А най-интересни ми се струваха старците, когато имаха гости. Тогава всичко в къщата им добиваше друг вид. Тия добри хора, може да се каже, живееха само за гостите. Най-хубавото, което имаха, се изнасяше. Те се надпреварваха да ви нагостят с всичко, което се произвеждаше в тяхното стопанство. Но най ми беше приятно, че в цялата им услужливост нямаше нищо престорено. Това гостоприемство и тая готовност тъй кротко се изписваха по техните лица, тъй им отиваха, че по неволя човек се съгласяваше с техните молби. Те бяха последица от чистата, ясна простота на техните добри и безхитростни души. Това гостоприемство съвсем не е онова, с което ви гощава чиновникът от държавно учреждение, станал човек с ваша помощ, наричащ ви благодетел и пълзящ пред нозете ви. Те по никой начин не оставяха госта да си отиде същия ден; той непременно трябваше да пренощува.

— Как е възможно в такова късно време да тръгвате на такъв дълъг път — казваше винаги Пулхерия Ивановна (гостът обикновено живееше на три или четири версти от тях).

— Разбира се — казваше Афанасий Иванович.

— Всичко може да се случи: да ви нападнат разбойници или други лоши хора.

— Да пази Бог от разбойници! — казваше Пулхерия Ивановна. — И защо ви трябва да разправяте такива работи вечерно време. Разбойници, неразбойници, но вече е тъмно, съвсем не бива да тръгвате. Пък и вашият кочияш, познавам го аз вашия кочияш. Той е такъв слабоват и дребничък, една кобила да го ритне, ще го събори, а освен това сигурно се е нарязал вече и спи някъде.

И гостът трябваше непременно да остане; впрочем вечерта в ниската топла стая, приветният, стоплящ и приспиващ разказ, вдигащата се пара от сложената на масата гозба — винаги хранителна и майсторски приготвена — беше за него награда. Аз сякаш и сега виждам как Афанасий Иванович седи приведен на стола с постоянната си усмивка и слуша внимателно и дори с наслада госта. Често пъти ставаше дума и за политика. Гостът, който също твърде рядко излизаше от селото си, често с многозначителен вид и тайнствен израз на лицето правеше своите догадки и разказваше, че французинът тайно се споразумял с англичанина да пусне отново срещу Русия Бонапарт, или просто разказваше за предстояща война и тогава Афанасий Иванович често казваше, сякаш без да забелязва Пулхерия Ивановна:

— И аз мисля да отида на война: защо пък да не мога да отида на война?

— Ето го, вече тръгна — прекъсваше го Пулхерия Ивановна. — Не го вярвайте — казваше тя, като се обръщаше към госта. — Де може той, старият, да отиде на война! Първият срещнат войник ще го застреля! Вярвай Бога, ще го застреля! Ей-така, ще се прицели и ще го застреля.

— Какво от това — казваше Афанасий Иванович, — и аз ще го застрелям.

— Ето на, чуйте го какво говори! — подемаше Пулхерия Ивановна. — Къде ще върви на война! И пищовите му отдавна вече са ръждясали и лежат в килера. Да бяхте ги видели: там има такива пищови, че още преди да гръмнат, ще се пръснат от барута и пръстите му ще се откъснат, и лицето му ще се обезобрази, и навеки ще остане нещастен.

— Какво от това — казваше Афанасий Иванович, — аз ще си купя ново оръжие. Ще си взема сабя или казашка пика.

— Това са все измислици. Тъй изведнъж му хрумне нещо и почне да разправя — отвръщаше Пулхерия Ивановна ядосано. — Зная, че се шегува, но все пак ми е неприятно да го слушам. Ето така говори винаги, понякога го слушаш, слушаш и те дострашее.

Но Афанасий Иванович, доволен, доволен, че донякъде е уплашил Пулхерия Ивановна, се смееше, седнал приведен на стола си.

Пулхерия Ивановна беше за мен най-интересна тогава, когато отвеждаше госта на закуска.

— Ето — казваше тя, като сваляше запушалката от шишето, — това е водка с деревий (билка за лекуване на стомашни заболявания) и градински чай. Ако ви болят плешките или кръстът, тя много помага. Ето тая е с червен кантарион: ако шуми в ушите ви и по лицето ви се явяват лишеи, много помага. А тая е варена с костилки от праскови, ето вземете една чашка, каква прекрасна миризма. Ако някой път, като ставате от леглото, се ударите в ръба на шкафа или на масата и на челото ви излезе грудка, стига да изпиете една чашка преди обед, всичко начаса ще ви мине, като че ли съвсем не е било — след това по същия начин се изброяваха и другите шишета, които почти винаги имаха някакви целебни свойства. След като натоварваше госта с цялата тая аптека, тя го завеждаше към множеството наредени чинии: — Ето това са гъбки с чубрица! Тези са с карамфил и лешници; една туркиня ме научи да ги соля, когато още имахме турци в плен. Тя беше една такава добра туркиня и съвсем не личеше, че изповядва турската вяра. Ходеше съвсем както у нас, само че не ядеше свинско: казваше, че у тях там в някакъв закон било забранено. Ето тия гъбки са с листа от френско грозде и мускатово орехче. А пък тия големите са травянки: сега за пръв път съм ги мариновала, не ги знам какви са; научих тайната от отец Иван. В една малка бъчвичка трябва да се постелят най-напред дъбови листа и после да се посипе пипер, селитра и да се сложи още цвят от нечуйвятър  (Гогол обяснява: „Трева, която се дава на свинете за мас), та тоя цвят да се вземе и да се постеле с дръжките нагоре, а пък това са пирожки! Това са пирожки със сирене. А пък ето тия, които Афанасий Иванович много обича, са със зеле и с каша от елда.

— Да — добавяше Афанасий Иванович, — много ги обичам; те са меки и възкиселички.

Изобщо Пулхерия Ивановна беше извънредно доволна, когато имаха гости. Добра бабичка! Тя цялата беше отдадена на гостите. Обичах да ходя у тях и макар да преяждах страшно, както всички, които им гостуваха, макар това да ми беше много вредно, все пак винаги на драго сърце отивах у тях. Впрочем мисля си, дали самият въздух в Малорусия няма някакво особено свойство, което спомага за храносмилането, защото ако тук някой би рекъл да се нахраня по тоя начин, не ще съмнение, че наместо в леглото би се намерил легнал на масата (в Русия слагат ковчега с покойника на масата).

Добри старци! Но моят разказ се приближава към онова твърде тъжно събитие, което завинаги промени живота на това мирно кътче. Това събитие ще ви се стори толкова по-поразително, защото бе предизвикано от една най-незначителна случка. Но по чудноватото устройство на нещата винаги нищожни причини са раждали велики събития и наопаки, великите начинания са завършвали с нищожни последици. Някой завоевател събере всички сили на държавата си, воюва няколко години, пълководците му се прославят и най-после всичко това завършва с придобиване на късче земя; а понякога, напротив, някакви си двама колбасари от два града ще се сбият помежду си за глупости и свадата ще обхване след това градовете, после селата и селцата, а сетне и цялата държава. Но да оставим тези разсъждения: не им е мястото тук. Освен това не обичам разсъжденията, когато си остават само разсъждения.

Пулхерия Ивановна имаше едно сиво котенце, което почти винаги лежеше свито на кълбо до нозете й. Пулхерия Ивановна понякога го милваше и гъделичкаше с пръст по шийката, която разгаленото котенце протягаше колкото е възможно по-високо. Не може да се каже, че Пулхерия Ивановна премного го обичаше, но просто беше се привързала към него, защото бе свикнала да го вижда. А пък Афанасий Иванович често се присмиваше на тая привързаност.

— Не зная, Пулхерия Ивановна, какво особено намирате в котката. За какво ви е тя? Да имахте куче, щеше да бъде друго: кучето може да се вземе на лов, ами котката за какво е?

— По-добре мълчете, Афанасий Иванович — казваше Пулхерия Ивановна, — вие обичате да говорите само и нищо повече. Кучето е нечистоплътно, кучето ще мърси, кучето ще изпочупи всичко, а котката е тихо създание, тя никому няма да стори зло.

Впрочем на Афанасий Иванович му беше все едно дали е куче, или котка, той говореше така само за да се присмее малко на Пулхерия Ивановна.

Зад градината имаха голяма гора, която беше напълно пощадена от предприемчивия управител може би защото ударите на брадвата биха стигнали до ушите на Пулхерия Ивановна. Тя беше заглъхнала, занемарена, старите стволове на дърветата бяха закрити с разраснал се лещак и приличаха на гащати крака на гълъби. В тая гора живееха диви котки. Горските диви котараци не бива да се смесват с ония смелчаци, които тичат по покривите на къщите. Намирайки се в градовете, те въпреки острия си нрав са много по-цивилизовани от обитателите на горите. Тия, напротив, са повече народ мрачен и див: винаги ходят мършави, слаби, мяукат с груб, необработен глас. Те изравят понякога подземен вход чак до самите хамбари и крадат сланина, явяват се дори и в кухнята, като скачат внезапно през отворения прозорец, когато забележат, че готвачът е отишъл в буренака. Изобщо никакви благородни чувства не са им познати; те живеят от грабеж и удушват малките врабчета в самите им гнезда. Тези котки дълго се душеха през дупката под хамбара с кроткото котенце на Пулхерия Ивановна и най-после го подмамиха, както отряд войници подмамя някоя глупава селянка. Пулхерия Ивановна забеляза изчезването на котката, прати да я търсят, но котката не се намираше. Минаха се три дни, Пулхерия Ивановна пожали и накрая съвсем забрави за нея. Един ден, когато ревизираше зеленчуковата градина и се връщаше с откъснати от собствената й ръка зелени млади краставици за Афанасий Иванович, слухът й бе поразен от най-жалко мяукане. Тя сякаш по инстинкт продума: — пис, пис! — и изведнъж из буренака излезе нейната сива котка — мършава, слаба: личеше, че от няколко дни не беше яла нищо. Пулхерия Ивановна продължаваше да я вика, но котката стоеше пред нея, мяукаше и не смееше да се приближи: личеше, че беше много подивяла през това време. Пулхерия Ивановна тръгна по-нататък, като продължаваше да вика котката, която боязливо вървеше подире й чак до стобора. Най-после, като видя предишните познати места, тя влезе и в стаята. Пулхерия Ивановна веднага заповяда да й дадат мляко и месо и седнала пред нея, се наслаждаваше на лакомията, с която бедната й фаворитка гълташе късче след късче и сърбаше млякото. Сивата котка почти пред очите й се наду и сега вече не ядеше толкова лакомо. Тя протегна ръка, за да я помилва, но неблагодарницата, както изглежда, беше вече прекалено свикнала с дивите котараци или беше научила романтичните правила, че бедността, щом има любов, е по-хубава от дворците, а котараците бяха голи като соколи: както и да е, тя изскочи през прозореца и никой от слугите не можа да я хване.

Бабичката се замисли. „Това е смъртта, която идва да ме вика!“ — каза си тя мислено и нищо не можа да я разсее. Цял ден беше тъжна. Напразно Афанасий Иванович се шегуваше и искаше да научи защо така изведнъж се е натъжила: Пулхерия Ивановна мълчеше или отговаряше съвсем не така, че да може да задоволи Афанасий Иванович. На другия ден тя видимо отслабна.

— Но какво става с вас, Пулхерия Ивановна? Да не сте болна?

— Не, не съм болна, Афанасий Иванович! Искам да ви съобщя едно особено събитие: зная, че това лято ще умра, моята смърт идва вече да ме вика!

Устата на Афанасий Иванович някак болезно се изкриви. Ала той искаше да победи в душата тъжното чувство и усмихнат каза:

— Бог знае какво говорите, Пулхерия Ивановна! Наместо чая, който често пиете, вие трябва да сте пила прасковена ракия.

И на Афанасий Иванович му домъчня, че се беше пошегувал така с Пулхерия Ивановна, той я гледаше и сълза увисна на ресниците му.

— Моля ви се, Афанасий Иванович, да изпълните моята воля — каза Пулхерия Ивановна. — Когато умра, погребете ме до черковната ограда. Облечете ме със сивата рокля, оная, дето е с малки цветенца на кафяво поле. Атлазената рокля, дето е с малинови ивици, не ми слагайте: мъртвата няма нужда вече от рокли. За какво й са те? А на вас ще ви потрябва: ще си ушиете от нея параден халат, когато дойдат гости, да можете да се покажете прилично и да ги посрещнете.

— Бог знае какво говорите, Пулхерия Ивановна! — каза Афанасий Иванович. — Кой знае кога ще дойде смъртта, а вие още отсега ме плашите с такива думи.

— Не, Афанасий Иванович, аз вече зная кога ще дойде моята смърт. Но не тъжете за мене: вече съм стара жена и достатъчно съм живяла, а и вие вече сте стар, скоро ще се видим на оня свят.

Но Афанасий Иванович ридаеше като дете.

— Грехота е да плачете, Афанасий Иванович! Не вършете грях и не гневете Бога със скръбта си. Аз не съжалявам, че умирам. За едно само съжалявам (тежка въздишка прекъсна за минута думите й), съжалявам, че не зная на кого да ви оставя, кой ще се грижи за вас, когато умра. Вие сте като малко дете: трябва да ви обича оня, който ще се грижи за вас — при това по лицето й се изписа такава дълбока, такава съкрушителна сърдечна жалост, че не зная дали някой би могъл в тоя миг да я гледа равнодушно.

— Слушай, Явдоха — каза тя, като се обърна към ключарката, която нарочно бе заповядала да повикат, — когато умра, ти да се грижиш за пана, да го пазиш като очите си, като родно свое дете. Гледай в кухнята да се готви онова, което той обича. Да му даваш винаги чисти горни и долни дрехи; когато се случат гости, да го стъкмиш прилично, защото той може да излезе и по стар халат, нали и сега често забравя кога е празник и кога е делник. Не сваляй очи от него, Явдоха, аз ще се моля за теб на оня свят и Бог ще те възнагради. А не забравяй, Явдоха, че ти си вече стара, не ти остава много да живееш, не вземай грях на душата си. Защото ако не се грижиш за него, няма да имаш щастие на оня свят. Аз сама ще моля Бога да не ти даде щастлив край. И ти ще бъдеш нещастна, и децата ти ще бъдат нещастни, и целят ви род в нищо няма да има Божията благословия.

Горкичката бабичка! Тя тогава не мислеше нито за оная велика минута, която я очакваше, нито за душата си, нито за бъдещия си живот, тя мислеше само за горкия си спътник, с когото бе прекарала живота си и когото оставяше сиротен и безприютен. С необикновена сръчност разпореди всичко по такъв начин, че след нея Афанасий Иванович да не забележи отсъствието й. Нейната увереност в близката й смърт беше силна и състоянието на душата й бе тъй настроено към това, че наистина няколко дни по-късно тя легна на легло и не можеше вече да приема никаква храна. Афанасий Иванович цял се превърна във внимание и не се отдалечаваше от леглото й. „Да бяхте си хапнали нещо, Пулхерия Ивановна?“ — казваше той, като поглеждаше с тревога в очите й. Но Пулхерия Ивановна нищо не казваше. Най-после, след дълго мълчание, тя сякаш поиска да каже нещо, помръдна устни — и диханието й отлетя.

Афанасий Иванович беше съвсем смаян. Това му се стори тъй неочаквано, че дори не заплака. С мътни очи той гледаше към умрялата, сякаш не разбираше какво е станало с нея.

Умрялата сложиха на масата, облякоха я в същата рокля, която тя самата бе избрала, скръстиха й ръцете, сложиха в тях восъчна свещ — той гледаше всичко това безчувствено. Множество народ от всякакво звание изпълни двора, множество гости пристигнаха за погребението, из двора бяха наредени дълги маси жито, домашни ракии, камари баници, гостите говореха, плачеха, поглеждаха покойната, разсъждаваха за нейните качества, гледаха и него; но той самият се отнасяше към всичко това някак чудновато. Най-после понесоха покойницата, народ рукна след нея, тръгна и той; свещениците бяха в пълно одеяние, слънцето светеше, пеленачетата плачеха в ръцете на майките си, чучулигите пееха, децата по ризки тичаха и си играеха по пътя. Най-после ковчегът беше сложен до гроба, казаха му да се доближи и да целуне за сетен път покойната. Той се доближи, целуна я, на очите му се показаха сълзи, но някакви безчувствени сълзи. Ковчегът бе спуснат, свещеникът взе лопатата и пръв хвърли шепа земя, басовият хор от псалта и двамата клисари проточено изпя вечна памет под чистото безоблачно небе, работниците хванаха лопатите и пръстта вече покри и изравни трапа — в това време той се провря напред; всички му сториха път, оставиха го да мине, като искаха да видят какво е намислил. Той вдигна очи, погледна с мътен поглед и каза:

„Значи вече я погребахте! За какво!?“ Спря се и не довърши думите си.

Но когато се върна у дома си, когато видя, че стаята му е празна, че дори столът, на който седеше Пулхерия Ивановна, беше изнесен, той зарида, зарида силно, рида безутешно и сълзи като река се лееха от потъмнелите му очи.

Продължението тук

Свързани статииОще от автора