1.
“БЛАГОДАРЯ ТИ, че ме повика!..” – Това е анкъл Джордж, моят приятел от Кливланд, Охайо. Той е българин и живее в средния Запад от 60 години. Иначе е от Западните покрайнини на България, селцето му се казва Цръклевци, за което пък той казва “центъра на Вселената”. Звъня му по телефона, което е неговото “повикване“. Нашето приятелство тук, в Америка може да се нарече позакъсняло и случайно, което не променя нещата помежду ни. Приятели. Защо позакъсняло и случайно? Ами защото, когато се видяхме за първи път, той пристигна със своята тойота в къщи с мои познати от София – негови близки роднини. Беше изпълнил осемдесет и осем години и обикаляше с гостите си Източния бряг. Не се споглеждайте, погледнете сега календара. Гелин, кръстен на дядо си Геле е роден през 1921 година. Столетник днес!
От онази наша първа среща, ние редовно се чувахме по телефона. И всеки път, той се връща в спомените си към годините в България. Разказва бавно, тук-таме в езика му се наместват и някои поостарели, ама чисто нашенски разговорни думички.
“Ой Коледо, мой Коледо!”
Това пеели, щом спрат пред портата на някоя къща в селото. Коледарите излизали в първите часове на празника, след полунощ. Обикновено времето било студено, дебел сняг натрупан навсякъде, домакините вече били запалили огнищата, за да приготвят коледния ошаф. Пушек се издигал от комините и така неподвижно висял във въздуха, като окачен на нещо. Жените предния ден били опекли колачите рогачи и сухари. Събирали се на групи по махали, по пет-шест момчета, а понякога и по повече. Топло облечени, с торби през рамо и с дълги пръти в ръце. “Овършали” били предните дни горите за тези пръти – хем дълги, хем тънки – да не тежат. И като се срещали с друга група, почвал “бой”. Ама не истински бой, а на шега, това се предавало от старо време. Налагали се наужким по раменете, по гърбовете; пъшкали и охкали, превивали се от “болка” ама се подскихвали и гледали да не се наранят, да не се стигне до кръв по невнимание. Това траело няколко минути. Край тях винаги имало и по-възрастни, вече младежи и наблюдавали “битката” да не се случи някое нещастие с малчуганите. “Спукани глави нямаше.” – Смееше се моя приятел.
Спирали пред някоя порта, тропали здраво с прътите по нея и пак подвиквали “Коледааа…Коледааа…“ Отваряли широко вратите и ги пущали в къщите. Тогава следвали ритуалните за празника песни: “Пиле, пиле, бабино пиле, къде си ходило…” Пеело се все за неща от бита на село. Като свършели, ги дарявали с колачи рогачи, които нанизвали на пръти, на връв, или ги слагали направо в торбите през рамо.
“Като спреш пред къщата на момиче, което се знае че е твоя приятелка – припомня си анкъл Джордж – получаваш най-хубавия колач. За по-далечните от родата имаше сухари. Моята приятелка се казваше Миланка. Две три години все бяхме заедно, отдаде ли ни се време. Лятото заедно ходехме да си пасем кравите. Тогава всеки двор си имаше крава. Ние бяхме по-заможни земеделци, имахме и волове; техните бяха по-бедни и заради това много ме уважаваха. Имаха почит към нас. Като седнем наобяд на пашата, аз и даваш по-голямото парче от сиренето, от хляба, или каквото ми бяха сложили в торбата за деня. Моята ръка никога не е докосвала нейната снага…” Милият анкъл Джордж! И я описваше с най-свидни думи. Тънка, стройна, с бяло лице и дълга светла плитка. “Хубост!”, – Казваше.
Голямо приятелство било, ама за кратко. После него го записали в прогимназията в съседното село, в тяхното нямало. Тя не продължила с учението. Немотия, нямало кой да плати и си останала да помага по нивите. И повече не се видели.
А най-големите приготовления били за Бъдни вечер. Приготвяли се най-различни ястия, каквото е родило полето и само постни Това било задължение само на жените в къщата.
Дядо Геле отивал в Руженица да отсече дебел клон от круша за “бъдняк” в печката. Омесвала се специална пита с късмети и пара вътре. Събирали се всички в одаята на новата къща – широка стая с голяма печка. По пода било разхвърляно сено, а върху него се застилали нови черги. Сядали направо на пода, така било на бъдни вечер. Встрани до тях имало и един ралник, останал от времето, когато се оряло с дървено рало. Дядо Геле пробивал с голям свредел една дупка в крушовото дърво, пълнел я с тамян и слагал бъдняка в голямата печка, като оставял вратата отворена. Прикадявало се с тамяна. Дядо Таско, най-старият в семейството четял тихо молитвата, от която трудно нещо се разбирало. “Нищо не съм запомнил от тези молитви.” – Казва непресторено анкъл Джордж.
Вечеряло се също така тихо, без приказки. Свята нощ. По време на молитвата всички заставали зад дядо Таско, обърнати на изток и към иконостаса. Като свършел, той взимал една тепсия, поставял в нея по малко от всички неща за вечерята, подредени на земята, излизал навън на откритата веранда и казвал: “Господи, ти си ни дал на нас, сега ние ти даваме на тебе!”
Той разчупвал питата и давал на всеки по едно парче, за да види какъв ще му е късмета през годината. Там били кравата, воловете, нивите, овцете. Най-големият късмет била парата. Никой не ставал, докато не свършат с вечерята. След това дядо Геле вземал ловджийската пушка, излизал навън и гръмвал веднъж във въздуха. Само двама от селото имали пушки. Дядо му и един учител, който се ползвал с уважение, защото бил висшист. Това значело, че семейството на Геле Тасков е приключило с вечерята. Дядо Таско разделял орехите от реколтата между всички и започвала стародавна игра, с печеливши и с губещи, но никой не се сърдел.
На другия след коледнте пости софрата била отрупана с най-вкусни храни. Очакването за този ден превъзбуждало всички, оживлението било голямо, веселието изпълвало душите.
“Следващия път аз ще те повикам.” – Ми казва накрая дългогодишният директор на Факултета по биохимия в медицинския университет в Кливланд. Днес той живее с жена си Лота, босненка, с която имат две дъщери и неколцина внуци, пръснати надалече. Най-много обича качамак по оригинална цръклевска рецепта и заквасено кисело мляко, подсладено с мармалад.
Веднъж ми беше казал: “Светът е голям и хората ще се оправят. Но винаги трябва да има една врата, през която човек да премине.”
2.
ПРЕКРАЧИХМЕ от пролетта в лятото. Удари ни, макар и непораснала тропическа буря. Насмете ни като зла мащеха. Скърши клони, изтръгна вековни дървета из корен, дръпна ни шалтера – остави ни няколко дни без ток и климатици. Хладилниците завиха на умряло, храната вътре се степа и се вмириса. Смерчът издуха антените на електрониките ни; телефони, интернет замлъкнаха като завинаги. Оглушахме и онемяхме.
Е, преживяхме го от изтока; тия, дето ги духа по няколко пъти годишно – южняците и особено Островитяните дори ни се присмяха. Буря в чаша вода, по техните мерки.
Пекна слънце преди два дни, светнаха ни крушките, хладилниците преминаха на хард рок от кеф – всичко прясно и вкусно.
И излязох от “укритието” си…
Първите две новородени еленчета, страхливи, скокливи, леко ще си скършите крачетата от подскоци, мисля си, грижовната майка се опитва да ги успокои, побутва ги нежно с муцуна, подушва ги грижливо, сякаш нещо им шепне. Понакуцва с единия крак, имали са премеждие и те в бурята. Ще се оправи. Гъсетата ми се струват понамалели като бройка. Единият от стражата – едър пернат ме поглежда конфузно, “фракът” му е раздърпан, увиснал е надолу, перата стърчат на всички страни. Тия дни тръгна мълва в махалата, че мама лиса се е завъртяла покрай езерото ни в Уилсън Фарм Парк. Абе, ядосах се, ама като си помислих за шестте лисичета под бараката на комшията, с които се сдоби лисичето семейство преди кажи-речи месец, ядът бързо ми мина. Абе, не съвсем, ама какво да кажа. Нали трябва да се нахранят мъничетата. И все ще им притоплят някое хвъркато, по-дребно или по-едро. И катериците, разбрах че им се услаждали; а преди време една съседска котка, дето не внимавала в играта си с лисичетата, останала без кожух. Само опашката се е кротнала сирота на припек като сурово предупреждение, че джунглата от века си има своите закони и те трябва стриктно да се съблюдават. Ама, иди го обяснявай ти това на разглезените котараци, ако си нямаш работа.
Ами, със смесени чувства се прибрах аз след тази първа, след голямата буря разходка. Небето – изметено до синьо, ще ти избоде очите; слънцето се върти като стар калайджия баш в зенита си, подрежда своя си независим пъзел с нишадъра на малките облачета; птиците станаха от крилете си, върху които лежаха безпомощни в трудните дни, извисиха песен над дърветата; едроперков шаран запристъпя тежко в лепкавата тиня по краищата на малкото езеро, стъкмява гнезда за най-малките водни жители, показва се мигом над водата, пули се като изоглавен; реотаните на слънцето бързо ще сгреят водата и стотиците тънки иглички ще трапосват продраното дъно; едра платика опъва лък по тънката струна в непроходимата папрат, обвила в любовна прегръдка езерото в плиткия край; резачките не млъкват трети ден, дълго вият като оплаквачки, по някое време ще се смушкат засрамени в ребрата, ще млъкнат стаени, после постепенно и хорово, лека полека ще наберат кураж една след друга и отново ще извисят глас, ще мърморят друг път под нос, ще хъркат задавено, сякаш прочистват гърло, и пак ще нададат вой до синьото над главите ни; дърветата от голямата „сеч“ преди дни ще пукат весело в камините до след Коледа; розите край къщите похотливо са отворили червени устни, а пчелите пълнят кошници с прашец и понасят пълните с дъхав горски мед менчета към хралупите си.
Дълго след разкрилите се пред очите ми картини, размишлявах над законите в природата, както най-често ги формулираме като растителен и животински свят. Колко много още имаме да учим ние хората от тези закони…
3.
ВЕДНАГА СЛЕД НОВА ГОДИНА, Ивановци от Шилер Парк се разшетаха за знаменития си имен ден. Българската традиция за тези християнски празници е жива и в Америка. Това е третия символ, който сплотява нашата общност зад океана, наред с прословутите мартеници и пъстрите сурвачки.
Трима са Ивановците в този район на Чикаго, където се намира и българското кръстовище с името на Щастливица – Алеко Константинов.
За старши Иван единодушно е обявен собственикът на автосервиза „Иван Бинев Ауто“. Съвсем естествено на този ден халето е затворено, а клиентите му, без значение от коя националност са, знаят каква е причината за неочаквания неприсъствен ден. Оживлението тук не секва и на самия Иванов ден, защото това е мястото на тържеството, предимно мъжко. И дори питиетата, мезетата и храните на отрупаната българска трапеза са приготвени от мъжката компания. Списъкът е дълъг – гроздова ракия, червено вино, луканки, суджуци, наденички, домашно приготвени кебапчета и кюфтета, с най-изтънчените български подправки, запарени чушки капия, царска туршия. Някои от продуктите като сиренето и лютеницата, без които не минава веселба са доставени от магазина на Малинчо, трайно утвърдил се на американския пазар, във всички по-големи градове от Източния до Западния бряг. Майстор на прославилия се и тук тиквеник е Данчо, който е набрал скорост от своя си Празник – Богоявление, ден преди деня на Ивановците.
– Ние си обичаме домашното. – Казва Иван Тодоров от Пловдив. – Някои, обикновено по-младите казват – всичко има в магазините, защо се престаравате. Едва ли ще ме разберат, без нашенските си вкусотии няма и да ти замирише на имен ден. Моабет няма да се хване!“ – Заключва и дълго се смее.
– И с какво питие ще замениш двойнопрепечената гроздова ракия от най-квалитетните сортове от Калифорния. – Добавя домакинът на празненството Иван Бинев и смига дяволито.
А българските традиции и славата във винопроизводството в Пенсилвания и съседните щати – Ню Йорк, Охайо, Ню Джърси и Делауеър разнася мяйсторът на любовния елексир Живко Иванов от Шумен. Той е завършил Селско-стопанската академия в Пловдив и от години пълни бидоните със закупен полуготов екстрат от дълбоките изби на Сонома и Напа Вали в Калифорния.
-Моят специалитет е букета червено вино – от няколко сорта грозде и двойно-наложения пелин. – Хвали се младия производител.
Но най-голяма изненада за всички беше, когато научихме, че Джъстин, който притежава няколко стотин декара лозя е включил производството на гроздова ракия в спиртоварната си. В малки количества, естествено, защото пазарът тук е доста капризен и е много трудно да пробиеш с нетрадиционно питие, колкото и екзотично да звучи и каквито и екстрени вкусови качества да притежава. Обяснението, обаче е повече от логично. Съпругата му Гергана е родом от Русе.
Зимните български празници тук се разпростират по цялата земя на голямата страна. Иванов ден, наред с първенеца Васильов ден и Йорданов ден има и в Аляска, и на Хаваите, и в мразовитите Северни щати – Дакота и Минесота и в топлия Юг – Аризона, Ню Мексико, Аризона, Тексас. И както повелява традицията, трапезата е покрита с българската шевица, вее се трикольорът, а българските ритми от всички жанрове огласят околностите, окупирани от именниците, техните семейства, приятели, съседи. Не е чуждо и присъствието на американци, които проявяват голям интерес към нашите традиции, някои от които им се струват твърде странни и трудно обясними, но пленяват с историите си, с божествата си и събуждат уважение у всички заради привързаността, всеотдайността и възторка, с които бългаарските домакини празнуват своите именни дни, другите си празници и пазят традициите си.
Това е и най-голямото богатство на пъстрата нация, която обединява над 160 народности и хора, изповядващи близо 70 различни религии.
И естествено на този ден, 7 януари – най-почитани от всички тук са Ивановци.
