Хора, българи добри, вие сте чудо. Господ има човешки ръце, направо. И те са на българския народ

Днес стана нещо, което още не мога да осъзнае как стана. Вече не би трябвало да се чудя на Господ, но Той си знае как да изненадва пак и пак!

Значе, онзиден, 29-и, татко с мама от Украйна ми позвъниха в България рано сутринта и с това ме наплашиха. Не обичам такива неочаквани и внезапни звънки, винаги носят нещо лошо. А се оказа, че за цяло деннонощие едвам включили тока и те веднага ми звънят, дорде има ток и съответно интернет. На маминия рожден ден преди това цял ден и звънях но безрезултатно, нямаше връзка. Също много се наплаших, но всичко е наред. Просто нямаха ток.

Родителите ми позвъниха да попитат кога се връщаме за да се подготвят и да ни посрещнат както трябва и е прието в Бесарабия. С екипа на фестиваля и продакшъна като работим в Бесарабия винаги се спираме у нас вкъщи. А мама винаги ни готви български гозби (чак ми замириса на кисело зеле със “вярдячка”)

По телефона мама се загрижи как ще се настаняваме, как ще прожектираме филми в Болград, когато има само по три часа ток и то през нощта. Помолиха да потърся генератор. Трябвало да е минимум на 5 кВт. И тате препоръча да се опитам да търся в България, че в Украйна ги няма, и ако се появяват от някъде, са огън скъпи.

Първо написах във фейсбук, и въпреки това че съм в БАН известно защо, много хора ми видяха поста и писаха, препоръчиха линки на магазини и @Manol Peykov. И то няколко хора го посочиха, най-настояваше @Millena Tosheva. Чудих се, кой е този хубавия човек, който помага на украинци, а аз не го познавам. Писах му, не отговаря. Звъних полвин ден по магазините, навсякъде из България – никъде няма, за цена вече не става въпрос. Макар че второто е крайно важно, нямаше откъде да взима пари за генератор. След месец пътувания с кино издънихме всички банковски карти, които имахме, на целия екип, и още дължим. Момчетата от екипа отидоха по моловете да търсят макар нещо. Естествено нищо не намериха. Купиха големи пауербанки за да зареждат камерата и техниката, ако дълго няма да има ток. И край.

Думам, там удома вече ще търся нещо, все едно нереално сега да намеря. Посочения пет пъти Манол не отговаря. На изслушване в комисията за българите в чужбина след писмо-искане с посочените проблеми не ни поканиха (а там първата точка беше проблемът с тока и генераторите). Разочарована бях до дъното. Смирих се, че нашите проблеми са само наши, че си отивам без генератор, без пари и без разбиране как да продължи работата в Украйна, как да изживявам и как да вярвам.

Нямах кога и да следя за смсите. Ходих на един ефир вечерта на телевизия Евроком, стягахме багажа и сутринта рано пак на БНР – Радио София, и след това веднага трябваше да тръгнем за Украйна. Но поръчения транспорт не дойде на време неизвестно защо, вярвам че така е нужно било, иначе не щейше да стане чудото. Чакаме.

Ние сме 6 души, не се събрахме в една кола, намерихме как да караме на две, но още с други хора. Насила събрахме багажа. Излязохме не в планираните 8.30, а чак към 12.00. И много се притеснявахме да успеем до полицейския час да флезем в Украйна.

Караме, звънна ми пет пъти посочения Манол и разпита за нуждата. Ама убитата надежда няма как до въскресне. И затова се съмнявах, че нещо ще стане. Мъртвия нали не става? Сами помислете, ние сме вече на полвината път, през един ден е прожекцията. А тъй мечтаехме да се омием и оперем след дългото месечно пътешествие, то ест хич няма време за чакане на пратки или нещо таково.

Имаше нещо такаво в гласът и тона на този човек, което почувствувах веднага – на мен прилича, не се предава, търси сто и пет възможности, иска да помогне ако може, или по-добре да се каже, че може да помага, защото много иска. Впечатли ме. И най-важното за нас сега – дарява го. Не за пари. Ама все пак толкова нереално изглеждаше, че даже аз, краен оптимист, не вярвах вече.

Почувствувах се хем особена, хем виновна, че ние ще имаме ток, а другите не.

Едното предложение беше: имало някъде в Търново генератор, но трябва да се отклоним от пътя. Отклонихме варианта, защото бяхме не сами и бързахме за полицейския час.

Втория вариант – от Пловдив да се прати на Болград по рейса. Намерих веднага два номера – и двама казаха – генератори като пратки не взимаме, в Молдова имаме проблем със всичко което струва над 300 евро. И този вариант не е вариант всъщност.

Манол се сети още за един, но му трябвало да уточни наличността. Звъни след две-три минути и казва, че по пътя ни, в Русе, има един генератор на 7 кВт и те ще ни изчакат в офиса да ни го дадът.

Сетне всичко беше като в пияна мъгла. Сто и пет варианта как да го поберем в колата, как да го превезем и през де да караме. Но това е детайли, аз ми беше вече все едно, бях готова на гърба си пеша да го нося, само да го внесем.

Поредното още по-голямо чудо стана на молдовската граница. Нищо! Нищо не казаха. И даже не искаха пари.

Но! Така както нашите водители са българи от Молдова и трябваше да си возят другите пасажири, и полицейския час настъпи, друг водител на голям микробус може да ни вземе само от 5 сутринта. Беше един час нощя. До сутринта станахме да кукуваме на бензиностанцията някъде в Молдова. Замръзнали, уморени, но щастливи!!! Ето, дорде всички спът, пиша ви моята малка история на едно голямо чудо.

Другата страна на чудото прочетете у Манол на страницата.

А аз накрая искам да кажа следното. Какво разбрах

Човек един нищо не може.

Винаги има решение, струва да искаш.

Не си предавайте мечтите!

Като правиш светлина, светлината ти освещава пътя.

Господ не оре и не сее, а хора събира.

Добрите проекти събират добри хора.

Като правиш добро, то ти се връща.

Доброто винаги побеждава. Живота винаги побеждава. Любовта винаги побеждава.

Разбирате ли защо Украйна задължително ще победи?

Благодаря ви, приятели! Бях изненадена, колко познати хора се оказаха замесени в чудото.

Скъпи украинци, украински българи и всички жители на Болград, 2, 3, 4 декември, три вечера наред, в 17.00, правим специална прожекция в Болград ОКО. Целия град ще е тъмен. А у нас ще е светло и топло, защото имаме генератор. Идвайте да си съгреем душите с кино, да си разтъжим сърцата и да ви раскажем, къде бяхме, какво видяхме. Донесохме ви много подкрепа от цяла Европа и много сладки истории. И само удома носим победителите на третото издание. Ексклузивно е! Само за родните!

След това ни викат още на други места. Да се надяваме, че тока скоро ще се възстанови, но викайте ни без стеснение. Сега сме свободни, мобилни и независими. Може и на голо поле да правим кино с генератор. Руския тероризъм няма да ни уплаши и още повече няма да ни спре.

Между прожекциите ще работим с генератора, ще ползваме за най-необходимото и ще помагаме на съседските децата да се учат вкъщи. Че те горките или в бомбоубежище седят, или в тъмнина.

P. S. Микробуса ни взе, от бензиностанцията ни закара до границата, тази, дето на Табаки, пък на границата няма ток. Не пускат. Молдовската с ток, украинската е тъмна може да си изпаш очите – нищо не се вижда. И вече едно деннонощие нямало ток. И кога ще има – неизвестно. Чакахме на голо поле из студа един час, замръзна и душата ни и решихме да опитаме на съседната граница недалеч, там казват имало генератор. Притиснахме. Отдалеч виждаме че има ток, колите се редат за минаване. Но вече горе от три часа мръзнем, нищо не мръда. Първи ден на зимата дойде с характерния студ. Деннонощие сме на път. Водителя, българин от Молдова псува и проклина нас и себе си, че е взел поръчката. Настоява да ни остави с багажа просто на улицата на границата. Но ние не се предаваме, защото живеем по пункт 3

10.00 часа. Още стоим.