Валентина Радинска, из „Користни записки“

По онова време Москва вреше и кипеше, но минаха месеци, докато го разбера. Още през декември се разнесе от уста на уста разказът за това, как големият Александър Солженицин, световен писател (за когото аз до този момент, естествено, не бях и чувала, и трябваше спешно да наваксвам), репресиран още през 1945, командир от Великата Отечествена война, постоянно заплашван с нови арести и репресии, публично, пред очите на всички, прекръства мъртвия Александър Твардовски в последния му път. Тогава това се коментираше като върховно предизвикателство към властите и службите, които само търсеха начин да изгонят Солженицин от СССР. Ето за какво свидетелства очевидецът Игор Виноградов, работил по онова време в редакцията на списание „Новый мир” (говореше се, че погребението на Твардовски е било строго охранявано, на него не бил допуснат дори собственият му брат Константин): „ Помня го на погребението на Твардовски… Солженицин влезе, облечен в някаква сибирска шуба, аз го посрещнах, помогнах му да я съблече, защото все пак не можеше да седи така в залата. А той мина напред и седна до Мария Иларионовна, вдовицата на Твардовски, после отиде до ковчега, когато всички тръгнаха да се сбогуват, и прекръсти Твардовски… Ясно си го спомням. Не помня снимаха ли този момент, дали е запечатано това в някакъв кадър, но това се случи, да…” Между другото, има снимка от онзи момент, и тя е запазена.

Това бяха сурови уроци от една друга действителност, напълно непозната за мен, в която изведнъж се бях озовала, и която още не разбирах. Но разбирах, че няма по-голямо доказателство за писателска и гражданска доблест, от постъпката на този голям писател – без страх, поемайки всички рискове, и давайки пример. Само три години по-късно, през февруари 1974-та, Солженицин беше отново арестуван, лишен от съветско гражданство и въдворен извън пределите на СССР. Но остана руски и световен писател, и когато се върна в Русия десетилетия след това, отново критикуваше властта и остана до края непримирим.

Ставах свидетел на неща, чийто дълбок смисъл и мащаб не винаги разбирах, но те ме променяха; това бяха събития, които нямаше как да преживея в България, и след които не можех да остана същата.

Не можеш да останеш същия, ако си видял претъпкания с почитатели на поезията Дворец на спорта „Лужники”, тези над 11 000 души, дошли да слушат стиховете на Булат Окуджава, Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Константин Симонов, и други големи поети.

Не можеш да останеш същия, ако в Централния Дом на Литераторите (по-известен просто като ЦДЛ), най-случайно те е парвал за секунда острият като бръснач поглед на Владимир Висоцки, по онова време пеещ по тайни сбирки в различни московски квартири, поради невъзможността да пее другаде…

Не можеш да останеш същия, след като си умирал от срам пред Евгений Евтушенко, защото на въпроса му :”Какво прави вашият голям поет Константин Павлов?”, си бил принуден да признаеш, че дори не си чувал за него…

Или, когато с големи връзки твои приятели са те завели в театър „Таганка”, ръководен от прочутия (но ти откъде да го знаеш?!) Юрий Любимов, гледал си „А утрините тук са тихи…”, и нито една дума не излиза от гърлото ти, защото там има голяма горчива буца…

Или, ако си само на 20, а легендарната Белла Ахмадулина, опънала нагоре шия, с напевния си, треперлив глас, който сякаш всеки миг ще се скъса като конец, и от гърлото й просто ще рукне кръв, казва: „Ние, поетите, сме много користни хора…”

Или, когато в редакцията на списание „Знаме”, която се намираше почти в двора на института, виждаш да седи мургава гърбоноса жена с цветаевски бретон, и да пуши съсредоточено, а когато случайно те погледне, да те побият тръпки, като от среща със същество от друг вид. И да не предполагаш, че някой ден ще превеждаш нейните, на Юнна Мориц, невероятни стихове.

Или пък си станал свидетел на това, как състуденти от Литературния институт виждат в ЦДЛ великолепния поет Владимир Соколов, отиват при него и му казват: „Владимир Николаевич, извинете, че ние, второстепенните поети…” А Соколов с насмешка ги прекъсва, и казва : ” Второстепенен поет съм аз, а вие още не сте никакви поети!”

Можеш ли да останеш същия, ако поради глупост и пълно безхаберие по отношение на съветската действителност, си решил да се обадиш по телефона на току-що изключената от Съюза на съветските писатели за дисидентство Лидия Чуковска,  дъщерята на Корней Чуковски, да й кажеш името си, да обясниш коя си, колко харесваш мемоарите й (издадени на Запад и нелегално внесени в СССР!), и да се чудиш, защо тя бърза да те прекъсне и да затвори телефона?

Не, не можеш. Всичко това те преобръща, разравя душата ти, ти разравяш собствения си свят, блъскаш се в тъмните му тунели, и изведнъж сякаш си излязъл на светло – като къртица, която е смятала, че целият свят е нейният тъмен тунел. Но внезапно се оказваш с отворени очи, и се намираш сред един друг свят – суров, понякога жесток, безкомилостен, но истински… Никога вече не можеш да бъдеш такъв, какъвто си бил преди.

* * *

Да се върна към „челния сблъсък”.

Библиотеката на Литературния институт беше втората по богатство на фонда си в Москва – след така наречената „Иностранка”, т.е. – библиотеката за чуждестранна литература. Можеш да четеш денонощно, ако искаш. Но не и ако не знаеш езика както трябва…

Няма да забравя как в първи курс бойко разкритикувах разкази на някой си Василий Шукшин  по време на един семинар, и всички мои състуденти ме гледаха ту с насмешка, ту със съжаление… Не знаех кой е Шукшин, нищо не знаех. Нищо не разбирах. Мина време, докато започна да вниквам в текстовете и в живота, който беше положен в тях, така, както те го изискваха.

Някой беше казал, че изкуството – това е пеработен живот… Има значение, обаче, как именно е преработен този живот, там е майсторството – хем да превърнеш този живот в изкуство, хем да си остане жив живот… Това умееше Шукшин. Но аз още не го знаех.

Между другото, няколко години по-късно, когато бях вече в четвърти курс, видях на живо един възможен герой на Шукшин, и проумях колко е автентичен той като писател, колко дълбоко познава руския живот и руския човек…

Имах тогава един приятел, руснак, десетина години по-голям от мен, който ми предложи да ме заведе за няколко дни на езерото Селигер, да видя девствената северна природа и да ловим риба… Беше незаконно чужденците да пътуват неконтролируемо из съветската държава, ако нямат специално разрешение от организация, наречена със странното име ОВИР. Станеше ли дума някой от нас, чуждестранните студенти, да отиде някъде извън Москва, веднага започваше да се повтаря ОВИР, та ОВИР, като някакво заклинание или мантра….Тогава не знаех какво означава подобна абревиатура, по-късно разбрах, че става дума за подразделение на Външното министерство, сиреч – Отдел за визи и регистрации.  ( Между другото, в СССР много обичаха тези съкращения, които понякога бяха безумни. Например, отиваш в учебния отдел, и служителката ти казва “ФИО” и те гледа с очакване. Не стига, че не знаеш руски като хората, ами това “ФИО” направо те заковава за пода. В крайна сметка се оказа, че това е всъщност – “Фамилия, име, отчество”, т.е. – бащино име. С други думи, по съкратената процедура те питат как се казваш.)

Та аз нямах, естествено, никакво разрешение за пътуване от този ОВИР, но вече говорех руски почти без акцент и щях да се правя на белоруска, снабдена със студентската карта на една моя състудентка от Минск. Снимчиците на тези карти бяха доста дребни и черно-бели, и с малко въображение спокойно можех да мина за Светлана.

За красотите на Селигер ще ви разкажа друг път, само искам за целите на разказа да подчертая, че това езеро е необикновено – в него има острови, на тях – други езера, а в тези езера – пак острови. На най-близките до брега острови  също има къщи  и дори са разположени  различни важни служби, или поне на времето беше така.

Нашият познат, който ни водеше, ни помогна да се настаним в къщата на някой си Василий Иванович – абсолютен шукшиновски герой.

Василий Иванович беше към седемдесет годишен човек, слаб, жилав, с един дървен крак. По време на войната парче от граната откъснало десният му крак до коляното. Той ходеше с гумени ботуши, като повечето мъже в селото, защото непрекъснато газеше във водата за едно или друго. Лодката му беше превозното средство. Василий Иванович пушеше непрекъснато и с видима наслада. Вдигаше левия си крак и го слагаше върху дървения, а пепелта от цигарата си, без да му мисли много, тръскаше в гумения ботуш, обут на същия този дървен крак. Жена му, пълна и гласовита, пустосваше непрекъснато, че няма начин някой ден да не си подпали крака, и тогава тя няма да го гаси, ами направо ще го хвърли в езерото, и той да се оправя… Или пък, ако си мисли, че като се спаси от водата, тя ще го носи на гръб, има много здраве. Василий Иванович хич не я слушаше. Почесваше върха на главата си, защото сламената му шапка беше без дъно.

В деня за получаване на пенсиите той се качи в лодката и отплува към близкия остров, защото пощата беше там. Мина половин ден, а той не се връщаше. Жена му мърмореше, клатеше глава, слагаше ръка над очите си и се взираше към острова, но от Василий Иванович нямаше и следа. По едно време, привечер, лодката му се появи, свободно се клатушкаше по водата и сякаш сама знаеше накъде да плува, защото в нея не се виждаше да има човек. Даша, май така се казваше жена му, сложи ръце на кръста и започна на висок глас да проклетисва… Когато се приближи лодката, тя нагази във водата да я издърпа… Аз тръгнах след нея, за да разбера какво става,  – на дъното на лодката лежеше Василий Иванович и блажено хъркаше, явно доста добре пийнал. Даша първо му пребърка джобовете, изсипа в шепата си каквото намери, после без особено усилие метна кльощавия си мъж на гръб, и го затътри към вкъщи.

“Всичко изпил, проклетникът, цялата пенсия!..” – подхвърли ми тя едно обяснение през зъби.

Та ето ги героите на Шукшин, цели-целенички. Но трябваше да можеш да ги опишеш като него…

И досега ме е срам  от онова, което направих в първи курс.

* * *

Още първата година изпаднах в отчаяние – не бях и чувала за Марина Цветаева, и откъде да съм чувала? Такава огромна поетеса, с толкова разтърсваща съдба – емиграция, самоубийство… А след като прочетеш стиховете й – има ли смисъл да се пише въобще, та тя всичко е написала, и то гениално! Ами Борис Пастернак, Осип Манделщам, гигантският Блок, Ахматова… Днес сигурно това се нарича културен шок.

Помня, че след като прочетох  и научих за Цветаева всичко, което беше достъпно в оня момент, аз започнах да обикалям в родната й Москва “нейните” места – онези, които бяха съхранени. Защото имаше и такива, които не намирах, като например параклиса, построен в чест на иконата на Иверската Богородица,  при Възкресенските порти, който трябваше да е някъде между Червения и Манежния площад. Цветаева пишеше просто “Отбих се в “Иверската…”. Но аз не намирах нищо там. И никой нищо не знаеше…

По-късно разбрах, че този параклис е бил закрит през 1929 година от новата власт, а през 1931-ва е разрушен заедно с Възкресенските порти, за да не пречи на танковете и манифестациите да преминават свободно към Червения площад по време на парадите.

Когато отидох в Москва през деветдесетте години, параклисът беше възстановен заедно с Възкресенските порти.   Изключителна красота… Тогава най-после можах да вляза в него, мислено придружавайки Марина Цветаева, и да се помоля…

Мястото на къщата, в която беше се родила тя, беше недалеч от Литературния институт, в “Трьохпрудната” уличка, но самата къща вече не съществуваше, затова пък “ таванският дворец”, както тя нарича мансардното жилище в “Борисоглебска”-та уличка, не само е запазен, но днес е превърнат в къща-музей на Марина Цветаева. Тя живее  там от 1920 до 1922 година, когато заминава за Прага – при мъжа си Сергей Ефрон, в емиграция…

А колко пъти ходих в Музея за изящни изкуства “А.С.Пушкин”, създаден от бащата на Цветаева – професор Иван Цветаев! Не само идеята за този музей е негова, но и лично е събирал експонатите за него, обикалял е света, за да създаде нещо, което ще остане завинаги…

Днес има дори екскурзия – “Москва на Марина Цветаева”, но в онези години трябваше да поскитам доста из стара Москва, за да търся тези нейни места… Но каква радост беше, когато най-после ги намирах!

* * *

Всеки вторник беше ден за творческо писане – разделяхме се по семинари: поезия, проза, драматургия, критика, преводи…

На нас се падна да бъдем в семинара на Лев Ошанин – известен „песенник”, автор на текстовете на популярните и до ден днешен песни „Из далека долго течет река Волга…” и „Пусть всегда будет солнце…”

Покрай този вече не млад, но извънредно позитивен, дружелюбен и енергичен човек, който иначе беше доста среден като поет, аз проумях едно – не е нужно да си голям поет, за да разбираш от поезия. Двете неща не са задължително свързани. Срещала съм големи поети, които нищо не разбират от чуждите стихове, в смисъл, че не могат да обяснят защо един стих е слаб, би ли могло нещо в него да се поправи, и как именно…

Стиховете на чуждестранните студенти се обсъждаха по така наречените „подстрочници”, т.е. – буквален превод, без да се спазва ритъм и пр. Няма да забравя изненадата си, когато установих, че дори по тези буквални преводи на стиховете ми, доста нескопосани в началото, защото аз трябваше да обяснявам на моя все още беден руски език какво искам да кажа, а състудентът или състудентката ми – руснаци, трябваше да ме разберат и да напишат това на руски, (след като се снабдих с хубав речник, този процес доста се улесни), Лев Иванович безпогрешно разбираше какво съм искала да кажа, къде съм сбъркала във воденето на стихотворението, и накъде е трябвало то да тръгне, за да стигне до силния си, логичен край. Няма никога да забравя уроците му – те изобилстваха с примери от стихове не само на руски, но и на световни поети – примери и за успех, и за неуспех. Така в течение на пет години лека-полека разбирах, че стихотворението си има своя вътрешна логика, и тя е желязна, нищо, че това по никакъв начин не си личи, когато го четеш. Че вдъхновението е много важно, но после, след като напишеш първоначалния вариант на стихотворението, и птичката отлети, следва истинската, „черната” работа, която трябва да остане невидима за бъдещите читатели, но тя е най-важната… Че всеки стих е стълба, по която енергията се катери, за да стигне апогея си в края на стихотворението, независимо дали това стихотворение е „тихо”, или „гръмогласно”. Че емоцията трябва да се използва, като се овладява и насочва според нуждите на стиха…

* * *

Заместник-ректорът на Литературния институт Александър Галанов – мил човек, инвалид от войната, който накуцваше силно с единия крак, имаше слабост към мен, и аз, признавам си, я използвах колкото можех.

Няколко дни след обаждането ми до Лидия Чуковска, той ме извика в кабинета си, и каза: „Какви ги вършиш?! Телефонът на Лидия Корнеевна се подслушва! Знам, че не си наясно с тези неща, но това повече да не се повтаря, втори път няма да те спасявам!” Дори не попитах за какво става дума… Само кимнах и излязох с наведена глава…

От мемоарите й знаех, че Лидия Корнеевна е под прицела на съветските репресивни служби още от 1926 година, когато е арестувана за пръв път по обвинение за съставяне на анти-съветска листовка, и, благодарение на намесата на прочутия си баща, писателя Корней Чуковски, прекарва в затвора само 11 месеца от присъдените й 36. Че вторият й съпруг – физикът Матвей Бронщейн, е арестуван и разстрелян през 1938 година, а тя, за да се спаси от арест, заминава за Украйна. Че през 60-те години публично се е изказвала в защита на преследваните от властта дисиденти Йосиф Бродски, Солженицин, Синявски и Даниел*, Александър Гинзбург**… Че е писала много изобличаващи писма до Михаил Шолохов във връзка с речта му на ХХІІІ конгрес на КПСС през 1966 година***… Но как можеше да ми дойде на ума, че телефонът й се подслушва? Бях само на 23 години, в една чужда, и съвсем непонятна за мен действителност.

Та, използвах слабостта на зам-ректора както можех… Периодично се появявах в кабинета му с унила физиономия и му съобщавах, че трябва да си замина за България поне за една седмица, защото носталгията ме гризе като вълк… А той дори не ме изчакваше да довърша изречението си, само поклащаше глава, въздишаше и казваше: „Махай се, не съм те виждал!” И аз хващах самолета…

Когато затънах в поезията на Марина Цветаева, и не ми стигаше онова, което можеше „легално” да се прочете по онова време,

–––––––

*Андрей Синявски (1925-1997) и Юлий Даниел (1925-1988) – двамата издавали на запад книгите си под псевдоними, обвинени са, че в тях “опорочават съветската действителност”. Процесът срещу тях (1966 г.) предизвиква международен скандал. Осъдени са съответно на 7 и 5 години трудов лагер. – Б.а.

** Александър Гинзбург (1936-2002) – журналист,  издател, правозащитник и дисидент – Б.а.

***В речта си пред ХХІІІ конгрес на КПСС М.Шолохов критикува Синявски и Даниел и индиректно подкрепя осъдителните им присъди – Б.а

непременно реших, че трябва да прочета и белоемигрантската й поема „Бялото ято”, а тя се пазеше само в специалното хранилище на споменатата „иностранка”. До него нямаха достъп обикновените читатели, трябваше писмо с обяснение по каква причина даденият читател е по-специален, та да го пуснат в хранилището.

Тогава изпросих от Александър Михайлович едно писмо, че пиша дипломна работа за  поезията на Марина Цветаева, (което не беше вярно, дипломната ни работа се състоеше от собствените ни текстове) и имам нужда да прочета всичко, което е писала, включително и въпросната поема. Той въздъхна тежко, усмихна се накриво, и каза: „ Знаеш ли какво, Валечка, от теб може и да стане човек!” И ми даде писмото.

Не помня колко часове прекарах във въпросното хранилище, но преписах на ръка цялата поема, и още много, много стихове на Цветаева, които дотогава не бяха виждали бял свят. А колко други неща изчетох покрай това, и не само нейни! Попаднах в друг свят, съвсем неподозиран, в който съществуваха и Георги Иванов, и Нина Берберова, и Ходасевич, и Андрей Бели, и Мережковски, и Зинаида Гипиус… Съществуваше огромната емигрантска руска литература и философия, съществуваха емигрантските издания, съществуваше цял един друг живот отвъд този, за който знаехме и който обитавахме… И още, и още… Светът край мен и в мен се беше променил. Както се оказа – завинаги.

А през това време, според твърденията на близки до нея хора, Ариадна Ефрон, дъщерята на Марина Цветаева, преглеждайки архива й,  е отстранявала, както разказваха, с огромна ножица в ръка,  всичко, което по някакъв начин й се е виждало нелицеприятно по отношение на баща й, Сергей Ефрон, с когото тя е била много по-близка през целия си живот. Не зная, дали това е вярно, но съм склонна да приема, че е било именно така. За конфликтите между майка и дъщеря има множество свидетелства. После, преди смъртта си през 1975 г.,  Ариадна Сергеевна наложи забрана за отваряне на архива на Цветаева за 25 години, т.е. – до 2000 година. Междувременно обаче се погрижи някои неща, освен стиховете, все пак да излязат на бял свят. Ето един много важен за мен неин спомен:

КАК ПИШЕШЕ МАРИНА ЦВЕТАЕВА

Пренебрегвайки всяка друга работа, всички “неотложности”,    пишеше рано сутрин, на свежа глава, на празен стомах.

Наливаше си чашка горещо кафе и я слагаше на писалището си, към което тръгваше всеки ден от живота си така, както работникът тръгва към машината – със същото чувство за отговорност, за неизбежност, за невъзможност да бъде по друг начин.

Всичко, което в дадения час се оказваше излишно на това писалище, тя избутваше встрани, освобождавайки, вече с машинално движение, място за тетрадката и лактите.

Опираше чело в дланта си, заравяше пръсти в косите си, мигновенно се съсредоточаваше.

Оглушаваше и ослепяваше за всичко, което не е нейният ръкопис, в който буквално се впиваше – с острието на мисълта и перото.

Не пишеше на отделни листове – само в тетрадки, всякакви: от училищни до “гросбухите”, важно беше мастилото да не се разлива. В годините на революцията сама си правеше тетрадките.

Пишеше с обикновена дървена перодръжка с тънко (ученическо) перо.  Никога не използваше самописки.

От време на време припалваше от огънчето на запалката, отпиваше от кафето. Мърмореше си, опитвайки звученето на думите. Не скачаше, не се разхождаше из стаята в търсене на изплъзващото се – седеше пред писалището като прикована.

Ако имаше вдъхновение, пишеше основното, придвижваше напред замисъла, често с поразителна бързина; ако пък беше само съсредоточена, вършеше черната работа в поезията, като търсеше именно онази дума – понятие, определение, рима, отсичайки от вече готовия текст онова, което смяташе за твърде дълго и приблизително.

В търсене на точността, на единството на смисъл и звучене, изписваше страница след страница със стълбчета от рими, десетки варианти на строфите, обикновено без да зачертава онези, които отхвърля, а просто изтегляше под тях черта, за да започне търсенето.

 Преди да се заеме с нещо по-голямо, конкретизираше до краен предел замисъла, построяваше плана, от който не си позволяваше да се отклонява, за да не би творбата да я повлече по течението си и да стане неуправляема.

 Имаше много своеобразен, кръгъл, дребен, наклонен леко наляво почерк, който в черновите от последната третина на живота й стана нечетлив, поради нарасналите съкращения: много думи са обозначени само с първата си буква; все повече ръкописът се превръща в ръкопис единствено за себе си.

Характерът на почерка й се определя рано, още в детството.

Въобще, тя смяташе небрежността на почерка за проява на оскърбително невнимание от страна на пишещия към оня, който чете: към всеки адресат, редактор, печатар. Затова пишеше особено четливо писмата си, а ръкописите, които изпращаше в типографията, преписваше на ръка с печатни букви.

На писмата отговаряше без отлагане.

Ако получеше писмо със сутрешната поща, най-често нахвърляше черновата на отговора направо в тетрадката си, като че ли включвайки го в творческия поток на деня. Към писмата си се отнасяше също така творчески и почти толкова взискателно, както към ръкописите.

Понякога се връщаше към тетрадките си и през деня. Нощем работеше само на млади години.

На работата си умееше да подчини всякакви обстоятелства, повтарям: всякакви.

Талантът й за трудоспособност и вътрешна организираност беше равен на поетичната й дарба.

Със затварянето на тетрадката отваряше вратата на стаята си – за всички грижи и тегоби на деня.”

         Публикувам този текст, защото той ми е повлиял много и завинаги…

Най-вече – с отношението на Цветаева към писането, с дисциплината, с отговорността, с работата върху вече написаното… Пък и откакто съм прочела, че  тя е писала в тетрадки, и аз започнах да пиша в тетрадки, и продължавам и досега. Никога не пиша на хвърчащи листи, както знам, че правят мнозина, освен в случаите, когато тетрадката ми или бележникът не са ми под ръка. Но после преписвам в тетрадката… По този начин съм запазила всичките си чернови, бележки… И понякога черпя идеи от хрумвания, записани в някоя стара тетрадка преди десетилетия – просто тогава не съм била на нивото на стихотворението, което си е показало носа през вратата, и като съм записала името му, съм му казала довиждане… И ето, че след много години го разпознавам, то звънва в мен, и думите идват.

* * *

Че поетът трябва да има съдба – на това се учиш в Русия. Никой не ти го формулира или натрапва, сам стигаш до този извод, като четеш спомените за големите руски поети, за техния път през живота и литературата, за тяхната отдаденост, за тяхното служене, именно служене! – на поезията. Поети, убити заради стиховете си – и буквално убити, като Осип Манделщам и Николай Гумильов, например, или доведени до мъчителен край – като Александър Блок, Борис Пастернак, та като стигнем дори до Йосиф Бродски, изгонен от Русия и умрял в крайна сметка от носталгия…  Поети, принесли живота си в жертва на поезията.

Тук искам да кажа нещо за така наречената “рускост” – термин, обозначаващ непреодолимата при никакви обстоятелства принадлежност към Русия, носенето на Русия със себе си, където и да отидеш. За Йосиф Бродски една негова близка приятелка, италианска графиня, казва: “Русия не можеше да бъде извадена от него!” Колко точно! Можеш да извадиш Русия от него само заедно със сърцето му. Както и стана.

Наблюдавала съм тази “рускост” на живо. При талантливата поетеса Галина Погожева, например, принудена преди почти 30 години да напусне Съветския съюз заради стиховете си. От тогава тя живее в Париж. Гостувах й преди години, и се учудвах през цялото време – тя, като в яйце, беше затворена в тази своя “рускост”, и отделена от света наоколо, макар че работи като екскурзовод. Колкото пъти и да звънеше телефонът й, тя говореше на руски, говореше се само за Русия, за приятелите, за поезията. Ходеше по парижките улици, но не беше там, това  беше повече от очевидно… Видях и други руски емигранти в Париж, и всички бяха такива….

Русия е заразна, разболееш ли се веднъж от Русия – няма лек срещу това. Оставаш болен за цял живот…

                          * * *

Стихът на Цветаева: „Ако глас ти е даден, знай – // другото ти е взето!”,  се заби в главата ми още при първия прочит. Повярвах му, безрезервно и завинаги. И после се научих да приемам „вземането” като нещо нормално –  щом съм поет, щом ми е даден глас… Не обичах литературния комфорт, умилкването, котилата, лобитата… Реших да съм сама по себе си, да не мълча, да казвам и да пиша каквото искам… „Не може само да отваряш фронтове, трябва и да си пазиш гърба,” – пренебрегнах този умен съвет на Тончо Жечев, а той разбираше от литературни фронтове… Е, създадох си неприятности и си платих цената, за което ще стане дума по-нататък, но си заслужаваше, Тончо, заслужаваше си…

* * *

Нямаше как да не започна да подражавам на Марина Ивановна. Просто беше неизбежно. Бях обсебена от стиховете й, от личността й. По едно време дори си бях отрязала като нейния бретон… но за кратко. Не ми отиваше. Не че на нея й е отивал… Тиретата й, обаче, ми останаха и до сега – извънредно красноречива форма да привнесеш енергия в средата на строфата, на отделния стих: едно тире и един удивителен знак, и всичко става съвсем различно. Не просто ги копирах – откакто се „запознах” с тях, изпитвам нужда да ги използвам, стихът се променя, раздвижва се отвътре, внушението става друго. Чувствам ги “мои” по някакъв начин…

Енергия, ритъм, кратък, афористичен изказ, точност на думите… Фактът, че тя, гениалната, е изписвала цели стълбчета от по 20-30 думи, в търсене на най-точната, единствената, която й трябва, ме порази. Каква отговорност пред стиха, каква хигиена на таланта, какъв професионализъм! Буквално се задъхвах в нейния свят, виеше ми се свят от размаха й, от мащабите на ерудицията и личността й, от нейната ненаситност да експериментира! И от абсолютната й, неописуема безпомощност пред реалността. Никакви защитни механизми, пълна липса на инстинкти дори, освен един – инстинкта за поезия!

Чувствах се като бълха пред слон – дори не можех да го видя целия! Трябваха ми няколко години, за да проумея феномена на Цветаева, да разгадая поне донякъде всичките му съставни части, и да я преодолея в себе си и в поезията си. Но се опитвам да опазя всичко, което съм научила от нея, особено високите й разбирания за поезията – именно като служене на най-висше божество…Запомних завинаги крайните й изказвания и неимоверните изисквания не само към себе си, но и към другите.  Завинаги запомних и нейния кодекс на Словото –кодекс със строги правила, в който са забранени словоблудството, преструвката, маниерността, лъжата, безотговорността към думите. Всичко на масата, и никаква пощада към себе си! Животът е само нещо, което служи за подпалки на кладата на поезията. И трябва да се употребява именно по това предназначение… Уроци за цял живот. Никога не ги забравих.

И когато години по-късно срещнах същото разбиране за „служене” – този път не на поезията, а на театъра – като на висше божество, това веднага ме сближи за цял живот с човека, който като мен разбираше отговорността пред дарбата по този начин. За когото, до последния му дъх, служенето на театъра беше по-важно дори от живота. Крикор Азарян.