Из новия роман на изд. Факел „БАНИЧАНСКАТА СВЕТА БОГОРОДИЦА”,  автор Цанко Серафимов

21.

В Дуковия хан в Неврокоп се събираха керванджии от казата, които се готвеха да направят голям керван до Солун. Юван този път реши да изпрати Ванчо с четири товара сахтияни, пет товара аба и аладжа, тъкани от помакините в Чеча, както и два товара козя пастърма, един товар мед и восък. Беше се договорил с търговци от Солун обратно в Неврокоп да се докарат зехтин, сукно, дамски готови дрехи, копринени кърпи, кибрит, цигарена хартия, стъклария, с които той снабдяваше дребни търговци в Неврокопско и Разложко. За охрана на кервана бяха наели шест-седем души хайдути от четата на Богатин войвода, който през 1861 година бяха заловили, осъдили и отвели в Цариградския затвор. И понеже нямаше в четата му опитен хайдутин, който да ги  води в отмъстителни акции срещу турските мъчители, сабите им бяха почнали да хващат ръжда. Тези им ангажименти на охранители на кервани им допадаха, защото нерядко се налагаше да пернат главите на някои дръзки обирджии и разбойници.

С тоя керван Юван изпрати повече стока, защото предстоеше сватба на Цвята, а с Варвара бяха решили да направят сватбата мераклийска, като на своя дъщеря. А си бяха наумили и добра зестра  да дадат. Те наистина я чувстваха като свое дете, като най-скъпа дъщеря, която, както казват арменците, струва колкото седем сина.

…Бяха изминали две недели, откакто Ваньо замина с кервана за Солун, и вече вкъщи очакваха да се върне. Варвара сънува някакъв сън, страшен сън, в който глутница вълци напада Ваньо, а той, опрял гръб на едно дърво, държи дълъг прът, като върти наляво-надясно и с върха му бръсва отворилите паст със светещи зъби зверове… Разказа съня и на Юван, и на Цвята; и двама замълчаха, умислиха се…

–Като дойде поп Димитър, ще го помолим да разтълкува съня – рече Цвята.

–Нищо няма да каже поп Димитър – каза Юван. – Истинският християнин не вярва на сънища, а в Бог, това ще каже поп  Димитър…

Улисани, всеки в своите дела, след ден-два в Ювановата къща забравиха за страшния сън.

…Големият керван, завръщащ се от Солун, подмина Зърнево и навлезе в тясна клисура с коларски път, край който течеше рекичка, чиято бистра вода подскачаше над камъните, като по-големите заобикаляше. От двете страни на пътя се издигаха не много стръмни склонове, обрасли с леска, келяв габър, хвойна, шипки, а тук-там стърчаха диви круши и киселици… Керванджиите яздеха по двама-трима в  близост, за да си говорят. Конете се движеха в равномерен ход. Охраната беше се разделила на две – в началото и в края на кервана. Отдалеч се разбираше кои от конниците са охрана, защото на поясите им висяха дълги извити саби и големи калъчи.

Чу се изсвирване с уста, след което от гъстия храсталак изскочиха петнадесетина брадясали мъже с чалми и саби в ръце и настървено, с викове се спуснаха към кервана. Като видяха какво се случва, керванджиите, които не бяха въоръжени, скочиха от конете и хукнаха към отсрещния баир, също обрасъл с габър, хвойна и тръни. Една част от разбойниците влязоха в бой с охраната на кервана, а други се втурнаха да преследват керванджиите, всеки от които носеше в пояса си кесия с жълтици и грошове. От керванджиите Ваньо бе най-млад и пъргав и успя бързо да се отдалечи от преследвачите; чак като стигна високата част на баира, обърна се назад и видя, че долу, на пътя разбойниците продължаваха да размахват саби, а само двама-трима от охраната на кервана се опитваха да оказват съпротива; конете, с товар на гърба, цвилеха, въртяха се в кръг, защото част от разбойниците ги бяха обградили и не им позволяваха да избягат… Ваньо почувства, че е на безопасно място, но продължи да бяга по посока на село Либяхово – това село бе чисто християнско и там в някоя къща можеше да намери подслон. Когато от умора краката му съвсем се подкосиха, той се свря в едни шубраци и се просна по гръб. Като полежа известно време, изведнъж се сепна и скочи – чак сега се сети, че носи в пояса си кесия с пари и бръкна да провери дали са на мястото си… Слава Богу – кесията беше там! Сърцето му се сви, като си помисли как ще се прибере в Баничан без конете със стоката, как ще понесе всичко  това батьо Юван…

Като почувства, че е възвърнал силите си, Ваньо стана и продължи към  Либяхово. Движеше се близо край пътя, но като видеше, че някой се задава отсреща, спираше, прикриваше се в храстите, докато премине – страхуваше се, че като го видят сам, могат да го вземат за подозрителен…

Привечер Ваньо вече беше в Либяхово. Той знаеше, че от това село е поп Харитон, наместника на владиката в Неврокоп, който няколко пъти бе идвал в Баничан около строежа на църквата и бе посрещан в Ювановата къща. Попита една бабичка, която метеше двора пред църквата, коя е поповата къща, а тя вдигна метлата и с нея посочи:

–Ей оная, голямата къща е Карпузовата къща.

Каза „Карпузовата къща“, защото Карпузов бе фамилното име на поп Харитон. Ваньо тръгна натам. Чувстваше голямо неудобство, че неканен отива у тези непознати хора, но нямаше друг изход – трябваше да пренощува някъде…

Пред голямата двукатна къща на пейка седеше възрастен човек. Ваньо спря пред него и набързо  му обясни какъв хал го е довел тук.

–Седни, седни до мене, аз съм дядо Ангел – рече старецът. – Добре, че си се отървал жив… Много разбойници се навъдиха в нашия край, защото тук властта е слаба…

Докато разговаряха двамата, по-точно старецът говореше, а Ваньо слушаше, се появи някаква жена – я снаха, я дъщеря на стареца, на която той почти заповяда:

–Марушке, имаме си гостенин, да сготвиш вечеря като за гостенин.

Ваньо бе чувал какви ли не страхотии за разбойници, а този възрастен човек знаеше имената на главатарите им. Знаеше и имената на българските хайдути, които неведнъж и дваж са виждали сметката на турски разбойници. Преди година четата на Тодор Паласкаря бе унищожила в горите на Папазчаир бандата на свирепия Али Чауш Джумайлията, а Апостол  войводата отрязал главата на Юсуф Билюкбаши. Този Юсуф имал четиридесет главорези, които вършеели из Неврокопско – грабили, насилвали, убивали.

–А тези, дето вас са нападнали – каза старецът, – ще да са от разбойниците на  Махмуд Кървавия. Голяма банда са, разправят хората, повечето са сбирток помаци от Чеча… Но ще се намери кой и на тях да види сметката…

…Когато вече бяха седнали край софрата да вечерят, старецът започна да разказва за Богатин войвода от село Лъки, който дълго време не позволявал из Алиботуш и Стъргач турски разбойник да припари. Но го заловила властта, осъдили го и го затворили в Цариград.

–И да ти кажа, ама пред никого да не споменаваш – почти шепнешком рече старецът, – нашият поп, Харитон де, моят син, е разбрал, че Богатин е избягал от затвора и сега се крие в Атонските манастири, в „Свети Пантелеймон“… Ама там не го свъртало. В този манастир един от Тешово служи като чауш – Вангел Япов, и той беше хайдутин из нашите планини. Та така, като им знам и на двамата буйната кръвчица, май скоро ще се разчуе, че пак са тук – из Алиботуш и Стъргач… Май тия, дето бастисаха вашия керван, скоро бял ден няма да видят…

–Чул те Господ, дядо! – почти подскочи Ваньо, обнадежден, че тези разбойници могат да бъдат наказани.

На сутринта, както обикновено, дядото се събуди още по тъмно. Изведе от яхъра едно магаре, бая едро, почти колкото катър, и му постави самара. Щом разбра, че Ваньо се е събудил, извика го и му каза:

–Ето ти това магаре, качвай се на него, та в Баничан… Като се свестиш след ден-два, откарай го в Харитоновата къща в Неврокоп, па аз, като отида на пазар в града, ще си го докарам…

Ваньо се чудеше как да му се отблагодари – за нощуването, а сега и за магарето… Бръкна в пояса, извади кесията  и подаде една жълтица на стареца.

–Сакън! Прибирай си парата! – почти се възмути старецът. – Нали затова сме християни, да си помагаме. Хайде, яхай магарето и добър ти път!…

…Вечерта Ваньо вече бе в Баничан. Сърцето му се свиваше до болка, когато спря пред къщата на Юван и сестра си без конете, натоварени с чуждоземска стока, а с някакво си магаре… Щом изскърца външната порта, кучето отвътре излая дружелюбно, изправи се и постави предните си лапи на гърдите на Ваньо. Той го прегърна. На чардака в тъмното се появиха Варвара и Цвята.

–Ване! – почти извика Варвара и двете с Цвята се спуснаха по стълбите…

22.

Кървавият инцидент със завръщащия се от Солун керван, в който Ваньо успя да се спаси, но се завърна вкъщи без конете, натоварени със скъпи стоки, дълго време тегнеше в душите на всички в Ювановата къща. Макар че за това не се говореше, всеки мълчаливо, по своему изживяваше тази трагедия – Юван кроеше планове как да се измъкне от тежкия удар в търговията си, за да набави средства за разплащане с майсторите, които вече довършваха църквата, а немалко пари му трябваха и за сватбата на Цвята; Варвара също се терзаеше за Ювановите грижи, но страдаше повече за брат си, който се чувстваше виновен за случилото се и по цели нощи не можеше да мигне, дори пропуши тютюн; Цвята също  беше със свито сърце, мислеше си постоянно за предстоящата сватба, но не смееше да продума нищо с никого за това… Ваньо съвсем се затвори в себе си, след като откара в Неврокоп, у поп Харитон, магарето, което му даде старецът в Либяхово, за да се прибере в Баничан. От поп Харитон научи, че на пътя, където ги нападнала турската глутница, селяни видели трима убити – един бил с разпран корем, червата му били излезли навън, мравки ги налазили, мухи бръмчели около него; друг бил проснат върху една скала, а главата му била смазана с тежък камък, около него всичко било в черна съсирена кръв; третият бил хвърлен в рекичката, затиснат отгоре с камъни, със забит в гърба нож… Тая потресаваща картина не излизаше от главата на Ваньо. Варвара колкото и да се опитваше да му внушава да забрави всичко това, той не можеше да се отърве от тоя кошмар. И Юван го успокояваше:

–Благодари на Господа, че си жив. Пък и мъж голям си, може и по-страшни неща да ти се случат в живота, та това нека ти е за закалка. В една наша арменска поговорка се казва: който е преминал море, в река няма да се удави…

…Майсторите бяха наковали дъските на покрива и вече качваха на ръце, от скеле на скеле, турските керемиди, изкачвайки се и слизайки по временните дървени стълби. На най-високата част на покрива бяха сковали рамка, на чиято напречна греда се вееха  първите дарове, които благодарните селяни донасяха на майсторите – везани кошули и кърпи, шарени чорапи, елеци. А най-гласовитият от майсторите, застанал на върха на покрива, съобщаваше – да чуят във всички махали похвалата за майсторлъка на дюлгерите и за благодарността на дарителите:

–Еееееей, селяни, баничанци, дари ни даде (съобщаваше името на дарителя). Да е жив и здрав и Господ да му помага. Дар ни се дадееееее.

Докато една част от майсторите работеха на покрива, други подреждаха на пода големи изпечени керамични плочи. В централната част на пода следваше да се вгради мраморна плоча с двуглав орел, символ на Цариградската гръцка патриаршия – този знак настоятелно бе заръчан от владиката Агатангел, иначе щял да спре строежа на църквата. „Нека да е на пода този орел – казал тогава поп Харитон, – та да го тъпчат българите-християни…“

А вън, на двора, майстори-дърводелци подготвяха гредите и дъските за иконостаса и дървения балкон с парапет, касетъчния таван, амвона, за двете врати – западната и южната… Пак на двора каменоделец довършваше престола – голям каменен блок. Този, каменоделецът, бе изгладил и излъскал една плоча, върху която щеше да издълбае имената на ктиторите и строителите, но чакаше поп Димитър да му ги каже.

…Юван и поп Димитър, под чието пряко ръководство и наблюдение се извършваше всичко по църквата, в това време бяха се втурнали да помагат на българите в Неврокоп, които водеха люта борба с гъркоманите. През ноември 1863 година българите бяха влезли насила в своята църква, отнета им преди това от власите-гъркомани, и провеждаха тук богослуженията на български език. Владиката Агатангел застана на  страната на гъркоманите и с помощта на турските власти бе направен опит те да си върнат позициите. Турците арестуваха председателя на българската община Илия Дуков, както и борбения българин Стоян Шехинов и Георги Костов… Това накара по-първите българи от всички неврокопски села да се съберат в града, за да протестират заедно срещу гъркоманските ламтежи и несправедливото отношение на властта. Сред тях бяха и Юван и поп Димитър.

…Беше 28 юни 1864 година. Полунощ. Юван се връщаше с коня си от Неврокоп в Баничан. Цяла вечер в Дуковия хан обсъждаха как със сила да превземат църквата, която българите със свои средства бяха построили. Той също чувстваше „Успение Богородично“ за своя църква, защото в нея се венчаха с Варвара. Сега бързаше да преспи вкъщи, а утре рано отново да тръгне за града; решил бе да закара и Ваньо, за повече мускулна сила…

На другата сутрин в уречения час българите обсадиха главната порта на църквата, която гъркоманите бяха залостили отвътре. Първо опитаха с думи да се разберат, но като видяха, че това няма да стане, млади мъже, сред които и Ваньо, заудряха силно по вратите, придружавайки ударите със заканителни викове… Това продължи доста дълго, докато гъркоманите не издържаха на заканите, обидите и солените псувни и отвориха вратата, за да отговорят с физическа сила… Завърза се истински ръкопашен бой. В битката влязоха и млади, и стари… Чувствайки се безсилни да устоят на българския гняв, гъркоманите един по един започнаха да се изнизват, за да не пострадат по-тежко…

Тази първа истинска битка завърши с успех за българите и  те отново се върнаха в своята църква „Успение Богородично“, която бяха изградили с толкова любов към Бога…

След като свърши цялата тая дандания, Юван и Ваньо решиха да минат през пазара за животни, за да видят какви коне се предлагат, тъй като след разбойническото нападение над кервана, Юван остана само с три коня… Е, когато има повече стока за търговия, той може и да наеме коне, но държеше да има свои…

Всеки джелепин си имаше коневръз – десетина, забити в земята здрави колове. Още в самото начало на пазара, Юван и Ваньо се сепнаха едновременно; спряха, спогледаха се – пред очите им бе Ювановия кон, онзи с белите ивици над копитата. Юван се приближи до животното, потупа го по яката, кафява лъскава сапа и се обърна към джелепина:

–Тоя за колко го продаваш?

–Най-скъп е. Нали виждаш колко е силен, млад е, на пет години.

–Къде е расъл, къде е пасъл този красавец? – продължи да подпитва Юван.

–Имам един аркадаш, помак от Вълково, това Вълково, дето е в Стъргач планина, той купува коне от помашките села в Чеча и ги препродава на мене.

–Абе, аз тоя кон ще го взема – рече Юван, – ама можеш ли да ми намериш една млада кобилка, за разплод я искам? Твоят човек може ли да я свърши тая работа?

–Кой, Рефат ли? – изпусна името на помака джелепинът.

–Рефат ли се казва помакът? – настръхна Юван.

–Рефат, Кучето му викат в селото. Не ти обещавам скоро да стане, ама ще опитам.

Юван реши да не се пазари за коня, измъкна от пояса си кесията и брои колкото му поиска джелепинът. Ваньо отвърза оглавника от коневръза и двамата бързо се запътиха към къщата на поп Димитър, където бяха оставили конете си сутринта.

–Това куче Рефат няма да го оставя да ръфа месата на честните хора – прецеди през зъби Юван, след като двамата с Ваньо бяха оседлали конете, а новозакупеният от Юван Юванов кон тропаше с копита, завързан за седлото на Ваньовия кон…

23.

В утрото на 14 август 1864 година каменоделецът с чук и длето издълбаваше последните букви на надписа върху беломраморна плоча с имената на ктитора и строителите на църквата в Баничан. Около него бяха и дюлгерите, които, свършили всичката работа в изграждането на храма, в този ден им оставаше да вградят плочата, от която бъдещите миряни ще се осведомяват за хората, сътворили божествения дом. Особен трепет предизвикваха словата, които грееха върху белия мрамор. Ето ги:

„1864 г. – м. август 15-ти ден. Съгради се тая църква во имя Святих Архангелов Михаила, Гавраила и прочих и с настояванието почтение господаре а и с иждивението на сичките православни християни които живеят в това село Баничан за телесното им здравие и за душевното им спасение и за вечна памят Юван Ст. Георги Тод. Юван Ил. Георги Ал. Петко Цв. Никола Бож. Герак поп Димитър Ил Стоян Ст. Никола граде.“

Майсторите вече бяха свалили скелето, което опасваше цялата църква, с изключение на западната част, където е главният вход. Зидарите бяха оставили високо над вратата специална ниша в стената, в която сега щяха да вградят плочата с паметния надпис. Серафим и друго едно момче поеха от каменоделеца плочата и я качиха на скелето. След това двама от дюлгерите я монтираха в нишата, закрепвайки я добре с хоросан.

До края на деня оставаше да разковат и тази част от скелето, да почистят пространството около църквата, където на следващия ден щеше да се събере цялото село, за да празнуват.

… И на 15 август 1864 година, на празника Голяма Богородица, както в Баничан наричат Успение на Пресвета Богородица, преди изгрев слънце започнаха да приготвят курбана за новопостроената църква „Св. Архангел Михаил“.  Върху девет огнища девет мъже няколко часа въртяха шишовете с агнетата. Над селото се понесе приятен аромат. Най-любопитни бяха децата и първи дотърчаха до църквата; с шумните игри и веселата глъчка те създаваха празнично настроение. Жените и мъжете бяха облекли новите си дрехи. Макар че се очертаваше горещ летен ден, във всяка къща наточваха бъклици с ракия и вино, за да бъде празникът по-весел… Очакваха гостите от Неврокоп – поп Харитон, поп Димитър и хора от българската община.

На поляната до църквата жените постлаха дълги бели памучни покривки и върху тях наредиха дъхави погачи, с китки здравец върху тях, както и бъклиците с ракия и вино. От всяка къща си бяха донесли и по една голяма паница за чевермето.

Около обяд около църквата се бе стекло цялото село. Хората оглеждаха голямата сграда, обикаляха я от всички страни и гордост изпълваше гърдите им. Тук бе и Ювановото семейство. Майсторите се радваха на похвалите, които получаваха от селяните. И те на свой ред благодаряха, че ги бяха приютили да живеят в къщите им, докато строяха църквата, че всеки ден са им приготвяли вкусна храна.

Ето че и гостите се зададоха откъм долния край на селото. Освен поп Харитон, поп Димитър и председателят на българската община в Неврокоп Илия Дуков, които всички в Баничан познаваха, на конете си яздеха още трима души. Юван и двама-трима селяни тръгнаха да ги пресрещнат.

Гостите  дръпнаха юздите на конете си в самия край на поляната пред църквата. Пръв с Юван и другите селяни се ръкува Илия Дуков, след това се прегърна с двамата отци, здрависаха се и с друтите трима гости.

–Този е зографът Серги Георгиев, а ето го и даскал Атанас Божков, този пък е ханджията Стоян Шехинов. Все яки българи са – представи ги Илия Дуков.

–Сега, Юване, редът ще е такъв – започна поп Димитър: – тук, на поляната ще почетем с молитва Успението на Света Богородица, ще прекадим хлябовете и курбана за новата църква, па сетне ще се веселим…

–Добре, дядо попе, ти знаеш реда – каза Юван, след което всички се запътиха към постланите на поляната покривки с обредните хлябове. Поп Харитон и поп Димитър поставиха епитрахилите си, дадоха на двама малчугани кадилниците си, за да поставят в тях горещи въглени от огнищата, където агнетата се допичаха на шишовете, та да разпалят тамяна.

Отец Харитон и Поп Димитър започнаха песнопение за празника. След това поп Харитон извади дебела книга и зачете на български кратката история на празника, преданието за успението на пресветата Богородица. Селяните слушаха като замаяни – за пръв път на своя език слушаха слова за Света Богородица, за нейния живот, за смъртта ѝ… Поп Харитон завърши словото с думите на Св. Амвросий за Света Богородица: „Тя е дева не само по плът, но и по дух; смирена по сърце и неприбързана в говор. Думите ѝ са пълни с Божествена мъдрост… Целомъдрена в разговор, беседва с хората като пред Бог. Никога никого  не е обидила, на всички е желала доброто. Не се гнусяла от никого, колкото и да бил изпаднал. Не се надсмивала, а всичко, каквото видела, покривала с любовта си. Всяка дума от устата  ѝ била пълна с благост. Във всичко, каквото вършела, била образец на съвършено целомъдрие. Външността  ѝ отразявала вътрешното ѝ съвършенство, Нейната благост и незлобливост…“

Последваха благодарствени молитви към Света Богородица, които отец Харитон и отец Димитър изпълниха заедно.

След това прекадиха хлябовете и опечените агнета.

Преди да насядат на тревата край голямата трапеза, поп Димитър благодари на Юван за щедростта му в името на Бога, поради което хората в Баничан имат този величествен за малкото село храм. Благодари и на майсторите. Няколко благи думи отправи и към хората от селото, които също помагаха кой колкото може за тоя дом на християнството, който ще ги запази като българи.

–А сега на трапезата – подкани поп Димитър селяните, подкани и гостите, за които беше определено специално място в края на поляната.

Варвара, Цвята и Ваньо седнаха по средата на трапезата, а срещу тях се настаниха Серафим и неговото семейство.

Юван бе при гостите; до него се случи поп Харитон.

–Чуй да ти кажа – рече му поп Харитон: – Богатин войвода се е върнал; върнал се е и Япата, който седем години изкара като чауш в Атон, в Зографския манастир. Сега двамата са събрали четите си и прочистват Алиботуш и Стъргач от разбойници. Всички, които са правили зулуми, сега треперят…

–Добре, че ми каза. Аз издирих един от бандата, дето нападнаха кервана и обраха стоката, задигнаха конете, па и трима загинаха…

–Кажи му името – рече поп Харитон. – Аз ще пратя хабер на Богатин или Япата, бързо ще му видят сметката. Ама преди това ще му ударят кютек, за да издаде и другите разбойници.

–Рефат от Вълково, помак. Джамбазин. Продал моя кон на един джелепин и аз от него си го купих отново от пазара в града…

–Брей, какви работи стават – учуди се поп Харитон. – Но няма да го бъде тоя помак!…

Мъжете, които цяла сутрин въртяха шишовете с чевермето, бяха накъсали месото на едри късове, поставили го бяха в големи тепсии, които подредиха на еднакво разстояние на дългата трапеза. Мъжете и някои от възрастните жени си пийваха вино или ракия и постепенно се развеселиха… По някое време Ваньо се приближи до Юван и му пошепна на ухото:

–Батьо, тоя там отсреща – посочи един от гостите, човек на около четиридесет години,   със слабовато лице, изпъкнали сини очи и с голямо чело, – се би с нас, когато прогонвахме гъркоманите от църквата в Неврокоп; не го ли видя там?…

–Не думай! – учуди се Юван и скришом се втренчи в него… После махна с ръка към Ваньо да се върне при Варвара и Цвята.

…Гостите станаха от трапезата и се запътиха към църквата; влязоха вътре. Юван чак сега разбра, че този с изцъклените очи е зографът, който ще рисува олтарните икони. Значи с него в бъдеще ще се вижда неведнъж и дваж. Умът му не можеше да побере факта, че един гъркоман ще зографисва българска църква! Може би Ваньо го е припознал… Поп Харитон, който бе учил в манастира „Свети Йоан Предтеча“ край Сяр и познаваше отлично канона, най-подробно обясни на зографа иконите на кои светци  къде да бъдат поставени на иконостаса, на който имаше определени места за тридесет и пет икони.

–Освен тези тридесет и пет икони, ще ни трябват още пет преносими – обърна се към зографа поп Харитон.

Зографът само кимна в знак на съгласие.

–Колко време ще ти трябва, за да  нарисуваш всичките икони? – попита отец Димитър.

–Ами… година и половина, две… Защото съм се захванал и с иконостаса в църквата „Свети Георги“ в Горна Сингартия; там като свърша, захващам се с вашия иконостас – каза зографът.

–Бог е благословил това село – обади се Илия Дуков. – Опазил ви е от турската сган.

–Защото истински вярваме в Бог и следваме волята Му – рече Юван.

Наистина, Баничан беше от малкото села в Неврокопско, в което никога не е живял нито турчин, нито циганин…

24.

Юван не можеше да се примири, че зограф Серги, който владиката Агатангел бе препоръчал, тоест разпоредил да рисува иконостаса на „Свети Архангел Михаил“, е бил сред гъркоманите, които бранеха завзетата от тях българска църква „Успение Богородично“ в Неврокоп. Това бе поводът, месец след курбана в Баничан, отново да се срещне с поп Харитон, който единствен в казата можеше пряко да общува с Агатангел, като негов наместник.

–Защо, дядо попе, владиката ни праща тоя зограф, който е против българите? – попита Юван, още непрекрачил прага на къщата на отец Харитон.

–Като те гледам, много яд си му набрал – засмя се поп Харитон.

–Яд, яд…

–Ама това, което ще ти кажа, още повече ще те ядоса: и брат му Георги, на Серги братът, също е бранил, с гъркоманите заедно, църквата. И той е зограф…

–Ами сега какво ще правим? Не може ли ние да си пазарим зограф, нали ние ще му плащаме?…

–Ще разгневим владиката. Но има и друго, ама то между нас да си остане: И Серги, и брат му, и зограф Иван  Терзиев от Хисарлък, и резбарите от Дебърско са си здрави българи, но пред владиката се правят на гърци, за да им разрешава да зографисват църквите, да резбоват иконостасите… Иначе ще им окачи хляба нависоко…

–Тъй ли?…

–Тъй, тъй. Във всички църкви в българските села, които са зографисвали Серги, брат му Георги и Иван Терзиев, надписите на иконите и стенописите са на български. Сега, ако отидем в Лески, Ковачевица, Ловча, Голешево, Долен или в Драма, Кавала, Старчища, Търлис ще видим, че неговите икони и стенописи са подписани на български език…

–Значи, напразно му се бях наежил – въздъхна с облекчение Юван.

–Имам за теб друг хабер: още щом се върна Богатин войвода, съобщи му се за бастисването на вашия керван и за твоя помак Рефат от Вълково, дето продаде твоя кон… И двамата с Вангел Япата, като събрали млади момчета, та във Вълково се озовали. Измъкнали през нощта помака от къщата му, в една кория го откарали; и там майката му разплакали: признал, че Махмуд Кьоравия ги водел, ама уж насила бил ги взел в бандата си; издал, че познава само още двама помаци от глутницата – един от Боголин, друг от Барутин; казал, че другите били турци, някъде от Серско…

–И после?

–После е ясно: дървари от Вълково намерили Рефат в едно дере – трупът му на едно място, а главата му на десетина крачка, оглозгана от лисици…

–Малко му е…

–И другите двама помаци от Боголин и Барутин се срещнали с Рефат при Аллаха им.

–Ех, успокои ми се малко душата…

Отец Харитон изпитваше истинско удоволствие, разказвайки за наказателните действия на славните хайдушки величия. Обзет от въодушевление в този момент, той скочи и отиде в другата стая и след малко се върна със стъкло с ракия. Отец Харитон разклати шишето, за да се види, че ракията е синджирлия, сиреч люта; отпи, после даде скъклото на Юван…

Докато пиеха ракия, говореха си ту за разправиите с гъркоманите, които владиката Агатангел подкрепяше открито, ту за геройствата на войводите Богадин и Вангел Япата; и за Тодор Паласкаря стана дума, който също царства из планините, а местните турци треперят, чуят ли името му.

–Щом като казваш, че Серги зограф се преструва пред владиката, значи е така – върна се пак на своята си болка Юван.

–Така е – поклати глава поп Харитон.

–Не може ли тогава да го ръчнем малко, та по-скоро да се захване с нашия иконостас? Две години да го чакаме, ще ми побелее косата дотогава… Аз имам намерение да отскоча до Горна Сингартия, нали там рисува сега? Може пък да го кандърдисам по-скоро да започне…

–Не ми се вярва. Той се спазарява да рисува в по няколко църкви едновременно, за да не ги вземе друг зограф… Бая алчен е… Но иначе добре рисува и иконите, и стенописите. Приличат на иконите на Молерите от Банско.

–Ще опитам…

След този напоителен разговор с поп Харитон, Юван се чувстваше окрилен. Той побърза да се прибере в Баничан, за да сподели вкъщи това, което чу от устата на отеца…

Предишна статияБЕРЛИОЗ, от Петър Маринков
Следваща статияЦанко Серафимов: „В дома на прабаба ми Цвята са нощували Гоце Делчев и Яворов…“