Затъмнение, роман от ИВАН МИНЧЕВ

Елои, Елои, Лама Савахтани?¹

Първа част

Слънцето

1.

От няколко седмици медиите заливаха хората с инфор­мация за предстоящото природно явление. По всич­ки вестници на първите страници имаше схеми, анализи, снимки. По различните канали на телевизията се появява­ха всякакви хора: мастити престарели учени – астрономи, физици, биолози, нашумели напоследък и някои позабраве­ни артисти, певци, писатели, появили се от нищото медий­ни звезди, манекенки, полуграмотни участници в реалити шоута, политици, гадатели, врачки, медиуми, екстрасен­си, шамани, религиозни водачи. Всички те се изказваха по темата, даваха всевъзможни апокалиптични прогнози за наводнения, земетресения, изригвания на вулкани, ледни­ков период или глобално затопляне, разрушаване на луната, избухване на слънцето и всякакво бедствие, което им дой­деше наум. Но въпреки някои противоречия в прогнозите, всички стигаха до един и същ извод – пълно унищожение на живота на Земята. Разбира се, имаше и скептици, кои­то казваха, че нищо особено няма да се случи и ефектът

¹ Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34)

ИВАН МИНЧЕВ

6

от пълното слънчево затъмнение няма да е по-различен от обикновеното облачно време. Но на мнението на скептици­те не се даваше гласност, защото те не всяваха страх и ужас, не вдигаха медиен рейтинг и не можеха да продадат стоката пълно слънчево затъмнение. За правителството това обик­новено природно явление беше добре дошло. За управлява­щите се изразяваше в поне месец отвличане на вниманието на хората от тежките проблеми на държавата, с които те не можеха да се справят – безработицата, обедняването, коруп­цията, престъпността. Ефектите на икономическата криза, следствие от некадърното управление и безогледните гра­бежи на политиците, носеха реална заплаха недоволство­то на хората да прерасне от тихо мърморене и роптаене по кръчмите и епизодични митинги по улиците и площадите до всенароден бунт, който неминуемо би застрашил власт­та. Ето защо цялата пропагандна машина на управлението бе впрегната да създава панически страх от предстоящото слънчево затъмнение с цел да се измести вниманието на хората от ежедневните проблеми с физическото оцеляване към една несъществуваща заплаха от космоса – и целта наис­тина бе постигната. Психиката на хората бе така устроена, че с една елементарна, но целенасочена и масирана манипу­лация съзнанието им се моделираше по такъв начин, че те можеха да бъдат накарани да мислят и вършат всевъзможни безумства, а в същото време нормалното мислене и поведе­ние можеше да се окачестви като психическо отклонение или дори като престъпление и всеки можеше да попадне или в психиатрията, или в затвора.

Ния и майка ѝ от десет години живееха почти или, може да се каже, напълно изолирани от околния свят, въпреки че

ЗАТЪМНЕНИЕ

7

къщата, която обитаваха, се намираше в централната част на многомилионния град. Основното занимание на майка­та се състоеше в това да седи безпаметно пред телевизора, в мръсното, изтъркано и изтърбушено кресло. Тя гледаше менящите се картини на телевизионния екран в унесено, полусънно състояние, постигнато чрез дългогодишната ежедневна употреба на силни антидепресанти, които лич­ният ѝ психиатър неуморно и педантично изписваше. Тези лекарства не лекуваха, а бавно и сигурно я тровеха, но клиничната пътека на псевдолечението носеше на доктора постоянни доходи, както и многото други клинични пъте­ки на пациентите, които той успя да си осигури. Доктор Гюнтер не чувстваше вина за това, което върши, напро­тив, бе преизпълнен от чувство на дълг, че служи на една благородна мисия, от която полза имаше не само за него и семейството му, но и за цялото общество, чиито членове, в случая негови пациенти, които той лекуваше успешно и благодарение на неговото лечение те биваха привеждани в нормален вид – без чувство на недоволство, без протести и излишни емоции, доволни и щастливи от живота, тоест не мислеха и не усещаха нищо. Хубавото на психичните забо­лявания се състоеше в това, че не можеха да бъдат потвър­дени от никакви медицински изследвания, на практика те бяха недоказуеми. Диагнозите се поставяха единствено и само от субективното мнение на съответния психиатър, който бе квалифициран да извършва тази дейност, тоест бе изчел необходимите книги, положил задължителните изпити и получил стандартизирания документ – диплома, която му даваше абсолютното право да окачествява като психично болен всеки избран от него човек. Тази дей­ност не беше толкова лесна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Доста често набелязаният пациент не се съглася­8

ИВАН МИНЧЕВ

ваше с поставената от д-р Гюнтер диагноза, опитваше се да протестира и да се съпротивлява. В такива случаи на помощ идваха полицаят Ханс, прокурорът Крунц и съдия Линда Хофмайер. След набързо скалъпен и организиран процес по изфабрикувани обвинения на жертвата се пред­лагаха две възможности – или неколкогодишен престой в затвора, където я очакваха ежедневен бой и изнасилва­ния от безмозъчни рецидивисти, или кратко пребиваване в психиатричната клиника на д-р Гюнтер, последвано от регулярни седмични посещения в частния му кабинет. Излишно е да уточняваме, че всички набелязани жертви избираха да са луди, а не престъпници, избираха топла­та снежнобяла прегръдка на психиатрията, умело ръко­водена от д-р Гюнтер, пред студените и мрачни килии на Централния затвор, където пълновластен господар беше надзирателят Шварцкопф със своята електрошокова пал­ка, – естествен придатък на яката му космата ръка, добре тренирана и калена в многобройни битки за налагане на справедливостта. Естествено всяко правило си имаше и изключения. Такова изключение се оказа Дитер Волен, бащата на Ния. Въпреки продължителния съдебен процес, еженощните настоятелни увещания на полицая Ханс, пос­ледвани от дневните съблазнителни предложения на д-р Гюнтер, Дитер Волен упорито отказваше да се признае за психично болен. Той отказваше и да се признае за виновен по обвинението в педофилия и изнасилване на собстве­ната си дъщеря, но на съдебната система самопризнания не бяха необходими. Достатъчни се оказаха показанията, измислени и написани собственоръчно от полицая Ханс и увенчани с фалшифицирания параф на Дитер Волен. Останалото бе лесна и рутинна работа за прокурора Крунц и съдия Линда Хофмайер. Добра работа в това благород­9

ЗАТЪМНЕНИЕ

но начинание по наказване на чудовищния престъпник Волен свършиха и медиите. Дни наред основна новина във всички печатни и електронни издания беше зловещото престъпление на изверга Дитер Волен. Журналистите се надпреварваха да измислят какви ли не страховити и смра­зяващи кръвта факти от кошмарната трагедия, разигравала се дълги години в къщата на улица „Лорена“ 16. Фантазия­та на журналистите надхвърляше възможностите и на най- добрите сценаристи на филми на ужасите. Така че Дитер сам си беше виновен. Като всеки човек той имаше свобод­на воля и право на личен избор, тоест да избере или психи­атрията, или затвора. Съдия Линда Хофмайер произнесе присъдата – виновен, десет години строг тъмничен затвор без право на помилване, удари с чукчето по широкото махагоново бюро в голямата заседателна зала на Съдеб­ната палата и делото бе приключено. Полицаят Ханс изви ръцете на Дитер зад гърба, щракна белезниците и го пове­де към изхода, където го чакаше раздрънканият микро­бус без прозорци на Централния затвор. Преди да стигне до него, Волен трябваше да премине по дългия коридор от залата до изхода, съпровождан от тълпа превъзбудени журналисти, които бляскаха със светкавиците на фотоапа­ратите, снимаха с камери, тикаха в лицето му микрофони, диктофони, мобилни телефони и се надвикваха, задавай­ки му въпроси, на които той не отговаряше. Така Дитер Волен се озова зад високите стени на затвора в компани­ята на зажаднелите за свежа плът черни юмруци и мръс­ни сифилистични пениси на рецидивистите, където под справедливото ръководство на надзирателя Шварцкопф и неговата здрава космата десница, естествено продължена от електрошоковата палка, щеше да излежи наказанието за извършеното злодеяние. След няколкомесечното му все­10

ИВАН МИНЧЕВ

кидневно обругаване чудовището от „Лорена“ 16 бе нака­зано и обществото въздъхна облекчено. А Дитер спокойно можеше да избере безоблачното съществуване в топлата уютна сграда на психиатричната клиника в другия край на града, сред зеленина и тишина, нарушавана единствено от омайната песен на горските птици. Там, гушнат в снеж­нобелите, чисти чаршафи на мекия креват, Дитер щеше да изживее своя безсмислен и ненужен живот под непрестан­ните грижи на неуморните, умело ръководени от д-р Гюн­тер медицински сестри, щъкащи наоколо със спринцовки и подноси с разноцветни хапчета. А обществото пак щеше да е доволно и всички щяха да са щастливи.

Но времето не се интересуваше от невинността, виновността и наказанието на Дитер, то следваше своя нескон­чаем ход по вектора, начертан от архитекта на вселената в една единствена посока – от началото към края. Така неу­сетно, като миг, изминаха десетте години от присъдата на гражданина Дитер Волен. Началото на престоя в затвора наистина беше кошмарно за Дитер, но след няколко сед­мици бой и изнасилвания рецидивистите му се насити­ха, а и полицаят Ханс, прокурорът Крунц и съдия Линда Хофмайер не стояха без работа, така че скоро доставиха в затвора свежа плът и рецидивистите оставиха на мира Дитер, а след известно време и напълно забравиха за него­вото съществуване. Дитер беше толкова незабележим, че дори когато пристигна заповедта за неговото освобожда­ване, надзирателят Шварцкопф, който се славеше с фено­меналната си памет и можеше да разкаже историята на всеки един затворник от първия ден на постъпването си на работа досега, доста се зачуди – „Абе, кой беше тоя Дитер Волен, не го ли освободиха при амнистията още преди пет години?“ Но след няколко минути размисъл Шварцкопф 11

ЗАТЪМНЕНИЕ

се сети за Дитер и цялата история на затворника се завъртя като кинолента на бързи обороти пред очите му. Все пак неслучайно, заради добрата памет, му бяха лепнали пряко­ра „Феномена“, който той с гордост носеше, и често, кога­то в петък вечер се напиеше в кръчмата, обичаше да гово­ри за себе си в трето лице като се провикваше шеговито към бармана – „Юрген, още една бира за Феномена и не се опитвай да надписваш сметката, защото Феномена пом­ни всичко“. Та Шварцкопф, макар и с леко напрягане на невроните, веднага се сети за оня нещастник от килия 913 със затворнически номер 6327, глупака Дитер Волен, кой­то преди десет години бе отказал да влезе в психиатрията, за истеричната му тъпа и дебела жена Берта и за смахната­та му, но много красива дъщеря Ния, която въпреки свои­те двайсет и три години още беше девствена и на която д-р Гюнтер бе поставил диагноза маниакално-параноидна шизофрения. Тази диагноза я беляза като стигма и сякаш по някакъв метафизичен начин отблъскваше на разстоя­ние от нея дори местните градски изнасилвачи и бранеше нейната непорочност, макар и всички да знаеха, че тя цяло лято се разхождаше по всяко време на денонощието сама из града, облечена само в ефирна блузка и къса пола, под която никога не носеше бельо. Не само никой не смееше да докосне Ния, но и никой не я заговаряше, сякаш неви­дим вълшебник я бе омагьосал и всеки, който се опиташе да я доближи, щеше да изгори. Шварцкопф си спомни и за Йохан, единствения човек, когото бяха виждали да се разхожда и разговаря с нея, но и най-големите клюкар­ки в града не знаеха за какво точно са си говорили Ния и Йохан. Тогава Ния беше стройна и красива шестнайсет­годишна девойка с искрящи небесносини очи и дълги до кръста платиненоруси коси. Това, което хората не знаеха 12

ИВАН МИНЧЕВ

бе, че Йохан изобщо не се страхуваше от лудостта на Ния, напротив, самият факт на нейната диагноза неудържи­мо го привличаше. Всъщност той бе напълно убеден, че Ния изобщо не е луда, а е най-нормалното момиче, кое­то някога бе срещал. Йохан не познаваше много жени, но всички, с които бе излизал, искаха нещо от него – една искаше да я води по ресторанти и нощни клубове, друга искаше подаръци, трета откровено искаше пари, четвърта искаше постоянно секс, пета искаше жилище, семейство и деца, и всяка беше недоволна от нещо в него, никоя не искаше самия него, никоя не се интересуваше какво той преживява, мисли, чувства. С тях Йохан се усещаше като на изпит, на който трябваше да покрива все по-нараства­щите им претенции. Само Ния нищо не искаше от него. С нея той се чувстваше нормално, бе спокоен и уверен, можеше да сподели всичките си страхове и най-съкрове­ните си желания и мечти, без да се притеснява от нейното неодобрение. Ния го приемаше такъв какъвто е, за нея той беше съвършен, а за него тя бе богиня, въплътила цялата красота и доброта на света. Но въпреки хармонията в тех­ните отношения помежду им не се случи нищо от онова, което всички очакваха да се случи. Само веднъж в една тъмна и безлунна лятна нощ те се целунаха страстно до едно вековно дърво в парка, но нищо повече. Когато дойде есента, Йохан се запиля някъде, чу се, че заминал за Ита­лия, където учел някаква теология или философия, после се бил замонашил в някакъв манастир, но после май бил избягал от манастира, а и там вече следите му се губеха и никой нищо не знаеше за него. Говореше се, че Ния го била омагьосала да се скита нещастен цял живот и да не намери покой дори и след смъртта. Така че след връзката ѝ с Йохан хората още повече я отбягваха, страхът от близост­13

ЗАТЪМНЕНИЕ

та с нея трайно се настани в суеверното им съзнание. Само Шварцкопф не се страхуваше от Ния, той не се страхува­ше от никого, защото познаваше хората и знаеше всичко за тях. На пръв поглед изглежда странно, че надзирателят Шварцкопф, който бе педантично отдаден на службата си и прекарваше почти цялото си време в затвора, е най-осве­доменият човек за всичко случващо се в града, но за това си имаше много просто обяснение.

Още като дете малкият Алекс Шварцкопф страстно обичаше да чете криминални романи и не само ги четеше, но и прилагаше всичко научено от тях на практика. Без никой да подозира, хлапакът Алекс се вреше навсякъде, дори и в най-потайните свърталища на градските бандити, сприятели се с тях, стана им любимец и те го използваха за дребни услуги – да занесе нещо някъде, да донесе нещо отнякъде. Така, освен че знаеше за всички тайни изневе­ри в семействата из квартала и за дребните кокошкарски кражби, той познаваше и цялата подмолна структура на организираната престъпност в града. Веднъж един от босо­вете му връчи най-обикновена ученическа раница, в която имаше един милион долара, за да я занесе като подкуп на висш държавен служител. Никой не можеше да заподозре малкия Алекс в престъпление. Ако го хванеха, щеше да каже, че просто е намерил парите и иска да ги предаде на властите – така всички излизаха чисти. Неговите приятели от престъпния контингент останаха леко учудени, когато по-късно Алекс Шварцкопф постъпи, а после и завърши с пълно отличие Полицейската академия, но не се изненада­ха особено, защото си мислеха, че той е техен човек, а те държаха да имат хора във всички сектори и нива на власт­та. Но това, което се случи по-късно, когато младши коми­сар Шварцкопф постъпи на работа в полицията, не само 14

ИВАН МИНЧЕВ

ги шокира, но и обърка представите им за света и доверието в хората. Изцяло по негова информация и с активното му участие полицията проведе масирана акция и излови голяма част от мафията в града и най-вече нейните босо­ве. Шварцкопф се чувстваше удовлетворен не толкова от блестящата кариера, която го очакваше, а по-скоро от това, че прилагаше на практика всичко научено от криминал­ните романи и Полицейската Академия, сякаш бе оживял супергерой от роман или филм. Но нещата придобиха нео­чакван обрат. Разплитането на мафиотските мрежи стигна до висшите етажи на властта и вместо да получи награда и повишение в службата, Шварцкопф бе пренасочен като надзирател в Централния затвор, като ясно му бе показа­но, че по този начин е проявена милост към него и да не му знае много устата, иначе може да си изкара кротко на този пост до пенсия. Естествено всички заловени мафи­оти бяха освободени поради липса на доказателства, тъй като доказателствата, така старателно събирани години наред от Алекс, просто изчезнаха. Тогава нещо в психи­ката му се пречупи, вярата му в силата на закона и спра­ведливото възмездие се срина. След дълги безсънни нощи на размисъл той стигна до заключението, че на този свят злото е пълновластен господар и всеки, който се опита да противоречи на този установен ред, е обречен на беди и нещастия. Що се отнася до съществуването на полиция­та, съда и затворите, тяхната дейност се състоеше не да налагат справедливостта на закона и да бъдат наказвани престъпниците, а да репресират обикновените граждани и да създават обстановка на страх и несигурност в обще­ството, за да може политическата каста да държи здраво властта и да граби необезпокоявано и безнаказано смач­каните и беззащитни граждани. Така, след като си изгради 15

ЗАТЪМНЕНИЕ

едни по-реални представи за добро и зло върху рухнали­те пясъчни кули на младежкия идеализъм, надзирателят Шварцкопф пасна като дялан камък на новата си служба, а детективската му страст се превърна в хоби, което разно­образяваше мрачното ежедневие в затвора. Хобито му се състоеше в колекционирането на истории. Всеки затвор­ник при постъпването си в Централния затвор минаваше през „Изповедалнята“, както всички наричаха стаята на надзирателите, но не за някаква рутинна процедура по нас­таняването, а за един или няколко задушевни разговора с надзирателя Шварцкопф. Там опитният психолог Алекс Шварцкопф така предразполагаше уплашените новопостъ­пили затворници, че те изпадаха в дълбоки откровения и разказваха целия си живот, разкриваха цялата си душа пред добродушния му поглед. Всички имаха безкрайно доверие на Шварцкопф, защото знаеха, че той няма да сподели с никого техните съкровени тайни. Човешките истории си оставаха единствено и само за негова лична употреба. Когато в дългите самотни нощи го мъчеше безсъние, той си припомняше някоя история, сякаш четеше книга или гледа­ше филм, и това му доставяше несравнимо удоволствие. А нощите му бяха дълги и самотни, защото Шварцкопф така и не се сприятели с никого, нямаше нито приятелка, нито съпруга поради простата причина, че знаеше всичко за все­ки, а това, което знаеше, никак не беше хубаво, всички хора лъжеха и мамеха дори най-близките си, а може би и най- вече тях. Той не познаваше, а и не бе чувал за момиче или жена, които да не изневеряват на приятеля или съпруга си, ето защо и не се обвърза с никоя жена. Извън служебните си ангажименти в затвора социалният му живот се състо­еше от пиянските петъчни вечери в кръчмата и съботните посещения на градските бардаци. 16

ИВАН МИНЧЕВ

Заповедта за освобождаването на Дитер Волен прис­тигна рано сутринта на 06.06.2006 година, петък – денят на пълното слънчево затъмнение. Събирането на трите шестици в датата на точно това събитие влудяваше хората, всички виждаха символа на Сатаната, което беше сигурен знак за края на света. Управляващите естествено не вярва­ха в глупости и използваха случая, за да разпалят страхо­вете на хората, които щяха да забравят за известно време за мизерното си съществуване и нямаше да търсят виновни­ците за положението си. Правителството дори обяви петък за почивен ден. Бизнесът със специалните очила за наблю­даване на затъмнението вървеше на пълни обороти, въпре­ки че повечето от тези очила бяха фалшиви. Готови бяха и снимките от затъмнението, които щяха да бъдат пуснати в продажба веднага, щом то приключи. Явно освен прави­телството, и търговците не вярваха в свършека на света, щом имаха планове и за след това. Продажбата на алкохол също вървеше с пълна пара, какъв по-добър повод от края на света, за да се напиеш. Затъмнението щеше да се случи точно в дванайсет часа по обед. Шварцкопф запали дебела хаванска пура и след като се наслади на първата глътка ароматен тютюнев дим, си припомни историята на затвор­ника Дитер Волен.

Когато дебелата Берта се омъжи за Дитер, тя още не беше дебела. И двамата току-що бяха завършили уни­верситета и започнаха работа като учители. Ожениха се просто по инерция, без някаква особено силна и изпе­пеляваща любов. И двамата, по една или друга причи­на останали разочаровани от предишните си връзки, се оказаха единствените млади и свободни в учителския 17

ЗАТЪМНЕНИЕ

колектив на гимназията. Така, без особени напъни, те се събудиха един ден като съпруг и съпруга в къщата на улица „Лорена“ 16, а след девет месеца се роди дъще­ря им Ниневия, която всички за по-кратко наричаха Ния. Баща ѝ Дитер избра това име, защото имаше смътен спомен, че го е срещал някъде в Библията, и влечение към оригиналните и мистични неща. Успя да наложи решението си, макар че Берта упорства известно време – искаше дъщеря ѝ да носи обикновено име, като техни­те и като на всички останали хора. Само дето Дитер не бе предвидил, че давайки ѝ уникално име, ѝ пожелаваше и уникална съдба, а хората с уникални съдби бяха по- скоро носители на трагичното, отколкото на безметеж­ното и незабележимо съществуване. Ния беше нежелано дете за Берта, защото тя искаше момче, и изключител­но желано от Дитер, защото той искаше момиче. След раждането Берта напълня и Дитер спря да прави секс с нея, от което тя изпадна в дълбока депресия и напълня още повече. Нейното физическо и психическо състояние напълно отвращаваше Дитер, пък и никога между тях не бе имало някакво особено привличане и любов, така че отчуждението възникна като съвсем естествено продъл­жение на неуместното им съжителство. Понеже Берта не изпитваше кой знае какви майчински чувства, прехвър­ли грижите по отглеждането на Ния изцяло на баща ѝ. Единственото домашно задължение, което тя с огромно желание и страст изпълняваше, беше готвенето, поради съвсем егоистичната причина, че Берта много обичаше да яде, ето защо и в дома им винаги имаше прясна и вкус­на храна. Извън работата Берта запълваше цялото си сво­бодно време с готвене и гледане на безкрайни, блудкави телевизионни сериали. Когато Ния поотрасна, на Дитер 18

ИВАН МИНЧЕВ

се наложи да се заеме изцяло и с нейното възпитание. Върху него падна и тежестта за обяснението и на най- деликатните промени в женската психика и физиология в началото на пубертета. Именно с баща си Ния споде­ли страха и радостта от първата менструация, но това не представляваше особена трудност и за двамата, тъй като през годините между тях се бе изградило силно приятел­ство и взаимно доверие. Няколко години след като роди Ния, Берта поиска от Дитер да ѝ направи второ дете, та дано се окаже момче и тя напълно да задоволи себичния си инстинкт. Но дори и да искаше, а той не искаше, Дитер нямаше никаква физиологична възможност да се възбу­ди сексуално от безформените, разплути, мазни телеса на съпругата си, които се тресяха като гигантско желе и заплашваха да се разпльокат и разтекат на пода. Отка­зът на Дитер да я заплоди за втори път Берта изтълкува не като невъзможност, а като нежелание. Това се оказа мигът, в който нейното отчуждение и безразличие се превърнаха в отровата на омразата. С всеки изминал ден черният катран на омразата проникваше все по-дълбоко в кръвта ѝ, пулсираше във вените ѝ, тровеше съзнание­то ѝ. Тя започна болезнено да го ревнува от всичко – от работата, от колегите, от приятелите му, от футболните мачове, които гледаше по телевизията, но най-много го ревнуваше от дъщеря им Ния, мислеше си, че всички те ѝ отнемат спермата му, която по право принадлежи един­ствено и само на нея. Депресията ѝ се редуваше с избли­ци на истерични кризи, тя крещеше, хвърляше и чупеше каквото ѝ попадне пред очите. В такива моменти Ния се затваряше в стаята си и плачеше, а Дитер се опитваше да укроти побеснялата си жена. Това състояние на Берта се отрази на работата ѝ като учителка и един ден директорът 19

ЗАТЪМНЕНИЕ

на училището я извика в кабинета си и ѝ постави ултима­тум – или да потърси спешно медицинска помощ, или ще се наложи да я уволни заради несправяне със служебни­те си задължения. Това стресна Берта и тя веднага отиде при личния си лекар. След обстоен преглед и задълбочен разговор с пациентката д-р Камински прецени, че случа­ят не е от неговата компетенция и ѝ даде направление за психиатър.

„Рано или късно всички идват при мен“ – обичаше да казва д-р Гюнтер. Така и Берта попадна в ръцете на д-р Гюнтер, а ръцете на шефа на Психиатричната кли­ника бяха здрави и сигурни, от тях нито един пациент не бе успял да се изплъзне. Здраво пипаше д-р Гюнтер, смело и решително прилагаше цялата гама от психотроп­ни вещества, изобретени от тази благодатна наука фарма­кологията. След едномесечен престой в клиниката Берта се завърна у дома като нов човек. Чудеса правеше меди­цината с хората. Ако зависеше от Гюнтер, той щеше да я задържи и по-дълго, но държавата не отпускаше повече пари по клиничната пътека, а той винаги оползотворява­ше максимума. Затова пък сега години наред Берта вед­нъж седмично щеше да посещава частния му кабинет за психотерапевтични сеанси. Не беше такъв човек Гюнтер, че да изпусне пациент, съвестта му, в образа на личния му интерес, не го позволяваше.

За престоя си в психиатрията Берта бе свалила доста килограми. Силните антидепресанти намаляваха апетита ѝ, тя почти не се хранеше, за сметка на това пиеше много вода. Течностите, в съчетание със сложните формули на химичните вещества в лекарствата, отмиваха чернилката на хистерията от кръвта ѝ и я заместваха с розово спо­койствие и безразличие към всичко, случващо се наоколо. 20

ИВАН МИНЧЕВ

Берта можеше с часове да седи и да зяпа с отнесен поглед в празното пространство, без да вижда нищо, без да чувства нищо, не изпитваше нито тъга, нито радост, нито някак­ва мисъл минаваше през съзнанието ѝ, тя просто дишаше и съществуваше. Движеше се като робот и изпълняваше всичко, което ѝ се кажеше, без да осъзнава дали е правил­но или неправилно. Лекарствата я бяха лишили от всич­ки съмнения и противоречия относно човешкото битие. Безволевото подчинение и съгласие превърнаха Берта в идеалния доносник. Така в хода на психотерапевтични­те сеанси всяка сряда д-р Гюнтер се добираше до доста интригуваща информация, която го наведе на мисълта, че отношенията между Дитер и Ния не се вместват в рамките на неговите представи за отношения между баща и дъще­ря. Посети дома на семейство Волен, при което се опита да убеди Дитер, че е наложително да дойде на консултация в неговия кабинет. Дитер посрещна психиатъра с нескрита неприязън, а тъй като Гюнтер най-безочливо се опитваше да го изкара човек с психични проблеми, бащата на Ния не се стърпя и изгони наглеца. В този момент наивникът Дитер Волен изобщо не подозираше в какъв филм на ужа­сите се вкарва със своето безсмислено упорство. Бедни ми Дитер, не можеш да вървиш срещу системата, тя е всесил­на, ще те налапа, сдъвче, смели и изплюе.

Д-р Гюнтер сподели с полицая Ханс своите съмнения въз основа на все още недоказаните, получени от Берта факти, . Опитното ченге с нюх на доберман и захапка на питбул помисли минута-две, през което време не многото му мозъчни клетки обработиха получената информация; прецени ситуацията, присви очи, сякаш фиксираше въоб­ражаема мишена през оптическия мерник на снайпера и заключи: „Ако всичко това е истина, затворът не му мър­да“. Не беше вчерашен Ханс, разбираше си от работата, а тя се състоеше в това да дебне като зарита в пясъка гърмя­ща змия и при всяка възможност да тормози и малтретира беззащитните човешки същества. Само така можеше дър­жавата да функционира като добре смазана машина. Той беше стожерът на властта, на неговите рамене се крепяха редът, законността и справедливостта в тази държава, без него щеше да настъпи пълна анархия, хаос и разруха. С усърдието на човек, от когото зависи спасяването на чове­чеството, Ханс се зае със задачата да разкрие престъпле­нието.