АНГЕЛИ РАЗРУШИТЕЛИ
Пет етажа над земните крача –
под краката на градските гълъби,
храня с въздишки пауна на здрача
и го давя с горчивите жълъди…
Аз
и
Ти сме ангели – разрушители,
виж колко пера остават в зъбите на гребена!
Ние с теб сме свободни съжители
и свободата ни е разтребена…
Чуваш ли? – някой упорито звъни.
Не отваряй! Това е хазяйката – скука…
Целуни ме, да ѝ платим.
Виж – луната виси като клюка.
Ето пак – весел чудак,
пет етажа под нас –
праща търсещ сигнал – ах, интимно!
Къде ти е стълбата?
Искам да сляза оттук – през балкона
в задния двор на нашата взаимност…
Да потърся дивите ягоди…
Да изтръгна на смока езика.
Да се изкискам на черните дяволи.
И на воля да се навикам…
И да вляза в реката със дрехи,
и да вдигна пръски до Бога…
Да изхлипа по мене гората,
да заплаче, а аз да не мога…
И да сложа птица във пазва.
И камък да хвърля за вчера…
…Моля те,
ако слезеш внезапно при мене,
недей да ме питаш
какво съм убил за вечеря…
***
Додето джапа с посинели нозе
и подсмърча под стрехите дъждеца,
ще скъса синджира небесното псе
и ще изохка в съня си мъртвеца.
Додето светкавици съскат отвън
и се кикотят устите на мрака,
ще стрие стъклата първият гръм
и тишината ще млъкне прегракнала.
И удар ще срути вселенския зид,
и ще раззинем гърла онемели,
на две ще се сцепи въздушният щит
и ще запърха в гърдите ни хелий…
И някъде огън ще вирне глава,
и ще се впият в очите ни нокти,
ще лумнат косите ни като трева,
и ще падне месото от кокала…
Ще искаме всичко това да е сън,
да се събудим в чаршафите потни…
Ще хрясне обаче последният гръм,
И ще престанем да бъдем животни.
***
….Смъртта шета из къщите и събира икони, снимки,
стари дрехи, желязо, времето изкуствено се
развъжда, изкуствено се опложда, изкуствено
се храни, изкуствено се убива.
Улицата е общият хол, Хайд парка, улицата е къса
като джобно ножче, забито в сърцето на съседа…
И нощта тук е тревясал сън, сред който цъфтят
писъците на утрото. И няма да има милост за никого –
ето файтоните с убитото детство, ето каруците
с мъртвите каруцари, ето катафалката на кучкарите
с телени примки.
Ето го червеният ковчег на Мария – ето го! Няма
никой да се измъкне от изкуплението, колкото
и високо да се издигнете, колкото и далеко
да се заселите, колкото и дълбоко да се
окопаете, колкото и внезапно да си отидете –
ето го, ето го, ето го – червеният ковчег
на Мария, тържествено и безшумно,
безмилостно се поклаща, пристига,
надига се Мария, облечена в бяло, и ни вика
с пръст, на който е кацнала калинка: кой от вас
за мен ще се ожени, кой от вас, кой… И към
гроба ѝ калинката полита…
***
ТРИМА ковачи
по трети петли,
трима ковачи,
голи до кръста,
С ЧУКОВЕ черни
пръскат искри,
клинци каляват,
клинци за кръста.
ЗОРЛЕМ зората
към хълма се влачи.
Пладнето спира,
назад се обръща.
ПЕТЪКЪТ пее
молитва.
И плаче.
Трима ще разпнат,
един ще възкръсне.
ТРИМА плетат Му
венеца от тръни.
В морава мантия
денят го загръща.
БРОДИ Мария
из мрака бездънен –
Господ си връща
Чедото мъжко.
ГОЛ го събличат.
Тича тълпата.
Тайно венчават
Голгота за кръста.
ТРИТЕ разпятия
стърчат в небесата,
двете проклинат,
едното се кръсти.
ИДЕ часът.
И седмата чаша.
Слепи проглеждат,
хроми прохождат.
ТРИМА войници
спорят за плаща –
който е кръстен,
той го пробожда.
ТЪМНО над Рим е,
мрак над Юдея.
Слиза от кръста,
Мария прегръща.
НЕ е човек,
ни Бог,
а идея.
Светъл,
безплътен,
безсмъртен,
насъщен.
***
Гола дебне из гората, черната си гръд люлее…
Вълци ближат ѝ снагата, бяга боса и се смее.
С юдите хоро играе, със змеици се въргаля,
стене, вика и се кае, вие като на умряло.
Остри сърпа си в луната, точи в кремъка секира.
Броди с бродници в тъмата, паднали души събира.
Черни ветрища засява, ходи на смъртта на гости,
жъне в тъмното тинтява, лиже кръв и глозга кости.
Плодовете не опложда, градинар е, и гробар е…
Ангелите нямат кожа, но дере ги като яре.
…Гасне лунното кандило, сол вдовицата раздава…
Мъж се клати на бесило. Чумата ще го опява.
***
Всяка глъгка въздух се
Възплеменява при вдишване
И излита от мен с викове за помощ.
Струи огън излизат през устата ми
И всичко вони на сяра.
Кашлицата става земетръсна,
Трупът ми се мята върху тавана,
Душата ми търси
Изход през затворения прозорец.
Сънят не може да заспи, броди около мен
Като прозрачен призрак, пита какво ми е,
Докога ще търпим тази адова къща.
Нямам сили да се прекръстя.
Събота сутрин е. Петлите са мъртви,
Архангелите не бяха предупредени
И закъсняха за Небесната гора,
Едно единствено яйце аленее
В олтара на огнената зора,
Пропуква се черупката му и черният мъх
На малкия кресльо се подава от нищото.
***
Гледам непознато момиче,
Тръгна да лети със самолет, но заедно
Със себе си качи в самолета
И пейзажа,
И виденията си от живи дървета
И цялата природа.
И изчезна в небесата.
***
Когато календарите се слеят във един,
когато летоброенето размести континентите
и всички нации повярват
в микроскопичното движение на екватора,
когато Историята престане да ни лъже като адвокат
със свойто римско право,
и когато присъдите над мрачните мечти
престанат да бъдат героизъм,
от дълбоките дупки на космическите гробища,
от дългите дула на карабините от Музея на живота,
от дълголетните родилни мъки на майката Вселена
ще долетят безсмъртните птици с гласовете на
бащите ни,
ще кацнат на хоризонта с червени крила и прегърбени клюнове,
ще разкъсат синята хартия на небето и ще ни кажат:
НИЕ чакахме векове, скъпи старци! НИЕ чакахме…
НИЕ…
Времето тръгна нагоре към своите извори!
Религиите развенчаха своите богове!
И огънят си спомни за искрата!
Ето датите на вашите лични престъпления!
Ето ви ножовете от братоубийствените нощи!
Ето ви семето от райските ябълки и люспите на
райските змии!
Ето ви!
Тогава димът над Земята ще ни издигне към техните сенки.
Тогава небосводът ще ни върне —
със удар.
Тогава Земята ще ни изхвърли отново нагоре
и с крилата отсечени
ще политнем натам, откъдето вчера дойдохме,
към водите на своите спомени…
***
Не ме интересува
Какъв съм. И какво съм.
Знам, че съм добър, дори много
Добър. Не за всички и не винаги.
Вече съм готов да се самопреведа
На езика на Смъртта.
Сигурно се самобичувам за
Ангел.
***
Някой ни отучи да летим.
И посели ни на чуждо място.
И в гърлата ни насипва пясък.
И в прахта ни кара да пълзим.
Някой ни е стиснал като в длан.
И в яйцето на съня ни съска.
И крилата ни в зародиш къса.
Смуче от жълтъка ни без свян.
Някой ни вкопава през нощта.
И мълчим заровени до шия.
Реже от душите ни с бичкия.
Голи ни разравя сутринта.
Някой приземи ни до един.
Бие с чук дървото на живота.
И събаря птичето с гнездото.
И нозете му завинтва с винт.
Кой се разпорежда в Твоя дом?
Кой върлува в Твоята градина?
Господи, остана без Родина!
И без семе – твойто потекло.
Беше грешка кацането тук.
Няма изход, няма очищение.
Вечното летене е спасение,
щом разкръстен стене Твоя дух.
…Онзи, който първи те презря,
нищият, с когото си глаголиш,
него утре за любов ще молиш,
щом до нас, Спасителю, опря.
***
Чума да тръшне зората, дето се бави до съмнало…
Мракът подпали гората от нозете до гърлото.
Огън ѝ кине листата. Киска се мракът насъне.
Заплакала е гората. Стъпва назаде в тъмното.
Жари петите ѝ пламък. Литва в небето тревата.
Пука се камък след камък. Зее по-мъртва луната.
Няма я, няма зората, черно се слънце чернее.
Вълк си извожда душата. Пее пожарът ли, пее…
Де е таз блудница блудна, дето с петлите нощува,
дето в росата разюдна вечер навеки векува…
Вдънвай се, горо, в земята, в черна си майка, се вдънвай!
Зорлем не зорва зората. Никога няма да съмне.
***
Животът изяжда душите,
Смъртта – труповете…
Кой съм аз от двете гладни жажди,
Към кой бюфет съм аз – към топлия
Или
Към студения?
Може би съм ужасното дете на изгонени
От рая змии
Или срамежливото изчадие
На похотливия Телец?
Някой ме е спуснал гол
Между
Настръхналите страсти
И Животното фучи зад моя гръб
С наведени рога
И олигавени копита,
Антиживотното ме мами с кикот,
Със женствени бедра, люлеещи се в ритъм
На тръпка страх и тръпка страст,
Ела! и стой! ме водят през ноздрите на мрака
Към преизподнята на духа,
Към ковачницата на материята ме връщат.
И сякаш съм отново неандерталец,
Динозавър, някакъв гораноид,
И сякаш аз съм и не съм,
И мойто аз е друго аз, и друго Го…
Господи, върни ме в лоното на светлината!
Направи ме сляп за Тъмнината,
Вразуми ме с някаква вина!
Невъзможно е да се живее с изваден
Мозък
За анализи на мисълта.
***
Спи катунът край селцето. Бебето гори от огън.
Трета нощ не спи детето. Майка му се моли Богу.
Плюе в пазвата си вино, с чесън трие малка рожба,
връзва му мънисто синьо, мира няма, бди тревожна…
Голи нави край комина младата родилка дебнат…
Тя молитвите си сбира, проклетисва, нещо шепне…
Кой ще чуе цигането, как се моли, как се вайка…
Чува Богородна майка, кръст полага връз челцето.
И унася се детето, мляска благо, в мир заспива…
Самодив лежи в полето, спи до него самодива…
Ой, сполай ти, Богородна, целба стори, нанка чедо,
че отпрати в преизподня, черна хала с виме черно.
… Бебето насън се смее. Сънно слънцето се буди.
Месечината бледнее… А Христос сънува Буда.
***
Идат отдолу косачи, косачи с черни
качулки, бавно из тъмното крачат,
бродници водят за булки. Страшна
коситба ще падне, лунна среднощна
коситба, вълци ще вият до пладне,
девствени кърви ще пият. Идат отдолу
косачи, двама по двама настъпват,
гарвани грачат ли, грачат, тръните
тръпнат, изтръпват. Голи русалки
надзъртат, шипките шипове голят,
свекър бие свекърва, зълва на девер
се моли. Идат отдолу косачи, бляскат
косите им остри. Чер конник техен
водач е, води смъртта ни на гости.
Пънове пламват в зелено, лумват
зелени огньове, змии развиват вретено,
бият се змии с ножове. Идат отдолу
косачи, дума дори не продумват. Сова
оплаква седмаче, чума се люби
със чума. Гърчат се черни в росата.
Росен са вплели в косите. Писъци
сепват гората, прилеп раздиплен залита.
Тихо ридаят тревите. Бягат
кошути на пръсти. И се търкулват
главите от телата откъснати. Идат,
прииждат косачи. Кръстен с некръстен
се сбира. Влачат се мъртвите, плачат.
Живите с радост умират. Повече няма
спасени. Има едни таласъми. Всичко
е окосено. За венеца от тръни.
***
Земята е жена пияна, седнала
във уличното кошче за боклук,
ридаеща под светофара на звездите…
Ще светне, обещават те, ще светне
зелена светлина,
ала не светва.
Къде са моите приятели – гадатели
на гадостта, архангели на доброволни
начала – да я повдигнат
до седмото небе,
където е дома ѝ?..
***
ДЪЖД дъжди.
Сняг снежи.
Слънце се смее.
Смее се мечка.
Мече се жени.
ГРЪМ вали..
Дъб дими.
Змей се развежда.
Плаче гората.
Хоро се вие.
КОН пръхти.
Меч лъщи.
Риза белее.
Булка чернее.
Бебе се беси.
КРЪВ кърви.
Дух лети.
Пее полето.
Пука небето.
Гроб им кумува.
КОС цъфти.
Сол сълзи.
Червей пирува.
Луна лудува.
Месец беснее.
ДИМ хвърчи..
Вълк ечи.
Дявол се пощи.
Ангел се моли.
Бог се сбогува.
ВЕСТ кръжи.
Бог божи.
Вятър немее.
Блее агнецът.
Кръстът се кръсти.