Румен Василев. „Свещеният триъгълник. Българската следа в историята на
оперативното масонство.“, С., Зенит, 2008 г.
Има книги, които някога несправедливо потъват в морето от книжна продукция. Но никога не губят своята актуалност и ценност. Защото отразяват изконни, непреходни истини. И когато му дойде времето – защото нищо не е случайно, се срещаме с тях. Такава бе и моята среща с една уникална, като тематика, път на изследване и процес на писане, книга.
С книгата на Румен Василев „Свещеният триъгълник.“ се срещам дванадесет години след издаването й. С годините тя нищо не е изгубила от ценността и непреходността си. Напротив, сигурно още читатели ще се почувстват готови и привлечени, като мен, за срещата с тази книга. В нея авторът, като своеобразен археолог, свещенодействайки,отмахва пласт след пласт, в разкриването на една загадка, в осветляване и обяснение на фактите и търсене на истината.
Книгата има и друго достойнство – чете се, едновременно увличайки ни, като
приключенски роман и наред с това като научна монография (макар авторът да няма такава претенция). Малко автори имат такова умение и могат да постигнат такъв ефект.
Мисля, че няма да накърня високата й научна стойност, като кажа, че има нещо от любознателността и прeследваческия хъс на Шерлок Холмс и Индиана Джоунс в пътя на автора по следите на времето, пространството и загадките.
А за това се иска дарба. Да усетиш, че Вселената ти дава знак, че ще ти открие нещо голямо и сърцето ти да се разтупти от вълнение. Това е изпитал и Румен Василев, когато за пръв път в църквата „Св. Димитър“ в гр. Бяла черква зърва на иконостаса знака на свещения триъгълник и окото. А интуицията, че стои пред нещо голямо, общозначимо и Вселенско, не го подвежда. И нека кажем, интуицията в такива случаи, има голямо значение – тя те води и просто трябва да повярваш и да се довериш на усетите си.
Същото вълнение, като авторовото, изпитах и аз при първото разгръщане на книгата. Рядко ми се случва да разгърна книга, за която нищо да не знам. Така стана при „Свещеният триъгълник“. Трябваше да оставя на заден план школските си и университетски познания и да се изправя пред една Terra incognita.
Но нека открехнем малко завесата с откъс от книгата: „Какво е общото между църквата „Санта кроче“ във Флоренция, Дяволския мост край Ардино, червената чешма и Дупнишката порта в Рилския манастир, една лутерианска
църква в Германия, старата чешма в Брацигово, джамията Байрякли в Самоков, джамията Селимийе в Одрин, Филаретовата къща в Жеравна, Кандиларовата и Костанцалиевата къща в Арбанаси? (Списъкът може да бъде продължен). На всичките може да се види печатът на Соломон. Как този нямащ нищо общо с християнската църква и с исляма символ се е озовал там? Кой го е поставил и защо?…“
И още нещо, което според мен, е мотивирало Румен Василев да се захване с това труд, продължил години – това са усет, логика, чувство за историзъм и още много качества. Някъде по средата на книгата, за кой ли път, авторът ще констатира и обобщи своите изводи:
„…Но строителните братства имат една особеност – те винаги оставят огромни следи, въпреки че сякаш човечеството не иска да ги забележи… А постоянният стремеж на братствата да се покриват с воала на дискретността не може да скрие факта за тяхната могъща организация.“
Значимото и талантливо написано изследване на Румен Василев има за цел и това – да реабилитира пред света и за поколенията тези знайни и незнайни творци на камъка и дървото. Но всичко започва много по-отдавна и далече географски. Нека хванем с доверие ръката на автора Румен Василев и потеглим на това пътешествие през векове и места.
Пътешествието започва от Тива, Египет през 1920-1952 г. където френският египтолог Бернар Брюйер попада на странно гробище, където на рисунките, вдълбани в камъка има изобразени множество отвеси, екери, свещения лакът (мерна единица) – все предмети, говорещи, че това е било параклис на занаятчии от една професионална общност. Това е от 1315 г. пр. Хр. и е известно като Деир ел – Медина. Интересно е, че думата „гробница“ има значение и на работилница. Историята на Древен Египет е свързана с много царе, оставили значими дири в строителството. Аменхотен, Ехнатон и
Имхотеп са най-известните. Още в жреческите работилници бил открит принципът на златното сечение, върху който по-късно стъпват архитектурата и изкуството. Това, че строителите познават идеологическите и религиозни намерения на жреците, довело до това те да държат в изолация строителите.
Как се стига до символа – триъгълник и вградено в него око. Това Всевиждащо око е известно и като „Окото на Хор“. Легендата гласи, че в битка с брат си за трона, Хор загубва едното си око. И всичко започва от строителството на пирамидите в Египет.
Аз бих си позволила да насоча мисленето ни и дали това не е третото – духовното око на челото, което е Всевиждащо. Знае се, че египтените са имали напреднали изследвания за човешкото тяло, духа и медицината.
По пътя на еволюцията се стига до откриването и на водоустойчивия хоросан.
Проследяването на развитието на използваните строителни материали ни отвежда в източното Средиземноморие, в Угарид, град в Ханаанската зема, просъществувал 300 години. Тук за първи път започва да се използва дялан камък вместо тухли. Финикийците пък създават икономическия и културен мост между Ориента и западното Средиземноморие.
Така се стига до величествения Соломонов храм, в строителството на който участват 83 000 души, които вече според квалификацията си са чираци, калфи и майстори. Вероятно майсторите са смятали занаята си за божествен и не оставят данни за имената и себе си.
В изследването си Румен Василев отдава дължимото на Питагор и неговата школа. Както ще видим и по-нататък, развитието на строителния занаят, използването на камъка и дървото имат велико цивилизационно значение за възникване, развитие и процъфтяване на един културен феномен – градоустройството и строенето на религиозни храмове. Много ценни източници са и свидетелствата на историците Херодот и Страбон.
Как камъкът се установява на Балканите. Това става чрез нашествието на Морските народи и кръстосването на раси, култури и религии.
В книгата намират място и Микенската култура, Акропола, Партенона и божествените пропорции, които са в основата. Тук на почит са квадратът, триъгълникът и кръгът като основни геометрични фигури и наред с тях пентаграмът и петолъчката. Както виждаме, изследването на Румен Василев има изключително познавателен характер – дори за тези, които не знаят, че златната пропорция Фи идва от името на скулптура Фидий.
Характерните колони, които тук се използват, имат много тънкости и водят до
оптически ефекти и динамика в строежа. А строителите се ползвали с царското благоволение. И така, в първото хилядолетие от новата ера, братството на строителите се отличава с безпрецедентна скромност и те оставят само своя подпис – триъгълния фронтон и втъкани в него сакрални мотиви.
В книгата се пресичат много знания от географията, историята, военното изкуство и авторът Румен Василев навсякъде се натъква на тази изключителна анонимност на занаятчиите от ложата. Изследването се спира и на много важния момент, когато по време на Великото преселение на народите, се създава и една здрава спойка между строителите и духовниците. Нова Европа бележи невиждан разцвет на строителството, като количество и качество.
Но апогеят идва при готиката. Румен Василев с особена любов и пиетет говори за строените стотици години катедрали „Нотр Дам“ и катедралата в Шартр. Тези части от книгата си той ще озаглави „В името на съвършенството“ и „Готиката като огледало на братството.“ Тази каменна феерия и симфония от каменни дантели наистина са върхът в завоеванията на творците в овладяването на камъка.
Авторът обогатява изследването си с един много ценен анализ на общите белези на готиката и строителните общества. И тук се налага великолепният аналог между културния процес и символичното и де факто развитие на братството на оперативните масони:
„Готиката налага постоянно увеличаващите се обеми на прозорците с витражи.
Светлината, която навлиза през тях, превръща каменния скелет на централния кораб в „самосветеща стена….
Една от същностните характеристики на братството е непресекващият стремеж към светлината. Това означава да се придобиват все повече знания, които биха гарантирали пътя към съвършенството, към божественото, към великия архитект.“
В цялото изследване на Румен Василев прави впечатление, че след скрупольозното и
детайлно регистриране на фактите, авторът не изпуска да назове и изведе логически и убедително главната си цел – да даде отговор защо тези строителни братства през всички векове се подвизават в анонимността и скромността. Оскъдни са и документите, регистрирали правата и задълженията на оперативните масони в света. Автентични сведения за първата ложа, във вида, който е позната днес, се появяват в Англия и Франция едва през 1212 и 1221 година.
Това донякъде хвърля светлина на загадката. Известен е и един Устав и описание на ритуалите и отличителните знаци на оперативните масони. Например, знае се, че те символично носят в ръка тояга, по аналогия на жезъла и това идва още от древността.
Така също, водейки началото си от египетската архитектура, братствата почитат основно геометрията и триъгълника през всички исторически обстоятелства. И един друг нюанс. Смята се, че масонството е предимно католическо, но ето, че на Балканите строителят се подвизава в образа на Йоан Кръстител (също с тояга) и всеки строител символично е бил наричан Йоан. И ето изводът: „Така се появил образът на масонския Исус Христос с пергел в ръка…“
Така в книгата си Румен Василев стига до втората част от изследването – на
българската следа в историята на оперативното масонство. Отново сме по следите на тайни и загадки:
„А какво да мислим, когато от портите, стените на църквата и иконостаса на
българската света обител – Рилският манастир – ни гледа едно око, вградено в
триъгълник на фона на сноп слънчеви лъчи? Същото око в пирамида грее на титулната страница на Декларацията на човешките права от 1789 г. Всеки го е виждал върху банкнотата от един долар…“
Румен Василев систематизира една малка част от разпръснатите из цяла България символи, които са запазена марка на оперативните масони. В българските православни храмове от периода на Възраждането изобилието на звезди, слънца, луни, чукове, брадви, тесли е голямо. Авторът е изследвал много източници и е стигнал до извода, че академично обяснение на тези феномени няма. Науката и църквата като че ли си затварят очите за тези факти. А реставрациите на храмове понякога дори унищожават тези знаци.
И Румен Василев като първооткривател се наема да издири, систематизира, обясни тези така ценни артефакти в България, особено от периода на Възраждането. А той е автор, влюбен във Възраждането, като период на най-величествен възход на нацията ни.
Румен Василев по-долу в книгата развенчава и мита, че тези български майстори зидари са самоуки, самобитни и неграмотни, че ги е водел само усетът. Доказателствата са, че те са били в крак със строящото се в Западна Европа и са пътували и учили в Далмация, Италия, Германия, Франция. Тези процеси навлизат в България през Далмация и Македония и намират благотворна почва за развитие в Брацигово, известно с турското име Братциг. Брациговската строителна ложа е споделяла принципите на западноевропейското оперативно масонство. Тази ложа имала давност 30 г. и както още в древноста и по-сетне през вековете, занаятът се предавал от бащи на синове.
Брациговото браншово съсловие на строителите имало и свой таен език. Стоян Аргиров дори съставя речник на този таен дюлгерси език, наречен „мещровски“, т.е. „език на майсторите“. За кратко време майсторите спечелват доверието на населението и са затрупани с множество поръчки. Строежите им говорили, че майсторите са изучавали геометрия и математика, гравитация и статика, принципа на златното сечение.
Румен Василев пространно разглежда в книгата си и неповторимата архитектура на Рилския манастир. Строителството на духовната обител е творение на Алекси Рилец.
Фигурата на този творец и до сега не е намерила точното си място, което академичните среди да определят. Дори Неофит Рилски, който описва историята на манастира, не дава сведения за него. Само версии и догадки. В Рила наред с Алекси са работили най-великите дърворезбари и живописци.
В тази част за масонските занаяти и в България Румен Василев упоменава имената и на десетки други майстори, останали в историята само с малките си имена: Павел, Миленко, Иван, Стойко… Авторът говори и за цяла генерация от занаятчии, за които се знае, че са 60 на брой.
Полагаемото си място в изследването намира и майстор Колю Фичето. Геният на Никола Фичи и до днес буди удивление и възхита. Тук ще намерим и сведения за печата на Колю Фичето, който днес се намира в музея в Дряново. Изобразеният кръст на печата, който не е православен, също буди загадки.
И към края на изследването си авторът ще направи извода:
“Смъртта на уста Генчо Кънев, съчетана с новите капиталистически икономически условия, сложила край на единствения шанс на оперативното масонство да оцелее в Третото българско царство.“
И още една любопитна история с майсторът Иван Драгов. Всяка вечер той залепвал между фугите на високостроящата се кула цигарени книжки или сребърна монета – така контролирал майсторлъка си – ако има отклонение, парата ще падне.
И отново Румен Василев прави рекапитулация на правата и задълженията на
българските оперативни масони. Отчитането на парите било спазвано стриктно. А за благородните подбуди и моралът на оперативните братя говори фактът, че те подпомагали вдовиците и децата на починали майстори.
Няколко думи за архитектониката на книгата на Румен Василев. Книгата съдържа в края Речник на Брациговски мещровски (дюлгерски) език. В изданието са приложени и цветни снимки, илюстриращи най-важните моменти от съдържанието на текста. Бих искала да отбележа езика, на който е написано изследването – точен, премерен, логичен и убедителен. Предвид големия обем информация, главите са кратки и точно назовани, често с много оригинално заглавие.
Но нека кажем и, че книгата е съчетание на археология, история, география,
архитектура, строително инженерство и не на последно място – културология. Това дело на Румен Василев е един мащабен проект, който изисква, най-вече, вяра и всеотдайност.И друго чувство е водило ръката на автора при писането – възхитата му от тези, останали в по-голяма степен, анонимни творци на камъка и дървото – оперативните масони. Дело, което може да извиква у читателя само възхита.
За такова разследване и писане се иска умение за тънка наблюдателност и търпение да следваш хода на разкриващото ти се. И най-вече – тази книга е писана със страст и преклонение пред едно просветителско, цивилизационно дело. Страст, овладяна и възпирана от търпението и последователността на изследването на много източници, но страст, тлееща и усещаща се във всеки ред на написаното.А за невероятната ерудиция и енциклопедичност на автора Румен Василев, нееднократно в хода на четенето, се убеждаваме.
Струва ми се добър завършек един толкова образен цитат от края на книгата:
„Дирята, която оставили тези скромни мъже в българската история, е дълбока.
Храмовете, училищата, мостовете, сградите са една малка част от тяхното наследство. Огромната им заслуга се състои в това, че от ложата излизали мислещите, съзидателните, активните личности, които легнали като дялани камъни в основите на Възраждането и издигнали символичен мост между европейските ценности и нашите традиции.
Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
Още по темата тук
