Под печат е новата, девета поред книга на Гергина Дворецка, сборникът с разкази „Островът Уикенд“. За него авторката пояснява: „Историята на тази книга се проточи във времето повече, отколкото предполагах. Реално тя беше готова още през 2016 г. и можеше да излезе на следващата, но точно тогава в българската литература се появиха поне две заглавия, в които фигурираше думата „остров“, и предпочетох моят „Остров Уикенд“ да поизчака с представянето си пред читателите. Междувременно продължавах да работя по сборника – махах от него някои разкази, добавях нови. Когато бях готова с новия му вариант, избухна пандемията и отложи много професионални и лични планове. Така „Островът Уикенд“ изплува от водите на времето едва сега, 10 години след като е написан първият разказ в него.“
Думи на редактора, литературният критик доц. Георги Цанков: „Уважаеми читатели, не пропускайте насладата да се озовете на Остров Уикенд, сътворен от въображението на поетесата, журналистката и белетристката Гергина Дворецка, кавалер на френския орден на Академичните палми. От куклените спектакли в неделя сутрин, незабравими за воденото от баща си впечатлително момиченце, до любящата съпруга и майка, която приема присърце чуждите радости и тъги – в нейните разкази и новели магически оживяват невидимите с просто око чудеса в живота ни. Тя безпогрешно открива “свободните души” и ни подарява незабравими срещи с тях в “голямото село” на съвременния шарен свят.“
КУКЛЕНИЯТ ТЕАТЪР
Това беше едно от големите блаженства на детските ми уикенди, които в моето детство изобщо не се наричаха така. Нека уточня – това беше блаженството на моите детски недели: татко да ме заведе на куклен театър в парка „Заимов”. Винаги ме водеше татко. И винаги вълшебството беше еднакво омайващо, изживяно докрай… дори сега, в твърде зрелите си години, изпитвам усещането за всеобхватно щастие…
Всяка неделя сутрин татко ме водеше в кукления театър в парка „Заимов”. Гледала съм една и съща куклена пиеса десетки пъти и никога не ми омръзваше. Напротив, изпълвах се с неизразима радост, че знам коя реплика предстои да чуя. Като че ли попадах в познат дом, който ми е близък и който ме очаква… Финалът на неделното ми детско удоволствие също винаги беше един и същ: след кукленото представление татко ме водеше в близката сладкарница и там ми купуваше торта „Добуш”. Беше съвсем обикновена паста, но с глазура от прегоряла захар. Обожавах усещането да вкуся тази паста след неимоверното блаженство, с което ме беше изпълнил кукленият театър.
После с татко се прибирахме вкъщи и вече започвах да мисля за уроците си през идващата седмица. Но… в неделя… О, в неделя всичко трябваше да се повтори отново!…
Помня, че през една от неделите не се получи точно така. Мама и татко имаха някакъв спор. Мама обвиняваше татко за нещо, той й опонираше… а аз отчаяно осъзнавах, че тази неделя няма да получа моя неделен куклен спектакъл… Времето напредваше и аз, вцепенена, разбирах, че щастието ми се изплъзва. Нямаше да чуя отново познатите реплики на куклените герои, нямаше да вкуся върховното удоволствие от тортата „Добуш” след спектакъла…
В последната възможна минута майка ми припомни ядно на баща ми, че през тази неделя дори на куклен театър няма да ме заведе. Тогава татко се стресна. Набързо се приготви за излизане, аз, като в просъница, също набързо облякох официалната си рокличка. Затичахме се към тролейбусната спирка. Тролеят спря пред нас като по знак от магическа пръчка и татко ме повдигна, за да се кача на стъпалата. Бях му толкова ядосана заради почти пропуснатото неделно удоволствие от кукления театър, че ядно заритах с крачета, за да му покажа, че се сърдя, че съм вбесена… Помня, че татко ми каза много спокойно някакви думи, с които ме вразуми и ме накара да се почувствам неудобно заради бясното ми ритане във въздуха… и толкова съжалявам, че сега не си спомням точно тези негови думи…
А после всичко стана, както винаги: кукленият спектакъл с познатите реплики, усещането, че съм в мой дом, който ме очаква… Дали тогава видях как една ръка държи пръчка със звезда на нея и изведнъж осъзнах, че звездите, които летят пред мен, са движени от човешка ръка… изпитах огромно разочарование. Дали видях това тогава? Важното е, че всичко завърши, както винаги, с тортата „Добуш” в близката сладкарница… Значи, макар и в последния момент, щастието не ме беше подминало през онази неделя…
Интересното е, че сега не си спомням за други свои детски посещения в кукления театър в квартал „Заимов”. Помня ясно само как много години по-късно заведох там двегодишния си син. Беше някакво детско тържество с покани. Нямаше свободни места и застанахме в началото на пътеката, близо до вратата. На сцената с куклите се появи снежен човек и синчето ми внезапно се втурна напред, аз политнах след него, грабнах го, то се разкрещя: „Искам да пипна снежния човек!” „Не може!” – обяснявах в ушенцето му аз, а синчето ми крещеше… Изнесох го навън… Започнах да му обличам палтенцето, а то трептеше от възбуда, мъничко, изпълнено с неосъществено детско желание. „Искам да пипна снежния човек” – довери ми отново моето синче, а аз не можех да му обясня, че това там на сцената не е истински снежен човек… Прибрахме се вкъщи… и повече никога не го заведох на куклен театър, а и синчето ми не поиска никога това от мен… Сега, от разстоянието на годините, искам само да му кажа: „Толкова те обичам, Боби, защото поиска да пипнеш снежния човек от кукления спектакъл!” Обичам те заради това, че повярва дотолкова в една илюзия, че пожела да я докоснеш и продължи да я приемаш за истина, дори когато стигна съвсем близо до нея… А аз, явно, винаги дълбоко в себе си съм усещала, че това там в куклената пиеса не е истинско, но не пожелах да приближа до сцената, не исках да избягам от измислицата… Обичам хората, които вярват дълбоко и безрезервно в нещо. Аз дори в детството си не съм била способна на това… но ми остана споменът за всеобхватно щастие от куклените спектакли в неделя сутрин и върховното блаженство да вкуся след това тортата с глазура от прегоряла захар…
Вълнувам се от този спомен като от любимо стихотворение.
М О Р С К И Т Р И П Т И Х
С ПРИЯТЕЛКА НА МОРЕ – III
Тук някъде трябва да е било бунгалото, където преди години прекараха една морска седмица с Люба. Участваха в празници на студентската художествена самодейност в Международния младежки център в Приморско. Бунгалото беше удобно, с две отделни стаи и баня-клозет. С Люба, общо взето, не си пречеха взаимно, макар че състудентката й намираше за нужно непрекъснато да поучава Силвия. Съветите някак спонтанно излитаха от устата й: „Какъв е тоя широк бански костюм! Два пъти ще се побереш в него! Купи си нещо по-съразмерно от магазина в центъра!” „Намажи се с повече крем, кожата ти е зачервена!” „Не се дръж така вдървено, кой ще се завърти около теб, ако си такава!” Силвия мълчаливо приемаше ултимативните препоръки, защото редовно слушаше подобни думи от майка си, само не успяваше да разбере, откъде нейната връстничка има самочувствието да се държи като майка й.
В празниците на студентската художествена самодейност Силвия участваше като индивидуален изпълнител – пееше стари градски песни, а Люба танцуваше в група за модерен балет. Настаниха се в общо бунгало по желание на Люба, защото учеха в един и същ курс – следваха българска филология в Софийския университет, но Силвия допускаше, че по-вероятната причина да са заедно беше желанието на състудентката й да я напътства. Доста подигравки отнасяше от приятелката си заради старите градски песни, които изпълняваше – майка й я беше научила на тях. „Не си модерно момиче! – констатираше Люба. – Какво си се хванала с тия допотопни песни! Я запей нещо като Лили Иванова! Ама няма как! Нямаш нейния глас!”
Истината е, че на концертите младата публика доста се забавляваше с изпълненията на Силвия. Тя излизаше на сцената със старовремска рокля, цялата в дантели, на главата – шапка с воалетка, а в едната ръка – сгънато копринено чадърче. Всичко това – запазено от младостта на майка й. И запяваше. Младежите изпадаха във възторг. Не само защото Силвия имаше хубав глас, а и защото артистично се кършеше по сцената, придаваше на изпълнението си комични нотки. На сцената се чувстваше в свои води. „Аз се чудя, като си толкова смотана, как не се притесняваш от публиката! – недоумяваше Люба. – Нямаш ли никога сценична треска? Ей така, да ти трепери под лъжичката, че може да се изложиш? А, сигурно и ти се изнервяш, ама не си даваш сметка! Я някой път се замисли повече преди концерт, да видим няма ли да си глътнеш езика!” И Силвия започна да се замисля… Но когато излезеше на сцената, отново всичките й притеснения се изпаряваха. Това си беше нейното място, там усещаше истинския живот.
Люба също жънеше аплодисменти с групата за модерен балет, но я глождеше, че не е солистка. И си го изкарваше най-вече на Силвия…
А ето тук, съвсем близо до плажа, беше капанчето, в което преди години всяка вечер идваха да ядат пържена цаца с други участници в празниците на студентската художествена самодейност. Сега на негово място е построено това модерно кафене…
– Едно питие, госпожо?
– Не, благодаря! Само ще погледам оттук морето… Може един доматен сок!
– Без водка в него? – закачливо попита младият келнер.
– Без водка. Чист сок! – усмихна се Силвия.
Тук някъде беше дългата дървена маса, край която една привечер си говориха с ръководителя на фолклорния танцов състав от Пловдив. Беше хубав едър мъж, от двете му страни се притискаха усмихнати девойки. Силвия седна тихо в другия край на масата – когато не беше на сцената, се чувстваше доста безпомощна сред хората. До нея Люба започна да регистрира присъствието си с високи децибели. Подвикваше към ръководителя на фолклорния танцов състав – май че се казваше Теди. Първо се заяждаше с него и когато той вече искрено започна да се ядосва, му подхвърли най-неочаквано някакъв комплимент. Сред всеобщото изумление бързо добави, че се е пошегувала. Накрая заяви, че за да се чуват с Теди по-добре, трябва да седнат един до друг, и тръгна към него. Хората й направиха място – такава беше Люба, постигаше каквото иска.
„А къде остави приятелката си? Извикай я да дойде и тя тук!” – каза Теди.
„Каква приятелка?” – изуми се Люба.
„Как каква? Тази, с която дойдохте заедно преди малко – дето пее старите градски песни!”
Силвия все още не можеше да проумее, че става дума за нея, и си седеше тихо в другия край на масата.
„Ела тук! – подкани я Теди. – Ти не продума ни една дума, от твоя поглед всичко разбрах!”
Цитираше една от песните, изпълнявани от Силвия. Девойките край дългата дървена маса завистливо погледнаха към изпълнителката на стар градски фолклор.
„Е, добре, колко пъти да те моля да дойдеш до мен! – разпери ръце Теди. – Моля те, Силвия, ела!”
„О, дори името й знаеш!” – подигра го Люба, но той не й обърна внимание.
Силвия бавно се изправи и тръгна към него… И в този момент я хвана сценичната треска. Изведнъж си припомни всичко, с което й беше пълнила главата нейната приятелка – как само трябва да се замисли, преди да излезе пред публика, и ще си глътне езика. Докато вървеше към другия край на масата, където я покани Теди, се чувстваше като сред зрители, които следят всяко нейно движение, и тя пристъпваше все по-сковано. Накрая приседна като марионетка на стола, който й бяха освободили до хубавия мъж. Всички я гледаха. А тя не можеше да гъкне.
„Наздраве!” – провикна се Теди и като че ли така даде знак отново да се раздърдорят. И пак се възцари шум, в който Силвия се скри като сред сухи водорасли и раковини, но успяваше да чуе как Люба недвусмислено флиртува с Теди. Интересно, че думите на Люба достигаха до нея, а неговите отговори – не, сигурно защото той беше с гръб… По едно време мъжът се обърна към Силвия. Изгледа я продължително и някак бащински й каза:
„Как не разбираш колко си необикновена!”
Тя наистина не разбра.
„Ти не осъзнаваш колко си талантлива!… Не осъзнаваш, че, когато запееш на сцената, ставаш царицата на вечерта!… И не осъзнаваш, че, докато вървиш по плажа, дори в смешния си широк бански, всички мъже те пожелават… Ох!… Бих изпил още едно питие.”
„Сега ще ти поръчам!” – скокна Силвия.
„Стой! – властно й нареди мъжът. – Никъде няма да ходиш! Не ТИ трябва да ми поръчваш! Аз ще поръчвам за теб! Другите мъже ще поръчват за теб, ще се стараят да отгатват желанията ти! Ще коленичат пред теб!”
Тя недоумяваше наистина ли говори за нея.
„Силвия… – гледаше я с дълбоко съчувствие. – Силвия, ако бях на твое място, цяла нощ щях да си мисля как от утре ще бъда най-страхотното, най-ухажваното момиче! Защото ти си родена такава, Силвия!”
Не, определено я бъркаше с някоя… или просто беше подпийнал повече. Събра сили, изправи се и му каза:
„Аз ще се поразходя…”
„Тебе много мъже ще те пожелават, Силвия!” – повтори той тихо и… как точно, да, май точната дума беше „горещо”. Думите му бяха тихи и горещи, дъхът му беше горещ… Силвия се отдалечи по пясъка…
Сега отново седеше тук, след толкова много години, в едно модерно кафене с изглед към морето, на мястото на някогашното капанче… От другия край на плажа бавно вървеше стройно момиче. Гледаше водата, после се втренчваше в пясъка пред себе си, като че ли, за да намери нещо… Не, Силвия се досети, момичето не очакваше да намери нещо в пясъка, а се взираше в сянката си, очертана от последните слънчеви лъчи… Взираше се и се чудеше как може да изглежда толкова тънка и жилава тази сянка… Дойде съвсем наблизо.
„Знам за какво мислиш!” – каза наум Силвия на момичето.
То погледна в нейната посока, като че ли я потърси с очи, и се усмихна.
„Да, знам! Мислиш си колко крехка и едновременно силна изглежда сянката ти! И дали, всъщност, твоята сянка не живее на тази земя от векове! Дали не се е отразявала в пясъка край бреговете на древна Гърция или край други морета, в други епохи…”
Момичето се спря. Гледаше все така усмихнато към Силвия и тя отново му заговори в мислите си:
„Радвам се да те видя! Човек обича да си припомня какъв е бил на младини!”
„А аз не мога да те видя много добре!” – призна момичето.
„Не е и нужно! Иначе няма да ти бъде интересно да живееш през следващите години!”
„Кажи ми само… – момичето се поколеба, сянката му леко се наклони встрани, като тревичка… – кажи ми само вярно ли е онова, което ми каза Теди, ръководителят на фолклорния състав!”
„Няма смисъл да ти казвам. Сама ще разбереш!” – отговори в мислите си старата Силвия.
„Наистина ли няма да съобщиш нищо от онова, което ми предстои?” – попита младата Силвия.
„Е, само някои подробности, които не те засягат съвсем пряко! – смили се старата Силвия. – Например, че същата вечер, когато тръгна да се разхождаш по плажа, Люба продължи да флиртува с Теди, но в крайна сметка се прибра в бунгалото ви с друг.”
„Ти клюкарстваш!” – възмути се младата Силвия.
„Не, само исках да те предупредя, че можеш да се поразходиш по-дълго, защото, ако се прибереш рано, ще завариш бунгалото заключено. Ще се чудиш как да влезеш, ще потърсиш помощ и ще стане доста конфузно, когато се разбере, че Люба е вътре с момче… Но ти май не ме слушаш! Е, човек не може да избяга от бъдещето си – каквото е имало да се случи, ще се случи.”
„Люба често ме е наранявала с думи, вече си давам сметка” – каза умислено младата Силвия.
„Тя нараняваше и себе си с това, което вършеше! – старата Силвия направи пауза, преди да продължи. – Скоро, след като се прибрахте от Приморско, абортира.”
„Пак клюкарстваш! – смъмри я младата Силвия. – Горката Люба!”
„Да, горката Люба! – съгласи се охотно старата Силвия. – Съжалявам, че ти говоря такива неща. Май човек става по-лош с годините!”
„А не трябва!” – каза младата Силвия.
„Да, не трябва! Затова много се радвам, че пак се срещнах с теб!”
„И аз се радвам, че те срещнах! Наистина ли няма да разкриеш нищо за бъдещето ми?”
„Няма смисъл! – отново повтори старата Силвия. – Живей си живота! Единственото, което бих ти издала, е, че след 20-ина години Международният младежки център в Приморско изобщо няма да прилича на онова, което познаваш. Центърът ще е запустял, оживените някога ресторанти и магазини – празни или заключени. Комплексът ще се е разраснал извън предишните граници на младежкия център…”
„О, стига! Говориш ми за някакъв апокалипсис! Измисляш си, нали!”
Старата Силвия се усмихна:
„Най-добре е да продължиш разходката си нагоре по плажа! Преди много години ти се спря на това място и за кратко се замисли каква ли ще бъдеш в зрялата си възраст. Ето, такава съм!”
„Но аз не те виждам много ясно! Почти не те виждам!”
„Приятна разходка, Силвия!”
„Едно-единствено нещо ми кажи! – помоли момичето. – Отговори ми единствено… сама ли си дошла след толкова години в Приморско… за да си припомняш какво е било?…”
„Не! – успокои я старата Силвия. – Не дойдох сама!… Ако бях сама, сигурно изобщо нямаше да се върна тук. Би било прекалено тъжно!”
Момичето обърна лице към морето, сянката му отново се наклони встрани като тревичка и то продължи нагоре по плажа.
„А онзи Теди се оказа прав за много неща, които ти каза онази вечер!” – не се стърпя Силвия и подвикна след момичето, но то едва ли я чу.
– Хубава е гледката оттук! – каза младият келнер и постави на масата й чаша сок. – Знаете ли… морето осветява лицето ви!
„Не морето, а младостта осветява лицето ми! Току-що имах щастието да видя младостта си!” – помисли Силвия, а на глас произнесе:
– Не, просто преживях една вълнуваща среща.
Младият келнер се засмя съзаклятнически: „Нищо не съм видял и няма да ви издам!”
