Из „Хъш“, разкази и пътеписи от Ангел Колев

БРОНХИТ

Егаси бронхита, егаси чудото! Напъна ме точно когато стъпих на пътеката вътре в Еърбаса на австралийските авиолинии за  Аделаида. Отивах на гости на моя приятел травматолог Румен. От скоро живееше и работеше баш по специалността си в една малка, но престижна частна клиника за колена, глезени и хипс /тазобедрени стави/. Собственикът – австриец, те са майстори в занаята. Та, този наистина хуманен доктор му давал заеми в началото, докато се оправят в семейството. Нищо странно, странното било сетне, когато първият скалпел на големия град в Южна Австралия отказал на работливия нашенец да връща парите.

Пътуването ми се случи във време на разгара на птичия грип.

Качвам се аз в джамбото, още не съм се настанил на мястото си и бронхита ме напъна. Бух, бух, бух… А сега, де?! Познайте дали някой зае местата до мен. На тройката седалки до прозореца се разполагах само аз. С моя задушаващ от време на време бронхит. Стюардесите, поради служебните си задължения спираха усмихнати да ме хранят, леко извърнати настрани и с бързи крачки се отдалечаваха от заразената зона.

Като всеки простосмъртен, по едно време станах да отида до тоалетната. Всички по заповед сякаш, като минавах покрай техните места, изпълняваха безупречно командата “Атом”. Захлупваха се по очи, гърбом към движещата се опасност. Мъжете да обяснят на любопитните дами какво означава тази команда и как се изпълнява. Само дето не оградиха с жълта лента тясната кабинка, която изпълняваше ролята на тоалетна. Никой след това не посмя да ползва “моята“ тоалетна, на борда те са във всеки отсек, всеки извръщаше лиже на другата страна и затаяваше дъх, преминавайки покрай нея, сякаш само едно грешно вдишване ще е фатално.

Слава богу, че още не са обявили карантина в самолета. И добре, че самолетът разполага с още две тоалетни, иначе как ще се стискаш през всичките тези 13 часа във въздуха. Ами, ако има и бременни!..

Кацнахме без проблеми и усложнения от моя бронхит. Той от креме на време затихваше, после пак се надигашв в поредната си епидемична вълна, която всяваше треовига у всеки простосмъртен.

После, заради този мой бронхит дълго ми проверяваха багажа на митницата, ама не ми се вярва кашлицата да ги е уплашила. Кой знае? Може и да замерват от някоя тъмна кабинка честотата на покашлюванията и характера на кашлицата – суха, мокра, с храчки, без…Това на шега, но в тази страна са особено чувствителни към внасянето на микроорганизми от северните ширини и западните дължини на Планетата. Спомням си как хвърчащите мравки бяха унищожили реколтата от пшеница не знам точно преди колко години и настанал глад на австралийския континент. Както при картофения глад в Ирлания и царевичното ритуално убийство в СССР по Хрушчово време. Накрая ме пуснаха.

Док толкова беше ядосан, че през цялото време докато пътувахме все се заканваше. „Абе, я да се върнем – ще ги разкатая, как може да те държат толкова време с една чанта!“.. – Това беше целия ми багаж. Не се върнахме.

Вече на масата, където ни чакаша вкусния гювеч на Мария и като отваряше втората бутилка червено отлежало от австралийските лозя, Румбуса ме прегърна през рамене и с неподправена тържественост обяви: „Ачо, ти си един много добър човек! И преди, в София мисля съм ти го казвал, ама ако не съм, да ти го кажа днес – много си добър, момче!..“

Съгласих се!..

УРАГАН

ИЗВЕДНЪЖ ПРИТЪМНЯ. Небето увисна заплашително ниско,
лисичи корем над поляните с безгрижно избуяла до пояс трева.
Неочавано бърза, но страшна заплаха се стаи близо до всичко
живо край нас. Минути на сковаващ страх. Ураган?
Два змея се изправят на мощните си задни крака, един срещу
друг, готови за битка. В следващия миг, без да се бавят те
описват с опашките си две огнени ослепителни дъги върху
нещото, което беше небе, които се кръстосват над главите ни и
заглушавят с трясък всички шумове допреди.
Потоп?
Водни талази рукнаха от горе; водата се завихри от силния вятър
и вече идва от всички страни, сякаш изпод Земята, която вече не
се вижда. Затаили сме дъх. Всеки, където го е заварил ураганът.
Случвало се е и преди. Ще мине, както и преди е ставало.
Набираме кураж.Всеки от скривалището си.
Минути, минути…Ураганът подви опашка. Както изведнъж ни
връхлетя, точно така изведнъж секна. Някой го отряза с остър
меч. Прокърви накрая и секна. Прибра се там, откъдето дойде, на
старото си място. Неканен. Нежелан. Като всеки потоп.
Въздишка.
Дъждът изруся. Сребърен, после леко обагрен от пробилото
слънце, за което едва ли някой се сети в този момент на
напрежение. Светликът, който е нашето спасение.
Дъгата? И тя се изписа на умореното небе.
Изваля се.
Потокът се повдигна на пръсти, храстите и тревите, които се бяха
снишили, като хората, потопиха жадно устни след дългите летни
дни на засуха; рибите раздвижиха ракитака по бреговете му,
зашвптяха в подмолите.
Всяко страшно нещо, което природата ни изпраща е
предупреждение.
Замисляме ли се?..

ПРЕКРАЧВАНЕ

Прекрачихме от пролетта в лятото. Удари ни, макар и непораснала тропическа буря. Насмете ни като зла мащеха. Скърши клони, изтръгна вековни дървета из корен, дръпна ни шалтера – остави ни няколко дни без ток и климатици. Хладилниците завиха на умряло, храната вътре се степа и се вмириса. Смерчът издуха антените на електрониките ни, телефони, интернет замлъкнаха като завинаги. Оглушахме и онемяхме.

Е, преживяхме го от изтока; тия, дето ги духа по няколко пъти годишно – южняците и особено Островитяните дори ни се присмяха. Буря в чаша вода, по техните мерки.

Пекна слънце преди два дни, светнаха ни крушките, хладилниците преминаха на хард рок от кеф – всичко прясно и вкусно.

И тръгнах на разходка. Посрещнаха ме първите две новородени еленчета, страхливи, скокливи, леко ще си скършите крачетата от подскоци, мисля си, грижовната майка се опитва да ги успокои, побутва ги нежно с муцуна, подушва ги грижливо, сякаш нещо им шепне. Понакуцва с единия крак, имали са премеждие и те в бурята. Ще се оправи. Гъсетата ми се струват понамалели като бройка. Единият от стражата – едър гъсок ме поглежда конфузно, фракът му е увиснал леко надолу, перата стърчат безразборно на всички страни. Тия дни тръгна мълва в махалата, че мама лиса се е завъртяла покрай езерото ни в Уилсън Фарм Парк. Абе, ядосах се, ама като си помислих за шестте лисичета под бараката на комшията, с които се сдоби лисичето семейства преди кажи-речи месец, яда бързо ми мина. Не съвсем, ама какво да кажа. Нали трябва да се нахранят мъничетата. И все ще им притоплят някое хвъркато, по-дребно или по-едро. И катериците, разбрах че им се услаждали, а преди време и една съседска котка, дето не внимавала в играта си с лисичетата, останала без кожух. Само опашката се кротнала сирота на припек като сурово предупреждение, че джунглата от века си има свои закони и те трябва стриктно да се съблюдават, да се зачитат. Ама, иди го обяснявай ти това на разглезените котараци, ако си нямаш работа.

Ами, със смесени чувства се прибрах аз след тази първа, след голямата буря разходка. Небето – изметено до синьо, ще ти избоде очите; слънцето се върти като стар калайджия баш в зенита си, подрежда своя си независим пъзел с нишадъра на малките облачета; птиците станаха от крилете си, върху които лежаха безпомощни в трудните дни, извисиха песен над дърветата; едроперков опулен  шаран запристъпя тежко в лепкавата тиня по краищата на малкото езеро, стъкмява гнезда за най-малките водни жители, реотаните на слънцето бързо ще сгреят водата и стотиците тънки иглички ще трапосват продраното дъно; едра платика опъва лък по най-тънката струна в непроходимата папрат, обвила в любовна прегръдка езерото в плиткия край; резачките не млъкват трети ден, дълго вият като оплаквачки, по някое време ще се смушкат засрамени в ребрата, ще млъкнат хорово, после постепенно, лека полека ще наберат кураж една от друга и отново ще извисят глас, ще мърморят друг път под нос, ще хъркат задавено, сякаш прочистват гърло, и пак ще нададат вой до небесата; дърветата от голямата „сеч“ преди дни ще пукат весело в камините до след Коледа; розите край къщите похотливо са отворили червени устни, а пчелите пълнят кошници с прашец и понасят пълните с дъхав горски мед менчета към хралупите си.

Дълго след разкрилите се пред очите ми картини, размишлявах над законите в природата, както най-често ги формулираме като растителен и животински свят. Колко много още имаме да учим ние хората от тези закони. Свършек няма.