ПУСТАТА ЗЕМЯ
„Земя – като една човешка длан…“
…Разпъваха България.
Очите ѝ кървяха.
Миришеше на слънце и оцет.
А Гестас
в Гетсиманската градина
береше бели орхидеи.
За Тайната Вечеря на Сатрапите…
„Земя… като една човешка длан“…
And then… there is Eliot. (Randall Jarrell) И няколкото наранени звяра.
(През 1922 оставих пред него (Ezra Pound), в Париж, ръкописа на нахвърляна,
хаотична поема със заглавие The Waste Land, която излезе под ръката му,
съкратена наполовина, във вида, в който е печатанa днес) – T. S. Eliot
Преди последната зора, излишната зора, преди предпролетното оцеляване
и всичките прошения за милост (и в това бесуване на дъжд нощес),
в захвърления и очакван месец –
Ейприл
(а днес е първият му ден. На Ейприл),
да пре и про-четем,
да върнем мисъл…
„April is the cruelest month, breeding
Lilacs out of the dead land, mixing
Memory and desire…“
(Не го цитирайте, не го цитирайте, ще го оплескате, ще го объркате.)
И спомням си зелената обложка, зелената равнинна равнина
и мириса на пара и на дъжд.
Превеждах те до Лудницата, в Подгумер,
от стритата от време книга, докопана оттам,
от най-високия таван (оплют и запечатан с милиционерските им лепенки).
До някаква гора, до Кула, там беше тихият, софийският таван
(софийската Емпайр Стейт) – отсреща
и ситната поляна спомням си – където топлите, прокудени жени танцуваха
през Пролетта…
Така си мисля.
Днес!
Зелената равнинна равнина, полето, сухото дърво,
очакване за гръм и задух…
Червеното небе, безплодие…
Неравана радост, всичкото – протяжно.
Отдавна – времето –
отдавна – писането
– бързото завръщане – разлатият ти профил, деликтно крив.
Сега в поредния и предпоследен ден
гладът – когато чисти тялото,
чета и ти оставаш по средата –
с изящния си сив костюм и с кърпичката – бялата – отгоре,
прогледнала над надсърдечния ти джоб.
(И чичо Цоньо беше – с костюм, със къричка – с безкрайната
цигара, под дюлята на родния ми дом. На „Изгрева“.
Пред изгрева на идващата младост…)
На „Изгрева“, пред Изгрева на идващата младост.
Какво е времето на цялата Поезия? Разкъсано безсмислие, провело знак,
какво е тишината,
вярата какво е – сега в безверното ни и бездарно време?
„This brings us to the immortality of bad art!” – Ezra Pound
Какво научих от поемите им, замръзнал по чакалните, в приемните им,
пред грозните им криви думи, в очите на безблатния разстрел,
в отричането.
Тук! Отвъд!
Какво научих из алеите на София?
Шептения, светците на града ми,
захвърлената, ситната река. Предателствата и Коварствата.
Останалите – всичките – във сянка! Ранени, преболени.
Какво научих из алеите на София!
„Тази пролет
в сока на раненото дърво
и в цветовете, изпаднали в тревата
в тази болно-синя красота на Витоша,
и в силата на гръдните мускули, когато се протягам
разбрах
що значи своя кръв…“ – (Атанас Славов)
„Бад арт“.
Да удря и да бие дъжд! Отхвърлям го (за времето говоря), защото
то – Небето беше господар.
Ръкавите и свитъците на присъдите. На стиховете. Всичките отхвърлени!
Безлюбие и новоселската им сламеност.
Отпращане научих, много ярост…
Това ли бе денят на Младостта ни. Забравил съм, поисках да забравя.
Да удря и да бие дъжд!
Отхвърлям го (за времето говоря), защото то – Небето беше господар!
„Земяяяяя… като една човешка длан“.
Земята – Пустата Земя.
Бараката, която падаше, таванът,
една повехнала от жълто снимка и пръстите (безмерните)
– видях ги,
нареждат струните, не искат нищо,
докосват музика като изкупление…
Спасение! Спасение! Спасение!
Сега в глада ми (вече кой ли ден),
прочитам, препрочитам Крейн и мостът му с жартиерите след Бруклин
и цялата вода, която няма спиране –
и мисля как говори с теб и как пренася Пустата Земя и как пресича
Мътната Вода
и как умира – хвърлил се,
отказал – Крейн.
Потърсил разговор със теб.
„Under thy shadow by the piers I waited;
Only in darkness is thy shadow clear.
The City’s fiery parcels all undone,
Already snow submerges an iron year.” – Hart Crane
Алеите на София!
„Only in darkness is thy shadow clear.”
Сега в глада ми (вече кой ли ден)
прочитам, препрочитам Уилямс и словесата му.
„Al Que Quieree” и „Prufrock“, въведени от Паунд в една година 17-тата.
Земята Пустата – след това…
На петилетка след това.
„Faces all knotted up like burls of oaks,
Grasping, fox-snouted, thick-lipped,
Sagging breasts and protruding stomachs,
Rasping voices, filthy habits with the hands.
Nowhere you! Everywhere the electric!” – William Carlos Williams
Nowhere – us.
В алеите на София!
Faces – all knotted up!
Във чест на всички петилетки!
На стачките. Работническо-селско всевеселие!
Затворите след това…
И емигрантството – след това.
Сега в глада ми (вече кой ли ден)
ще се простим с приятели и с врагове (най-сетне!)
и както казваше онова момче
в „Прощение с Приятеля“ –
„Сини планини (и Витоша е синя) – на север от стените,
реката – бяла – виещата се до тях;
И тук ще трябва да се разделим
И да преминем хилядите мили
на сухите треви.
И мисълта като политналия и разпръснат облак,
а залезът – раздяла между старите познати,
и кой привежда челото си над вплетени ръце…
Конете ни процвилват,
и ние се разделяме…“ – (Ezra Pound)
„Конете ни процвилват,
и ние се разделяме…“
Преминахме ги хилядите мили. И се разделяме.
И се разделяме.
„Съседите отвън надничат.
Животните им даже не мучат.
Чаршафа вдигам за съседите.
По него – кръв –
безспорно доказателство.
Обезчестих България
и си отидох.
Когато утре слънцето залезе,
съседите отново ще очакват
поредния ездач –
да се погаври с изоставената.
и да си замине.“(Ахав)
Бездумното безверие на мрака. Бездумното доверие на мрака.
Стига!
Защо живеем толкова бавно в истериите на проточения
(всъщност спрял) живот.
Кога ще изкрещим до дъно и нощите, и стиховете, и младостта си
(миналата),
вкривената прокуденост – наричат я съдба,
отказването ни – наричат го отчаяние…
Безистинност – зашита в нас.
Затихва вече вечерта, залепнала по всичкото предзорие,
затихва вече вечерта, залепнала по всичкото предзорие,
затихва вече вечерта, залепнала по всичкото предзорие –
което ще ни назове –
пред него минахме по Бруклинския Bridge,
или по моста там – на Перловската ни река.
Пренесахме града си в Джързи, в Ада, по всички разпилени брегове…
Сега стареем – неми като пясък.
Непобелели още.
В ярост!
„И не успях да изкова от думи кръста, на който да се възкача
и да възкръсна.“ – Борис Христов
Успя ли, мили мой приятелю, да изковеш от думи кръста, на който
да се възкачиш
и да възкръснеш…
Да изкрещим! Да се загубим!
„London bridge is falling down,
falling down, falling down.“
И днес ще срещнем цялото безличие, човешкото им безразличие,
отпуснатите им тела,
зад жълтото коварство зад очите.
Преди да падне вечерта, преди да падне вечерта!
И ще попитаме: „Защо дойдохме. И къде да спрем?“
Ти знаеш всичко със разлатия си профил и с бялата си кърпичка на педя
от сърцето. Ти знаеш всичкото за Пустата Земя!
За люляците, люляците, люляците (това е скритата ти връзка с Уитман
и гимнастическото му усилие).
За люляците знам и аз
(съвсем безуитманов, съвсем в България)!
„Breeding lilacs, breeding lilacs… (от неумрялата все още пръст)”
Lilacs, Lilacs burning bright in the forest of the night – или пък беше Tyger,
до Телевизионната ни Кула. Висока и без – Тигрова.
И остра!
„… и да прозирам сред райетата
на тъжните пижами
фалшивите мисли,
които като тигрите на Блейк
обикалят блесящи в нощните гори
(и аз да дебна тяхното значение
както го дебнех в превода си)
тигре тигре светнъл ярко
във гората на нощта
що за поглед що за пръсти
те слепиха тъй чевръсто?
мойте пръсти са отсечени
моят поглед–изчегъртан
гледам от стените на Бояна
с мухъла на вековете
за съм гордо декориран
ще ме кичите с гирлянди
ала тигърът си стене
по каретата
в пижамата на А.М.“ – (Атанас Славов)
И дядо ми ги кършеше (дълбокосини),
до нашата, до светлата гора – дъхтящи люляци –
до този burning forest – от срутилото се над Витошата слънце.
На двора на душите ни
и скършени, и скършени и скършени отплуваха
и плисваше най-меката арома над скършените, скърпените улици,
над скършения, скърпения град.
Къде си! Тъжно е! Ела да се прегърнем!
Да назовем отсъствието си.
Тичай!
Тичай!
„Какви мъже достойни, синове на боговете,
Люля земята в скута си и после ги измете.“ – Борис Христов
Какви мъже достойни!
Синове на Боговете!
Какво остана от всичките преминати земи. С големите им, празни
обещания.
Какво остана в белезите на съня?
… Отвън се свличаше градът…
И как убиваше градът –
градът на всичките, прогубените денонощия –
за да останеш най-накрая по дрипа в болничното
oтделение…
„Оn top of everything – The Ward was… Number Thirteeeeeeen (13)…“
Да – номер Thirteeeeeeen (13)!
(К. С. се хвърли. От първия етаж. Дирекцията. Срещу лъвовете. От стая номер Thirteeeeeeen (13).
И питаме го после: защо така направи, а той ни отговори:
„Да ги спася.“)
Умира борът.
Слънцето умира…
Часът е Thirteeeeeeen (13)…
Видях – едно дърво догаряше отвън. Видях и другото – съсечено.
Гръклянът му, годишните му кръгове
видях.
Видях и полета на птицата, останала без клони
и чух умиране на строфите в калта…
… И как се свличаше градът!
Привкусът на нестигнатите небеса
и на човешката съдба.
(Къде си, братко мой – да кажем дума и да изпием по едно – и пак да ги дерем –
софийските ни,
куманските улици –
софийските ни,
курвенските улици.)
И колко скромни бяха всичките, човешките небета.
И колко низки. И колко чужди.
И лъжливи.
Една-едничка стъпка, Боже мой! Посягане към облак,
Боже!
Да отстоим!
Из тези слитналостопени времена. Из тези лепкавобездънни нощи. В махленщината си
и в тишината …
(Ела сега, критико мой, от най-далечните покрайнини, от западните или източните –
ела да ме научиш на Свян, Изящество…
и на Греховност!
Ела, Кучкарю, с висящия си и втлъстен корем, с бълбуканията из него,
и с черните си (кучи) зъби,
ела да ме научиш на Родолюбие и на Вина).
Как весело се смееха. Как шушнеха за съпричастност.
Как светкаха очинките им. Свинските.
(Недей да пишеш грозни думи – недей, недей!)
Добре!
Днес ще убия грозните си думи! Ще ги разчитам само в базедовите
залези, в базедовата отмъстителност, в базедовия и опулен вятър
над топлородните ни придихания.
Тополите отсреща…
Пиууу…
Обесих грозните си думи!
Сега съм по-смирен.
По-приемлив.
Сега,
сега, когато нишки са нечутите послания, които падат в срутения въздух,
презрените послания,
предсетните послания. Когато няма никакво високо.
Не е останало високо.
(Кога ще седнем всичките, най-сетне, под кестените си,
за миг…
Кога ще ни приеме този дрипав град.)
Едва ли!
Опитай се да дошептиш,
опитай се да дошептиш пред слънцето и пред огромната му пита
да дошептиш огромната си тишина,
защото то е, още е…
безмилостното,
безпризорно слънце.
Шептиш.
Шепти…
във този най-предпролетен и предпоследен – във този пръв,
и сетен ден.
Кажи. Отдай ги тези думи. Продай ги тези думи!
Продадох се и аз. Веднъж.
(Продавах се за десет лева на етаж. Със Митко Циганина. Когато носех пиана.
И беше глад. И беше в моя град…)
И някакво наложено смирение, с което трябва да се примиря,
и с тишината трябва да се примиря в клоаките на калното,
втопено пладне…
Но надали.
Ще дишам новата си светлина. И този ден, започнал утре.
След теб започнал, винаги без теб.
Предпролет.
Дъх.
Всепримирение.
Преди да бъде някакси живян – животът някакси отмина.
И само утрешна арома
на прегорялото,
последно слънце…
Срещу дома ми –
тишина.
Часът е винаги
тринайсет!
…Там, срещу фабрика „Фурнир“.
И стига с тези оправдания, и стига с всичките отлагания –
и ти и аз – и кой си ти, къде си ти,
ела да се прегърнем!
Опитвам се небето да допиша. Но няма нищо. Няма послепис.
В уханието на люляка (за него казах), на планината ни, на самотата ни –
да се прегърнем.
„That corpse you planted last year in your garden –
Has it begun to sprout? Will it bloom this year?
А може би – през следващата.
Къде?
Във този град. „Unreal City,
Under the brown fog of winter dawn…”
И ако има ангели (големи и пернати)
ще хванем пухестите им ръце,
ще тръгнем с тях и стигнем ли до дверите
когато ни попитат, ще отвърнем:
„От Пустата земя, от Пустата земя сме,
От цялата земя – като една човешка длан –
но толкова красива е Пустата земя,
земята – нашата – О, Боже –
с тополите – О, Боже –
и как в смеха на детството не можехме с ръцете си,
с душите си да ги обхванем…“
Душо, помниш ли?
Отидоха си всичките тополи със свещовидния си
остър блясък,
с това прошепване из всичките ни тишини.
Отсреща, преминава Ейприл…
Ужасно е. И преминава Ейприл!
От сетното си преселение ще се завърнеш –
благ.
Преминат в пътя си, във времето…
От сетното си преселение…
Но преселение не е останало.
„Frisch weht der Wind
Der Heimat zu.
Mein Bulgarische Kind,
Wo weilest du?”
Посягане, което е разминато, размито,
и в минало, което беше.
В прощение, по дяволите!
„And if you’re lost enough to find yourself
… some shattered dishes underneath a pine…“ (R. Frost)
Додишва сребърният бор
и дави се дъждът отвън
под тежката си, нощната надвесеност.
And if you’re lost enough to find yourself –
we are, we are,
we are!
И идва време да затворя страницата. Поемата не трябва да е
повече от сто и осем реда, казва По (горкият, милият, любилият ми По
и само 7 души на погребението на По…)
Там някъде сме. Точно.
Но свършили – завършили все пак се питаме:
„But who is that on the other side of you.”
Разнищен, запокитен, под жълата огромна светлина,
до камъка, до спрялата вода
в един неназован, захвърлен град.
И кой е той, коя е тя? И в мисълта се спираш и присядаш
и плуваш в тихите коси
и галиш дълго –
но това е мракът.
Не ме загубвай толкова бързо.
Не ме забравяй толкова дълго!
И без това, без нас е времето. Поне животът ни да бъде в обич,
в посягане, което е разминато, размито
и в минало, което беше.
В прощение, по дявалите!
И там – в ковачницата като вдигнеш крак,
да ти ударят дамгата и кръста,
когато към небесния бардак
повдигнеш дланите и сухите им пръсти,
когато милите престанат да те чакат,
калема дръпнат и ти… ритнат стола
и ти провиснеш като птица някаква
между небе и кривото на ствола…
Когато строфите си хилави захвърлиш
и тръгне синината под окото,
а сенките крилата вдигнат – мъртви –
отвъд темелите на злото и доброто…
Тогава… влез… в ковчницата. Пак!
Търси и гледай да намериш клина.
А то – разпятиетото ще въздигне знак
и в безразличие ще те отмине…(Ахав)
Задавя се дъждът отвън
под тежката си, нощната надвесеност.
Забравям те. И за какво говориш. Подаръци за любовта.
За любовта, за обичта
в разпръснатия водопад на вятър,
когато знаеш, че поетът е само другото безвремие и другата,
забравената тишина.
За любовта? И за пребродените тишини.
… Когато ме прегръщаше усещах кожата ти, цялата, като разпънато
за път платно. Но времето ни поизтри, ти знаеш.
Изтри. В безмълвие.
За любовта! И в името ѝ – нейното. За любовта.
„Speak to me. Why do you never speak? Speak.
What are you thinking of? What thinking? What?
I never know what you are thinking. Think.“
Градът ми, запокитеният вятър,
предзорие…
и няколкото ситни строфи…
„Frisch weht der Wind
Der Heimat zu.
Mein Bulgarische Kind,
Wo weilest du?”

Април, 19, 2026
Предишна статияОстави реката да те води, нови състояния на ТАТЯНА ЯВАШЕВА
Следваща статияПОЗНАТИЯТ И/ИЛИ НЕПОЗНАТИЯТ АТАНАС СЛАВОВ

Свързани статииОще от автора