, а след няколко наздравици, след няколко часа рецитиране, песни и гуляй се превръщахме в неартикулиращи добре ерудирани пияници. На заранта хамлетовският ни въпрос беше: да повърнем или да не повърнем с отвращение цялата си усвоена култура.

Плюс собствените ни скромни приноси.

Но това бяха мигове на пречистване, необходими ни да забравим какво се случваше около нас в чрево адово на посткомунизма, на чието анално отверстие дефилираха миризливите екскременти на политика, бизнес и медии. Каква ти литература, какво ти изкуство! Всичко беше едно абсурдно шоу, при това с посредствени актьори.

Почти всички мои ученички искаха да приличат на певиците от попфолка и всяко междучасие стърчаха пред огледалата в коридорите, а от класните стаи, с помощта на малки, но достатъчно мощни тонколони, се лееше яка чалга.

И какво да направи поетът, учителят по български език и литература? Оставаха му малките бягства сред интелигентните приятели и високата литература.

Отдавна не бях канен на значим литературен форум, а ето – получих покана за цяла Асамблея, при това международна – българо-руска. И то не къде да е, а във Варна.

Как да устоиш на това изкушение: четири дни край морето на Камчия, представяния на книги, изложби, писане от натура край живописни местности, шанс за преводи на чужд език. При това в елитен хотел. Хаосът започваше да придобива предсътворителни очертания – твърде желани и още неясни. Само едно беше в главата ми – какви ще са рускините.

XV

Вечерта я пропуснахме, защото бяхме уморени, а мене ме болеше глава, та се наложи да пия темпалгин и да си отпочина от предишната нощ. Както се казва, нов ден – нов късмет. Беше ред да представя своето творчество. Бях взел последните си издадени книги – едната за пред руските гости, другата за българските колеги. Въпреки всичко ме очакваше приятна изненада – моят приятел беше написал музика по мой текст. Утрото начеваше обещаващо.

Нямах нужда от поетическа суета, но от мъжка навярно съм имал. Така или иначе, съчетах ги и двете, просто нямаше как да ги отделя. Българите разбраха всичко, руснаците ги впечатли китарата на приятеля и песента по моя текст, в която участвах не повече от подвижен храст, защото не просто пея фалшиво, пея ужасно. Но Българското народностно тяло доста пораздвижи нашите, грейнаха одобрителни усмивки, сърдечни ръкопляскания и от двете страни. За добрата поезия има сетива отвъд езика. (Е, пак се похвали, пак се изхвърли, негоднико!)

И Таня, и Соня бяха там, както и повечето от жените. Там беше и доброволното руско ченге, слаб и строен перчемлия, с обрана старателно коса до половината на главата, с бяла риза и черен панталон като на партийно събрание. Татяна дълбоко го ненавиждаше. Бях безразличен.

Някъде около обед, когато първата половина от програмата приключи, още една рускиня взе да ме четкосва. Същество с къса, почти бяла момчешка коса, образ на Платоновите лунни половини, слети в едно.

Искала да ме преведе на руски, да заповядам след месец край морето в Бяла, където имала собствено жилище. Това вече ми дойде в повече. Тия рускини мъж не са ли виждали?!

Имаше още много изяви, чиито водещи бяха ту Таня, ту Соня. След вечеря си уговорихме среща с Таня, а междувременно искахме да помогнем на Валентин и Малвина да останат насаме. Танечка пристигна със стилна черна рокля, изчистена и изящна, леко загатваща прелестите на бюста й. Посрещнах я в лоби бара и предложих ирландско уиски, което тя прие непринудено. Знаехме, че това е само началото на едно очаквано общуване. Повторих поръчката – за нея малко, за мене голямо. А разговорът ставаше все по-интересен.

След повече от час затвориха лобито и ние се качихме на втория етаж, където беше стаята ни с Валентин. Почуках деликатно, мислейки, че не е сам, но се оказа обратното. Той си лежеше самотен на леглото, бавно отпивайки по глътка от собственото си вино. Решихме да помогнем с всички сили и захлопахме по вратата на Малвина. Тя отвори, леко отнесена или леко сънена. Таня є обясни, че Валентин я чака в стаята си, а аз изобщо няма да се прибирам. Жената се подвоуми, облече се и слезе при него.

През това време отворих бутилка класно мерло от Старосел,
с Таня трябваше неизбежно да продължим.

Роман(с)ът още се печеше. Виното беше плътно и силно. Северните народи нямат винена култура и не могат да го оценят. Таня не го хареса особено, но отпиваше на малки глътки, разреждани с иронично-воайорски бележки относно ставащото
в близката стая.

А ние самите бавно и постепенно се отваряхме един за друг, споделяхме си подробности от детството и младостта, говорехме за изкуство и поезия. За първи път научавах нещо интимно за жената, в която бях вече влюбен. Хванах ръката ѝ, погалих я, целунах я нежно.

Други аванси не получих и не се опитах да изкопча. Допих виното сам и се качихме в нейната стая. Соня не беше там и Таня предложи да ми прочете свои стихове и свои преводи от български. Четеше както и първата вечер – акцентирайки на езиковите игри, но по-топло, по-интимно, само за мене. Бяхме лице в лице, седнали на тапицираните столове, и аз виждах съвсем отблизо изящните ѝ колене, част от бедрата.

Останалото се криеше под черната ѝ рокля и в полумрака на фантазиите ми.

При един от преводите забелязах грешка: българската дума „геран“ беше превела като „герань“, цветето мушкато. Обясних є, че става дума за „колодец“, кладенец, и тя веднага разбра, мигом нанесе поправки в текста. И така се зарадва, че безпрепятствено обгърнах коленете ѝ.

– Какви красиви колене имаш, Танечка! – едва успях да промълвя, но понеже тя прие всичко съвсем в реда на нещата, придвижих длани леко нагоре по бедрата ѝ.

После още и още, а Танечка, сякаш от желязо, продъжаваше да ми чете поезията си. В крайна сметка, казах си, и това не е малко. Мъжът получава това, което му позволи жената.

Приключихме с четенето и моя милост фриволно, досущ като „гларус“ от времето на социализма, обяви:

– Мила Танечка, време е да се заемем с любов.

На български звучи доста неправдоподобно, защото един пийнал и влюбен мъж може да каже една камара глупости на друг език, който не владее достатъчно. Но един истински влюбен мъж, който владее добре езика на любимата си, чел е толкова руски автори и е преминал през други връзки с жени, не би произнесъл подобна нелепост. Повече от очевидно беше, че, избягвайки романтичните обяснения, правех директно неприлично предложение.

– Ложись спать! – с твърд и хладен глас произнесе Татяна, посочвайки ми леглото до прозореца.
Дори алкохолът не ми попречи да осъзная положението. Легнах си кротко и почти веднага заспах.

Колко съм спал, не зная – навярно не е било дълго. Събудих се от някакъв разговор. Първо си помислих, още сънен, че Таня разговаря по телефона си, но после дочух гласа на Соня, обърнах се и ги видях да си шушнат в Татяниното легло, свити на тясното пространство една до друга. Не знам какво ми стана – бесовете ли ме хванаха, Еросът ли, или мъжкото ми самолюбие надделя.

– Здраствуй, Соня! – поздравих едната и протегнах ръка през пространство, делящо леглата, към другата. Танечка ми подаде ръка и после не помня как се озовах в кревата ѝ. С периферното си зрение зърнах Соня, която мигом се изпари от стаята.
Притиснахме се с Танечка, започнахме да се целуваме. Дочувах неравномерното є запъхтяно дишане, усещах жаждата на устните є, трепета на тялото ѝ.

Повдигнах нощницата да я съблека, но тя се съпротивляваше, по-скоро опитваше се да се бори. Как гъвкаво се извиваше тялото є под мене! С прекъсвания, чувствах мамещата гладкост ту на бедрата, ту на корема ѝ. За малко я оставих и съсредоточих цялата си енергия в целувките. Какви сочни и отдаващи се устни! След двеминутна еротична игра на война руската крепост развя бял флаг, докато свалях черните ѝ бикини. После всичко стана бяло като магията на тялото ѝ. Хаосът се избистряше, изплувал от мрака в утрото на новия ден.

– Ты должен жениться на меня! – беше първото изречение на Татяна.