Когато говорят за Васил Левски – Апостолът на свободата, историците винаги го разкриват като пламенния, неустрашимия, вдъхновен борец-революционер, пожертвал живота си в служба на народа и отечеството си, символ на героизма и патриотизма. Това е образът, който са открили в Левски неговите другари, съвременници, дори врагове и са го пресъздали чрез своите разкази-спомени, писма и записки, съхранени в историята.

Но дали те напълно ни разкриват самоличността на Левски? Ние искаме да открием нещо по-дълбоко в душата на този българин, което е било същинската двигателна сила в живота му, в делата и постъпките му. И този двигател е била неговата религиозност, вярата му в Бога, която ни разкрива истинският облик на дякон Игнатий, не само на патриот-революционер, но като духовник и християнин. Като истински Христов ученик.

Революционното му дело и героична смърт, християнски характер и мироглед, всичко това е свързано с неговата религиозност и твърда вяра в Бога.

От ранно детство Васил Ив. Кунчев /Левски/ е закърмен с христовата вяра и евангелска нравственост. По спомените на сестра му – Яна Начова, той обичал често да слуша религиозните разкази и наставления на баба си. В такъв момент на възторг “очите му заблестявали като въглени”, а душата му преживявала “нещо необикновенно”.

На 15 год. възраст, през 1852г., този младеж, подбуден от вяра в Бога, по съвета на майка си, жаден за знания и просвета, става послушник при вуйчо си – иеромонах хаджи Василий и заживява с него в хилендарския метох, в двора на Карловския храм “Св. Богородица”. Първите послушания били обучението в четене, писане и църковно пеене. Под прякото учителство на небезизвестния карловски педагог Райно Попович, който бил и църковен псалт, Васил започва уроците по грамотност с изучаване на Св. Евангелие и посланията на Св. Апостоли.

По-късно, през 1855г., вуйчото взима със себе си своя племенник и заминават за Ст. Загора, където е преместен по служба. Тук младия послушник продължава образованието си в третокласното училище, където след завършване на втори клас е прехвърлен в новооснования курс за свещеници от учителя Атанас Иванов. От това време – 1856-61г. датират неговите богословски записки : ”Въведение в обличителното богословие”, направени по руски извори. В този неиздаден труд проличава интересът на бъдещият монах към съхранението целостта и неповредеността на православното догматично учение и разликата му от инославните вероучения. Изтъква се “безконечното преимущество на християнската религия пред другите религии и на православното изповедание пред другите изповедания”, като се отбелязва неговото образователно и нравствено въздействие: ревност за вярата, любов към ближните и духовна мъдрост.

От тези разсъждения на Васил е явно, че той напълно споделя тези истини, които е изложил в своите записки, с което се разкрива нагласата на душата му. Той искрено вярва в Бога и иска да живее по християнски.В този период, чрез молитва и четиво, у Левски се формира християнският му характер и светоглед.

Известният писател Тодор Влайков в спомените си, говори за Васил, че бил “много набожен и проникнат с мистичен дух”. Хаджи Господин Славов от Ст.Загора, го представя от онова време като “смирен и благочестив”.

Най-вероятно този мистичен дух е основната причина, през 1858г, след шест години послушание, на 21год. възраст, на 7 декември, в Сопотският мъжки манастир, Васил съвсем съзнателно и зряло да приеме монашеско пострижение от Пловдивският митрополит Паисий, а на следващата година да приеме ръкоположение в свещен дяконски чин и служение при хр.”Св. Богородица” – гр. Карлово.

С новото си име – иеродякон Игнатий, бъдещият апостол на свободата, започва своето служение на народа, най-напред с молитва пред Божия Престол.

Вярата в Бога поражда молитвеност- желание да общуваш със Създателя, да Му споделяш своите душевни вълнения, да Го молиш за помощ, към себе си и за другите, а после и да Му благодариш за онези благодеяния, които Той вече излива над нас като любящ родител.

Освен личната молитва, която Игнатий е извършвал насаме, за него особенно важна е била църковната молитва. По време на богослужение. Застанал пред църковния Иконостас иеродяконът възгласял: “С мир на Господа да се помолим..,за целия свят.., за Божиите църкви.., за свещенството, дяконството и църковнослужителите,…за българският народ и войнството му,…за всеки град и страна и за онези, които живеят в тях,.. да им помага Бог и покори под нозете им всеки враг и противник;../Да се помолим/:..за изобилие на земните плодове и за мирни времена,..за тези които пътуват, страдат и боледуват, за пленените и тяхното спасение,..за избавление от всяка скръб, гняв ,беда и нужда.”…Можем да сме сигурни, че когато младият духовник се е молил с тези думи, пред лицето на Бога, за целия народ, който се намирал в тирания, под ярема на османското иго, ги е казвал от сърце с голяма вяра и надежда, в Божията помощ.

Дори в по-късно време, вече като революционер, дякон Игнатий продължава наред с организирането и подготовката на въоръжена борба чрез народно възстание, да се моли на Бога за успех на своето и народно дело. В неговия “Бележник”, което е всъщност неговия Дневник, и който Левски носил винаги със себе си, на предната корица от вътрешната страна, с калигравски букви бил изписан тропаря /молитва/ на Св.Св. Кирил и Методий, който гласи така: “Като равни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, молете Владиката на света,всички славянски народи да утвърди в православието и единомислието, да умиротвори света и да спаси нашите души.”

През 1863г., след участие в Първата легия на Г.Раковски, в Белград, дяк.Игнатий отново се връща в Карлово и подновява своето свещенослужение до 19 април 1864г., когато на втория ден на Пасха /Възкресение Христово/, след църковната служба, на Алтън чаир, над Карлово, отрязва дългата монашеска коса. За някои този акт е отречение от обета пред Бога, но всъщност това не е отречение нито захвърляне на духовния сан и служение. С тази постъпка Левски е показал това, че свещенослужението ще е несъвместимо занапред с онази революционна дейност, с която се залавя.

Според историческите свидетелства на съвременици, иеродякон Игнатий до края на живота си е съхранил вярата и преданоста си към Бога, изразени чрез монашеското му пострижение. Иначе казано, до край останал християнин и духовник-монах.

След “постригването на косата”, макар и вече официарно не расоносец, той винаги участвувал в църковното богослужение ,когато му се отдавал такъв случай, било като дякон или само като църковен певец. При своите обиколки из страната не пропускал такава възможност.

Когато учителствувал в с. Войнягово-Карловско, селяните се наслаждавали и на ангелогласното му църковно пеене в местния храм.В по-късно време, в Добружа /Северна България/, Дяконът участвувал редовно в богослужението като църковен певец. Като учител в с.Еникьой, участвувал в църковните служби на бунтовния поп Харитон от съседното село Конгас. В спомените си Марко Ив.Марков от Троян, разказва, как иеродякон Игнатий дошъл за първи път в този град на Илинден /20 юли 1869г./ и направил силно впичатление на присъстващите в църквата с църковното си пеене. Там бил и на празника Богоявление-Йорданов ден /6.І.1872г./, като участвувал в литийното църковно шествие до р.Бели Осъм и изпял тропаря “Во Иордане крещающеся..” На следващия ден участвувал в службата в Троянския манастир, където знаем, че устроил с монасите революционен комитен ,начело с архм.Макарий – игумена.

Един свещеник от с.Биримирци-Софийско, си спомня, как през 1871г., на 2 ноември, дяк. Левси дошъл с о.Генадий Драгалевски при него и като поостанал, за Архангеловден му помагал като псалт при извършването на водосвети по домовете на миряните. Дори в един дом, местен турчин го похвалил за доброто пеене и му дарил няколко гроша, за поощрение.

През 1870г., по спомените на съвременици, Левски участвувал като дякон, при отслужването на Св.Литургия, в мъглижкия манастир “Св.Николай”.

Вярата в Бога и личната духовна потребност да общува с Него, което е присъщо на ревностния християнин и свещенослужител, са причината иеродякон Игнатий не само да учавствува в църковното богослужение, но и да приема насъщната духовна храна за вярващия – освещаващата благодат на Св.Дух, в Тайнствата Изповед и Св.Причастие. Не само като послушник и служещ дякон, но и като революционер бунтовник, Левски е пристъпвал към Изповед и Причащение.

В своите спомени, Пловдивският митрополит Максим, ни разказва една удивителна случка от началото на декември 1872г. Тогава младият троянски монах-иеродякон Максим, заедно със свещеник Енчо Николов, председател на Сопотския революционен комитет, отслужвали Св.Литургия в храма на девическия метох на Сопотския манастир, където игуменка била лелята на Левски – монахиня Христина. “На края на службата – разказва митрополит Максим, – със свещ. Енчо отидохме в килията на баба Христина…с цел, уж да причастим болната монахиня. Слязохме по секретна стълбичка, прикрита с черга – килим, в зимника, дето намерихме Дякона /Левски/, че си чете причастни молитви пред иконата, при запалено кандило и две вощеници. Аз дякон, снех от рамото си орара и го подадох на Левски, който облечен в расото на леля си Христина, го постави на рамото си и се причасти като дякон – от Св. Потир”.

Известно е и това, че преди да бъде обесен, в София, Левски сам поискал да бъде изповядан и причастен, което извършил на лобното място софийският свещеник – иконом Тодор Митов. По спомените на Димитър Димов, Левски бил запитан:”Искаш ли да се причастиш?”, на което той отговорил”Желая!”. О.Тодор продължил:”Но ти знаеш, че преди Св.Причастие е нужна Изповед! Искаш ли да се изповядаш”, а Апостолът отговорил:”Искам!”, след което имало недълга изповед и последвалото я причастяване.

Относно изповедта на дяк.Игнатий, от самосебе си е ясно, че такава е имало непосредствено преди неговото ръкоположение за иеродякон, което изисква и църковния канон.Освен изповедта преди обесването му е известна и още една изповед, направено пред споменатия вече о.Енчо Николов , в Сопот през месец декември 1872г. Причината явно е непреднамереното убийство на слугата Стойчо, извършено от Левски, в дома на ловчанския търговец Денчо Халача, станало на 14 авг. 1872г. Знайно е, че Левски много съжалявал за извършеното от него убийство, наложено му от лошо стеклите се обстоятелства. В едно писмо до Любен Каравелов пише:”Жалко за невинното момче!”по късно изповядва греха си пред майка си, пред о.Енчо в Сопот и трети път в изповедта пред о.Тодор Митов, в София. Будната му съвест, която не престанала да го терзае през останалите години от живота му, Това му вменило дълг, както свидетелствува Захари Стоянов, на бащата на убитото момче да се изплаща пенсия, като обезщетение /кръвнина/.

В революционната си деятелност дяк. Игнатий винаги е търсил и разчитал на съдействието на духовенството, вярвайки, че любовта към ближния трябва да се прояви на дело дори в това, да се извоюва, макар и с борба, физическата свобода на сънародниците. Убеденоста, че делото му е благословено от Бога, се изразявала в това, че образуването на революционни комитети в страната е ставало или с участието, или с присъствието на духовници. Местният свещеник винаги бил или председател или член на революционния комитет.Узаконяването му се запечатвало с произнасяна гласно клетва, с молитва и водосвет, извършени пред Бога и отечеството.

В едно свое писмо от 12.ХІІ.1872г., до Ловчанския комитет, Левски казва: ”Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т. е. във вярата и честта си, /като християнин-б.м./,той е най-ниския и гнуснавия човек на света. По-добре сто години мъки – честно, а нежели да тъпче вярата и честта си!”

В духовниците, свои събратя, дяк.Игнатий е виждал най-верни и сигурни хора – служители на народа, с преданност към Бога. Защото, който е предан на Бога, той ревностно служи и за благото на ближния си.Затова в обиколките си из страната, на брой общо три, той най-напред посвещава в революционното дело енорийстките свещеници, монаси, игумени на манастири, монахини, сетне даскали и всякакви други люде – родолюбиви българи.

Негови съратници и верни другари са предимно духовници: О.Матей Преображенски, Иеромонах Генадий Драгалевски, поп Груио Бански, поп Георги Тилев от Перущица, поп Калин от с.Ябълково-Хасковско, В Старозагорско – поп Минчо Кънев, в Котел – поп Янко и свещ.Иван Николов, в Жеравна – поп Тодор, в Казанлък – поп Стефан Караджов и мн. други…

В манастирите – в Сопотски – о.Енчо, в Мъглиж – архм.Калиник, в Троянски – архм.Макарий и братството, в Кюстендилско – м-ра “Св.Иоаким Осоговски” – о.Аверкий Попстоянов и …., монахините от Сопотския и Самоковския манастири и мн. др.

Дори и висши клирици са благославяли делото му. Митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, който е имал познанство с дякон Игнатий още от 1866г., продържил да поддържа връзки с него и след хиротонията си в 1872г, като го окуражавал в революционната му деятелност.

През 1869г. Левски се е опитал да въведе в революционното дело и някои от най-изтъкнатите църковни дейци и сътрудници на Екзархията, но почти безуспешно.

Църковната власт по места, понякога тайно, но подкрепяла и похвалявала делото на дяк.Игнатий.По сведения на Христо Иванов /Големия/, когато архим. хаджи Василий поискал каноническа санкция /наказание/, което да се приложи над иеродякон Игнатий, заради “свалянето” на расото, бил повикан в Пловдивската митрополия и мъмрен от наместника, като го предупредили да престане да преследва Дякона, иначе щял да бъде изгонен от епархията.

Както казах по-горе, Левски е считал, че одобрението от духовенството и прякото участие на свещенослужителите в народното революционно дело, вършено за полза на целия народ, за да се освободи от духовно и социално робство, е дело благословено от Бога, защото е породено от братска любов към ближния. Вероятно той виждал такава братска жертвоготовност в постъпката на Св.Нестор, който убил мъчителят на християни – гладиаторът Лий, с благословията на Св.Димитър Солунски. Божие одобрение вероятно е видял и в похода на Св.цар Константин срещу езическите императори Максенций и Ликиний, в 312г.

Дори в историята на съседна Русия откриваме сродно събитие. Когато печенегите заплашили русите с нападение, в 1380г., руският княз приема в редиците на своята войска и двама родолюбиви монаси от Сергиево-Троицкия манастир – Александър и Андрей, които заминали, а в последствие и се върнали живи и здрави от военния поход, с благословението на своя игумен Св.Сергий Радонежски.

На дяк. Игнатий му е било съвсем ясно, че революционната борба не е само за национална свобода, но и за духовна – религиозна свобода. Споменът за еничарството- кръвния данък, не е могло да остави спокойна съвеста на който и да е християнин, още повече на Левски. При своите обиколки с вуйчо си, из страната, в 1868г, като таксидиоти, той добил сведения за многото случай на потурчвания и ислямизация по българските земи, което застрашавало съхранението на Христовата вяра , религиозно съзнание и култура.

Много показателно в случая е, да си припомним как Св.Кирил философ е отговорил на агаряните, при запитване, по въпроса за опазването на националната свобода, когато бил на мисия сред сарацините ок.850-60г.

В полемиката си със Св.Кирил, сарацините-мохамедани, упрекнали християните в неспазване на евангелската заповед: Да обичаш враговете си. Вместо това те с оръжие посрещали своите врагове. На така поставения въпрос светителят отговорил: “Когато в закона има две заповеди, кой спазва закона, този, който спази едната, или който изпълни и двете?” агаряните отговорили:”Който спази и двете!” Св. Кирил продължил:”Бог е рекъл: молете се за ония, които ви обиждат, но Той е рекъл още: Никой няма любов по-голяма от тази, да положи душата си за своите приятели. Това ние правим, /т.е. да защитаваме страната и народа си от врагове – б.м./, заради нашите приятели, да не бъдат пленени и душите им заедно с телата им!

Ето го и отговорът на въпроса, какво накара дяк. Игнатий да се отдаде на революционна борба – това е любовта към ближния, любовта към измъчения му народ. Първата и най-важна заповед за християнина е да обикне Бога с цялата си същност, а другата подобна ней е да възлюбиш ближнтия, като себе си./ Мат.22:36/. Любовта е изпълнение на Божия закон /Рим.13:10/, казва Св.ап. Павел. Любовта към ближните е отражение на любовта към Бога, защото в ближните обичаме Божия образ, богоподобната им същност. Християнската любов се отличава от всякаква друга любов по това, че е чиста, безкористна по подбуди и саможертвена по своя характер. Християнската любов е градивна творческа сила, не само в религиозния и нравствен живот, но и във всички сфери на личния и обществения. Такава я виждаме и в живота на дяк. Игнатий.

Левски счита свободата за най-висше благо, дарено ни от Бога, което човек трябва да отстоява. В писмото си до чорбаджи Генчо Мильов от Карлово, той казва:”Човек е благословен от Бога да бъде господар с всичките си права, и от Бога му се налага първа длъжност, да мисли за народа си”…”И в Евангелието нали казва: Човече! Трябва да работиш за народа си до смърт и всичко да жертваш за него. Ако ти умреш, нали и Аз за теб се разпнах”.

Според Левски обетът да служи на Бога, който е дал при монашеското си пострижение и дяконско ръкоположение намира пряк израз в служението на народа си. Нали наименованието – дякон, в превод от гръцки означава – служител. В” Деяния апостолски” се вижда, че дяконското служение е било народно служение. Така дяк.Игнатий е приел дяконското си служение, само че зад пределите на манастира и храма.

Проф. Иван Унджиев по този повод казва: ”Актът на външното разкалугеряване не е акт на ликвидация с вярата. Отрязването и скътаването на косата, като я предава на майка си, има своето значение. Даденият обет пред Бога е свято задължение, което по силата на историческите обстоятелства, в които се намира неговия народ, Дяконът ще изпълни по друг начин, но пак в преданост на Бога и народа.” По свидетелството на другаря му от Легията – Васил Стоянов, “Нему прилягало повече да привързва рани, отколкото да ги причинява”, именно защото чувстителното му и състрадателно сърце се отвращавало от жестокостите.

На Левски му е било пределно ясно, че поробителите никога няма да напуснат България доброволно, и че докато народът се ревива от страх и позволява да бъде мачкан, робията и кланетата няма да секнат. Левски обичал народа си и желаел да го види свободен. В този смисъл, по подражание на Спасителя /Мат.20:23/, казва за себе си : ”Аз съм се обрекъл на народа си…”

Революционната борба не само се допуска от християнската съвест, но е и нейна повеля, когато по друг начин, не може да се прояви истинска обич и истинско служение на ближните. А любовта на Левски не е отвлечена и утопична. Неговата любов е дейна и практична в ежедневието. По спомени на свещ.Минчо Кънев от Ст.Загора, някога като ученик, Игнатий отишъл с другари да берат череши в една градина и попаднали на двама турци, които се отитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другарите се изплашили и избягали, а дякончето грабнало кобилицата, с която жените носили кошниците си и заудрял здраво османлиите, докато се разбягали. После придружил жените до дома им.

Много ми напомня тази случка за Св.прор.Моисей, които при подобни обстоятелства убил един египтянин, който измъчвал безпричинно негов сънародник.

Друго добротворство, присъщо на Дяконът, било паричното подпомагане на вдовици, от комитетските пари, когато научавал, че били в голямо затруднение, без пари, и възможност да се изхранват сами.

Левски проявявал своята любов дори към друговерците. Чрез разпространяваните на турски език проклапации от 1869г., сред родопското население , се казва: “А вие братя на мохамедановата вяра, къде са вашите правдини…И вие братя сте погазени, излъгани, както и ний….Ний българите подаваме ви братската си ръка. Религиозни сметки не щем да водим с вас….мусюлмане! В свободна България има място за синца!..”

През 2в. Св. Юстин Философ казва: ”” Нашата религия ни учи да обичаме не само нашите, но и чуждите, дори враговете си” А Тертулиян потвърждава:”Ако всички люде обичат своите близки, то християните се отличават от тях по това, че те обичат и ония, които ги мразят.”

Дякон Игнатий изразявал любовта си и в състрадание към враговете си. По спомена на Панайот Хитов от 1867г., когато Левски е знаменосец в неговата чета, той разказва, че при неизбежни екзекуции на врагове, особенно на подведени и заблудени, проявявал състрадание и жалостивост.” Веднъж край Жеравна, след престрелка с османски военен отряд, било установено, че сред убитите имало няколко българи и поляци, като наемници, събрани от Садък паша. Левски тъй се изпълнил с жалост към тези излъгани хора, /защищаващи нелепа кауза-б.м./, чиято глупост ги е довела да умрат в защита на тиранията, че плакал над тях”. А над главата на починалият четник Иван Капитана прочел заупокойна молитва и я погребал под един бук.

Така е разбирал Христовата любов и Игнатий, отправена към всички честни и достойни граждани на страната. Ратувал е за свята и чиста република, без цар, където всички да живеят в любов и равноправие.Освен за политическа и национална свобода, жадувал и за църковна свобода, за независима самостойна Българска църква, независима от Цариградската патриаршия. В програмата на БРЦК от 1870г. е посочено ,че борбата на народа се води срещу политическият и духовен враг, първият –турското правителство, а вторият- гръцкото духовенство, под чийто иго се намирал народът и Българската църква.

Други добродетели с които е запомнен от своите съвременици Левски, били: смирението, послушанието, снизходителността, нелицимерието и самокритичността. В спомените си за него, Тодор Влайков казва, че още като ученик в Ст.Загора се проявил като :”Примерен, тих, скромен младеж”, “смирен и благочестив”. В писмо до Филип Тотю, Левски пише:” Ние сме жадни да видим отечеството си свободно, па око щат ма нареди /после/ и патки да паса.” Когато селяни от софийско го запитали какъв ще бъде той след освобождението, големец ли, Дяконът отговорил: “Никакакъв. Ще ида у други поробени народи да правя това, което правя тук сега.”

Левски бил самокритичен, но подтиква към дисциплина и самокритичност и другите. Когато открива една нередност, че куриерът Атанас Попхинов отварял писмата пристигащи от Букурещ, го критикува в неспазване на Устава:” Аз съм посветил себе си на отечеството от 1861г,..да му служа и работя по народната воля. И ако това ти не вършиш, защото си неверен, то децата ти ще видят и ще помислят за тебе /лошо/”. В друго писмо отново говори за самокритика:” Кажи ми моите, а аз твоите кривици, па да се поправим и се да вървим едно, ако ще бъдем хора.” И пак: “Всеки може да греши, затова на драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.”

Често критикувал “в очите”, натрапеният му спътник-Димитър Общи, за проявеното от него разхищение на комитетски пари, бохемство, женкарство и безотговорност пред революционните дейци, за постъпките си. Левски счита съветването или съборното решение при народните дела за най-правилна и мъдра преценка. Както казва премъдрия Соломон :”Мъдростта се състои в многото съветване”. “Посъветвай мъдрия и той ще стане още по мъдър.” Дяконът казвал:” Да се съветваме един други и да се слушаме, да избягваме и най-малката гордост.” Често при срещите си със своя съратник о.Матей Преображенски, се съветвал с него за вземането на едно или друго правилно решение.

Апостолът проявявал до края на живота си удивителна монашеска скромност, възхищаваща честност, пословична пестеливост и фанатично чувство за отчетност на народните пари. За всеки най дребен разход, в своя “Бележник”, от 116 стр., той дава ясна отчетност за всеки грош, от къде е взет и къде е отишъл.

Хранел се скромно. Три пъти си позволил да си купи пъстърма, веднъж малко маслини,друг път- рапон, ябълки, захар и два пъти боза. За неговата съвест разхищението било равносилно на ограбване на народа., за което пък критикувал чорбаджиите. Левски бил пълен въздържател. По негова препоръка през 1869г. е основано в Карлово първото българско младежко въздържателно дружество. Негови съвременици разказват, че нито пушел, нито пиел, нито е имал любовна интрига с жени – пълен монашески аскетизъм, в изпълнение на дадения пред Бога обет за целомъдрие. За алкохола той самия казва:” Алкохолът най-много замайва човека.Пияницата без да иска може да издаде. За делото, пиянството е от чума по-лошо.” Същото казвал и о.Матий Преображенски:” Туй пиянство ще ни изяде главите”, относно случващите се понякога пиянски пирове на революционни дейци.

В споменатите християнски добродетели на “чутовния му” характер, по думите на Ив.Вазов, мнозина прозирали белег на святост. Безкористната любов към хората, проявена в революционната му дейност и в личните взаимоотношения с хората, откроява иеродякон Игнатий от мнозина негови съвременници и го издига на висок пиедестал.

Завидно е християнското му братолюбие, но едва ли само то е било достатъчно да го извиси до онова съвършенство в духовния живот, което откриваме в живота на светиите, проявено в пламенна молитвеност,чистосърдечие и преданност на Божията воля и Промисъл. Без да го възвеличаваме повече от това което е, Дяконът –Левски, ще остане за нас неговите потомци, ярък пример на християнин и духовник.

Той завършва земният си път спокоен – опростен и примирен с Бога. На 6.ІІ.1873г., в предсмъртните си минути, извършва изповед пред архиерейският наместник на София-о.Тодор Митов, който го причастява и със Св.Христови тайни. В изповедта си, Левски казва, че каквото е правил, го е правил за полза на народа, затова моли, ако в нещо е съгрешил, прошка от него и от Бога. Моли о.Тодор да го поменава в молитвите си като иеродякон Игнатий, а също да се моли и за българския народ. Минути след тази изповед той е обесен., на мястото, където днес в София се намира паметника “Левски”, издигнат през 1895г.

За разлика от нас, съвремениците не му остават длъжници. Въпреки опасността, през нощта след неговата смърт, тялото му е откопано от гробището за престъпници, където е било закопано първоначално , превозено и повторно погребано по християнски, в олтаря на църквата Св.Петка /Самарджийска/, от клисарите Христо Хамбарков и Илия Джагаров с участието на поп Христо Стоилов. Погребан от лявата страна на Св.Престол.

При разкопки, на 30 май 1956г., архиолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов с екип, откриват тленните останки на Апостола –скелет , вписан с индикация -№95, които в онова време небрежно са откопани и пренесени с циментов чувал в хранилището на новооснования Софийски архиологичен музей, където и безследно изчезват.

Днес от дякон Игнатий за поколенията ще остане не само споменът за един патриот и революционер, но и споменът за един чист християнин и духовник. Като скъпа реликва са запазени отрязаните му коси, кръсчето от Божи гроб, на което има снимка с неговия лик, “Бележника”, 150 писма, сабята, револверът, дяконските богослужебни одежди в Сопотския манастир и горчивия спомен за изгубените тленни останки.

Бог да го упокои в Небесното Царство.

Източник: www.hram-selotrud.org

Може да бъде изображение с 4 души