Два откъса от новото и допълнено издание на „1876. Приписки към „Записки по българските въстания“ – най-необикновената книга в историята на българската литература.
Текстовете на тази книга по жанр са психографии на емблематични личности във въстанието, както и ескизи на типове поведения, разкрити в него. Като такива и в разнообразието, и съпоставимостта им, те предоставят неизползван ракурс към психофизичния образ на българския човек.
Психографията е начин да се реконструира някаква част от живота не по обичайния път откъм външната му събитийна и фактологична страна, а откъм психичната му преживяност. И тъй като психичната преживяност е най-индивидуалното у човека, тя обикновено разкрива не само неговия поглед към събитието, но в рефлексията му и самия човек в навичната му природа, в онтологичната му памет, в атавизмите му. В този смисъл това, от което се нуждае психографията, не са само и дори не са на първо място документите, историческите проучвания и свидетелствата, дори и лични за събитието, а всичко онова, което свидетелствува психично човека преди, във и след самото събитие. Това, че сериозните научни исторически изследвания за Априлското въстание заради своята авторитетност се основават само на автентични документи, проверени свидетелства или също така авторитетни предходни исторически проучвания, не означава, че те са получили най-автентичния достъп до духа на събитието.
Психографията може да си позволи повече; тя може да престъпи прага на фактите, за да черпи от ресурса на артефактите също толкова надеждно, колкото и историкът от самите факти. В „Чичовци“ и „Под игото“ на Вазов, „В тъмница“ и есетата на Величков и изобщо в цялата литература от епохата (в най-добрите ѝ образци и след нея) са ресурс на психографията. В „Чичовци“ и „Под игото“ са предписани, например, много и повечето от най-честите поведенчески модели, които намираме като автентични в „Записки по българските въстания“. Там, наред с идеализма и изключителното човешко, на което е символ въстанието, ще намерим и дълбоките залежи на робското.
„Истината и само истината ми беше знамето“ – пише най-важният свидетел на най-важното събитие в нашия нов исторически живот Захари Стоянов в „Записки по българките въстания“.
Към тая истина ще се придържаме, но и с решимостта да проследим и проясним не само идеалността на порива, но и ония нейни сенчести страни, срамежливо подминавани от анализаторите в увереността, че историята е направила своя избор и че той е безусловно окончателен.
Тази безусловност в последния четвърт век след 1989 г. не изглежда вече нито така безусловна, както и не тъй окончателна. Става дума за някои противоречиви психофизични черти и нагласи в нашия национален характер, за техния произход и прояви и най-вече за съвременното им състояние и перспективи.
Но, както вече бе казано, като главна отправна точка за предстоящите разсъждения нека фокусираме тая противоречива, дискусионна и сложна материя върху вече избраното в историята ни събитие, това събитие над събитията, доколкото е повратен момент в историческия ни живот в последвалите го вече сто и петдесет години. Задържането на вниманието върху ред подробности за епичните му прочити може би ще ни помогне да прозрем повече и особено други истини, съдържащи се в тоя безценен документ, съдържащ изобилен материал не само за епичното и героичното в събитието, но и за мрачните деяния, които го съпровождат.
И понеже те са хронологически последователни, идеалният, духовен порив – въобразеното и желаното – е последван от реалната му среща с действителността на статуквото – и в тоя ред на сцената се явяват два несходни, взаимоотричащи се образа на една и съща общност – единият уголемен в историческата му перспектива, другият – смален именно поради нея; анализаторът няма как да не следва този порядък, използвайки огледалността на идеалното, за да прозре грапавините на реалното.
С една дума – нека видим какво разказва тая книга и как го използва, за да тръгне към същинската си цел – да изследва робското, за да установи или отрече робството.
Още по-ясно: това е разказ за водачите на въстанието върху презумпцията, че едно въстание е невъзможно в ставането си, без дълбинни познания на тези, които го водят, за качествата и възможностите на водените.
