Старовремски помешчици, втора част, от Негово Величество Гогол

Н. В. Гогол,  художник Ф. Молер, (1840, Третяковска галерия)

Афанасий Иванович твърде малко се занимаваше със стопанството, макар че понякога отиваше при косачите и жетварите и доста внимателно гледаше тяхната работа; цялото бреме на управлението лежеше върху Пулхерия Ивановна. Стопанисването на Пулхерия Ивановна се състоеше в непрекъснато отключване и заключване на килера, в насоляване, сушене, варене на безбройно количество плодове и зеленчуци. Нейната къща напълно приличаше на химическа лаборатория. Под ябълката винаги имаше накладен огън: и от железния триножник почти никога не се сваляше котелът или медната тава, пълна със сладко, желе, мармалад, варени с мед, със захар и не помня още с какво.
Под друго дърво кочияшът вечно преваряваше в медно казанче самогон от листа на праскови, от смрадликов цвят, червен кантарион, вишневи костилки и към края на този процес съвсем не беше в състояние да си обърне езика, дрънкаше такива глупости, че Пулхерия Ивановна нищо не можеше да разбере, и отиваше в кухнята да спи.

Всичката тая смет се вареше, солеше, сушеше в такова количество, че то навярно би удавило в края на краищата целия двор — защото Пулхерия Ивановна винаги обичаше да приготвя освен пресметнатото за употребяване още и за запас, — ако по-голямата половина от всичко това не се изяждаше от слугините, които се промъкваха в килера и тъй ужасно преяждаха, че цял ден пъшкаха и се оплакваха от корем.

В земеделието и другите стопански клонове извън къщата Пулхерия Ивановна имаше малко възможност да се меси. Управителят, в съюз със селския кмет безмилостно ги крадеше. Двамата бяха усвоили навика да влизат в господарските гори като в свои собствени, правеха от тях множество шейни и ги продаваха на близкия панаир, освен това продаваха и на съседните казаци всички дебели дъбове за строеж на мелници.

Само веднъж Пулхерия Ивановна реши да направи ревизия на горите си. За тая цел бяха запрегнати дрожки с огромни кожени чергила, от които — щом кочияшът тръснеше поводите и конете, служили още и в милицията, потегляха — въздухът се изпълваше с чудовати звуци, така че изведнъж се чуваха и флейта, и дайре, и барабан; всяко гвоздейче и всяка желязна скоба звънтяха толкова силно, че чак до водениците се чуваше как господарката тръгва на път, макар че това разстояние беше не по-малко от две версти. Пулхерия Ивановна не можа да не забележи страшното опустошение в гората и загубата на ония дъбове, които тя още в детинството си знаеше като стогодишни.

— Защо, Ничипоре, дъбчетата са толкова оредели?… — каза тя, като се обърна към своя управител, който се намираше до нея. — Внимавай косата ти да не оредее.

— Защо да са оредели? — казваше обикновено управителят. — Загубили са се! Просто съвсем са се загубили: и гръм ги е съсипал, и червеи са ги изяли — загубили са се, пани, загубили са се.

Пулхерия Ивановна напълно се задоволяваше от тоя отговор и когато се връщаше вкъщи, даваше заповед да се удвои само стражата в градината около испанските вишни и големите зимни круши.

Тия достойни управници — управителят и кметът, бяха сметнали за съвсем излишно да докарват всичкото брашно в господарските хамбари, защото на господарите щяло да стигне и половината; най-после и тая половина те докарваха плесенясала или мокра, след като е била бракувана на панаира.ѝ

Но колкото и да крадяха управителят и кметът, колкото и ужасно да плюскаха всички в къщата, като се почне от ключарката и се свърши със свинете, които унищожаваха страшно много сливи и ябълки и често пъти блъскаха дървото със собствената си зурла, за да одрусат от него цял дъжд от плодове, колкото и да ги кълвяха врабците и враните, колкото и подаръци да носеха слугите на своите сватове в други села и дори да мъкнеха от килерите стари платна и прежди и всичко това да се насочваше към всемирния извор, т.е. към кръчмата, колкото и да крадяха гостите, флегматичните кочияши и лакеите — благословената земя произвеждаше всичко това в такова изобилие, Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна имаха нужда от толкова малко, че всички тия страшни разхищения бяха сякаш съвсем незабележими в тяхното стопанство.

Двамата старци по старинния обичай на старовремските помешчици обичаха да си похапват. Щом се сипваше зората (те винаги ставаха рано) и вратите почнеха своя разногласен концерт, те вече седяха до масичката и пиеха кафе. След като изпиваше кафето, Афанасий Иванович излизаше в пруста, размахваше кърпичката си и казваше: „Къш, къш, гъша пасмина, от вратата!“ ѝ

В двора обикновено срещаше управителя. Той имаше навика да влиза в разговор с него, разпитваше за полските работи до най-голяма подробност, правеше такива забележки и даваше такива заповеди, които биха изненадали всекиго с необикновеното познаване на стопанството и никой човек не би дръзнал дори да помисли, че може да се открадне нещо от такъв буден стопанин. Но неговият управител беше стар врабец, той знаеше как трябва да отговаря, а още повече как трябва да се разпорежда.

След това Афанасий Иванович се връщаше в стаята, доближаваше се до Пулхерия Ивановна и казваше:

— Не мислите ли, Пулхерия Ивановна, че е време да си похапнем нещо?

— Че какво да си похапнем сега, Афанасий Иванович? Дали питка със сланина, или пирожки с мак, или може би солени гъбки?

— Може и гъбки или пирожки — отговаряше Афанасий Иванович и на масата изведнъж се явяваше покривка и върху нея пирожки и гъбки.

Един час преди обеда Афанасий Иванович отново си хапваше, наливаше си една старинна сребърна чашка ракия, закусваше с гъбки, разни сушени рибки и други неща. Сядаха да обядват в дванайсет часа. Освен блюдата и сосиерите на масата имаше множество гърненца със замазани капаци, за да не може да изветрее някое апетитно изделие на старовремската вкусна кухня. През време на обеда обикновено се водеше разговор за предмети, най-близки до обеда.

— Струва ми се, че тая каша е малко прегоряла — казваше обикновено Афанасий Иванович. — На вас не ви ли се струва така, Пулхерия Ивановна?

— Не, Афанасий Иванович, сложете повечко масло, тогава тя няма да ви се струва прегоряла, или ето, вземете от тоя сос с гъбки и я полейте.

— Може — казваше Афанасий Иванович и протягаше чинията си, — да опитаме как ще стане.

След обеда Афанасий Иванович отиваше да си почине около един час, след което Пулхерия Ивановна донасяше разрязана диня и казваше:

— Ето, опитайте Афанасий Иванович, каква хубава диня!

— Не гледайте, Пулхерия Ивановна, че е червена — казваше Афанасий Иванович, като вземаше един голям резен… — Може да е червена и пак да е лоша.

Но динята незабавно изчезваше. След това Афанасий Иванович изяждаше още няколко круши и отиваше да се поразходи из градината заедно с Пулхерия Ивановна. Като се връщаха вкъщи, Пулхерия Ивановна отиваше да си гледа работата, а той сядаше под навеса, обърнат към двора, и гледаше как килерът постоянно показваше и скриваше вътрешността си и слугините, блъскайки се една друга, ту внасяха, ту изнасяха куп разни неща в дървени сандъци, в кошници, в корита и в други плодохранилища. Малко по-късно той пращаше да повикат Пулхерия Ивановна или сам отиваше при нея и казваше:

— Какво ли да си хапна, Пулхерия Ивановна?

— Че какво ли да бъде? — казваше Пулхерия Ивановна. — Да отида пък да кажа да ви донесат вареники с ягоди, които заповядах нарочно да оставят за вас?

— И то не е лошо — отговаряше Афанасий Иванович.

— Или може би бихте хапнали малко кисел?(сладко желе от плодов сок)

— И то е хубаво — отговаряше Афанасий Иванович, след което всичко това незабавно се донасяше и както му е редът, се изяждаше.

Преди вечерята Афанасий Иванович пак си хапваше нещо. В девет и половина сядаха да вечерят. След вечерята веднага отиваха да спят и всеобща тишина се въдворяваше в това деятелно и същевременно спокойно кътче. Стаята, в която спяха Афанасий Иванович и Пулхерия Ивановна, беше толкова гореща, че малцина биха били в състояние да останат в нея няколко часа. Но Афанасий Иванович отгоре на това, за да му бъде по-топло, спеше на леглото върху печката, макар че силната горещина често пъти го караше да става по няколко пъти посред нощ и да се разхожда из стаята. Понякога, като ходеше из стаята, Афанасий Иванович пъшкаше.

Тогава Пулхерия Ивановна питаше:

— Защо пъшкате, Афанасий Иванович?

— Господ го знае, Пулхерия Ивановна, тъй, като че ли коремът ме наболява — казваше Афанасий Иванович.

— Да бяхте хапнали нещо, Афанасий Иванович?

— Не зная дали ще ми помогне, Пулхерия Ивановна! Но какво ли да хапна?

— Кисело млечице или рядък ошав от сушени круши.

— Може, само така, да опитам — казваше Афанасий Иванович. Сънената слугиня отиваше да рови в долапите и Афанасий Иванович изяждаше една чинийка, след което обикновено казваше: — Сега като че ли ми поолекна.

Понякога, ако времето биваше ясно и в стаите биваше доста силно затоплено, Афанасий Иванович, развеселен, обичаше да се пошегува с Пулхерия Ивановна и да поговори за нещо странично.

— Я ми кажете, Пулхерия Ивановна — питаше той, — къде бихме се дянали, ако нашата къща изведнъж се запалеше?

— Виж, това, Боже опази! — казваше Пулхерия Ивановна и се кръстеше.

— Все пак да речем, че нашата къща изгори, къде бихме отишли тогава?

— Бог знае какво говорите, Афанасий Иванович! Как може къщата да изгори, Бог няма да позволи това.

— Но ако изгори?

— Е, тогава бихме отишли в кухнята. Вие бихте взели до известно време оная стаичка, в която живее ключарката.

— Ами ако и кухнята изгори?

— Дано Бог ни опази от такава напаст, да изгорят изведнъж и къщата, и кухнята! Ех! Тогава да отидем в килера, докато се построи новата къща.

— Ами ако и килерът изгори?

— Бог знае какво говорите! Не искам да ви слушам! Грехота е да се говори така и Бог наказва за такива думи.

Но Афанасий Иванович, доволен, че се е пошегувал с Пулхерия Ивановна, се усмихваше, седнал на стола си.

Продължението тук