Славимир Генчев за Йото Пацов, Петър Делчев, Васил Станилов…

„От мястото на събитието – 2″  подобно на първия том на изданието е типично свидетелска книга, в която са включени доклади от научни конференции, рецензии за новоизлезли книги на съвременни автори, кратки репортажи от литературни премиери и есеистични признания за решаващата роля на някои (невъзможно е за всички, естествено!) знаменити книги за формиранто на житейските възгледи на цели поколения от рода ако не хвърчащите, то поне на четящите хора.
Част от текстовете както и в предишния том на книгата са публикувани първоначално в интернет сайтове като “Литернет”, “Слово.бг”, “Литературен свят” и „Факел”, на страниците на в. “Словото днес” и в сборници с доклади от научни конференции.

МИСТИЧНИЯТ РЕАЛИЗЪМ НА ЙОТО ПАЦОВ

Чудесата като земни – или приземени – явления

Сборникът с разкази и новели на Йото Пацов „Чудото с българина“ с подзаглавие „Мистични сказания“ се чете на един дъх. Първо всяка история сама за себе си, после целия сборник. Привличат те заглавията, грабва те първото изречение, повежда те първият абзац – и като разгръщаш страниците, неусетно стигаш до края. Защото те увлича един дивен разказвачески слог, завъртат те спиралите и криволиците на сюжета и фабулата, притегля те фантастично-реалистичната участ на персонажите, които се движат като трагични въжеиграчи по острия ръб на битието. Или на житието.

Разказът ли е преминал в притча, или притчата е станала разказ? За чудото с българина всеки е чувал, но малцина знаят какво то е всъщност: историята на драматичното, но неизбежно възприемане на християнството от предците ни в годините на царуването на княз Борис-Михаил през погледа и житието на едного българина, кръстен в новата вяра с името на св. Георги. Излишно е да подчертавам, че езикът в това предание е стилизиран хармонично в унисон с темата, за да отговори на духа на времето, като витиеватият слог не преминава границата, след която стилизацията става украшателство; балансът е намерен така, щото слогът да те пренесе в онази далечна епоха, за да я видиш, чуеш и усетиш, но и да четеш леко и да приемеш чудото – или чудесата – като най-естествени явления.

А времето е наистина разделно: ако противниците на новата вяра като Богор не си получат жестокото и заслужено наказание от княз Михаил, тогава… „Прости ли на Богор, – за него самия прошка няма да има, и още, прости ли му – всички ние ще се върнем в езичеството, и тогава само мечът ще ни е съдия.“

Новелата за св. Петка „Владеем само скръбта да живеем“ ми прозвуча като превод от религиозния език на житиеписеца на разговорния – и същевременно приповдигнато-проповеден – език на съвремието. И тук балансът е добре постигнат, няма крайности, няма изкуствена чудесност и самоцелно красноречие. Затова чудото или чудесата са съвсем делнични и обикновени, в тях няма нищо неестествено, всичко е въпрос и отговор на дълбоката вяра и вътрешна убеденост, с които неземно красивата Петка-Параскева преминава през живота – и своя, и на всички, с които пътят й се е пресякъл, – за да се яви „пред Този, към когото се бе стремила през целия си живот.“   

Трагичната любов на Никола, която Петка отблъсква с цената на дълбоки терзания и която не й дава мира до последен дъх, но и с неотклонна вяра в небесния й Жених, е своеобразен антипод на широкоразпространената по цял свят „версия“ за младите влюбени, които са разделени от обстоятелства, родители, демонични сили и т.н. Ромео и Жулиета, Никола и Гергана, Явор и Калина… Всеки може да допълни списъка. Смъртта събира Петка и Никола в един гроб, където тя остава нетленна и благодарение на видение е „разкрита“ като светица и мощите й тържествено са пренесени с песнопения в Епиват, докато Никола е оставен на тление в същия гроб, докато „в същото време душата му стенеше от любов някъде в преизподнята.“

Тук е мястото да кажа, че обединяващото звено в подбора на мистичните сказания и истории от страна на Йото Пацов е основан на вечната тема за преминаването от едно състояние в друго, от прекосяването на някаква граница, от преодоляването на „аз“-а, от преобразяването, които са плод на един едновременно сякаш и предопределен, и лично избран жребий. Това – без да се натрапва от автора никъде и никога – превръща сказанията в притчи, каквито те са сами по себе си, но някак несъзнавано, приети от нас априори като такива, като – от друга страна – са разкази за реални човешки съдби. Това смесване между мистично и реално води до незабележимо размиване на границата между тях, като същевременно ги приземява и внушава у нас трудно определимо чувство за реалността на чудесата в собствения ни делничен и обикновен живот.

Добри от разказа „Добри“ се преобразява („преправя“) от разбойник и душманин в покорен, но горд и достоен раб Божий, чието последно изпитание в това преминаване от едно състояние в друго е срещата му с неговото собствено минало – неназован от автора главорез, който отблъсква протегната с мир и добро ръка на някогашния кеседжия Добри. Добри не успява да преодолее това предизвикателство и прострелва натрапника смъртоносно, а когато се отчайва, че се е провалил в опита си да се промени, Божието благоволение в лицето на отшелника и свят човек отец Илия му се явява, за да му покаже разцъфналата от суха дрянова пръчка дрянова фиданка – като доказателство, че е преминал успешно изпитанието пред Бог.

В разказа „Сватба“ Йото Пацов превръща в поетична проза една трагична народна баладична песен от ловешкото село Ъглен, откъдето е неговият здрав български корен и откъдето той е почерпил и други сюжети за своите мистични или реалистични разкази. Този история е типична в гореспоменатия аспект за невъзможната връзка между двама млади, разделени от предубежденията и консерватизма на обществото от време оно, още от „Еднаквите векове, които са са ширели нашир и надлъж преди изобретяването на часовника – тогава времето си е стояло еднакво през цялото време…“

Историята в поразителния разказ „Аника“ е ненаписан роман и незаснет филм (оттук според мен е заимстван сюжетът за филма „Кукувицата“ на Александър Рогожин, но това е друга тема), в която на едно островче в Средиземно море се сбират по волята на Бог, Войната и Съдбата българин, турчин и шотландец, които нямат общ език, освен езика на оцеляването и на най-елементарното в битието – огън, вода, храна, живот на косъм… И сред тази пустош Тано открива полузатрупана от праха на вековете древна стела или надгробна плоча с изваяна върху нея женска фигура. „Коя ли си ти?“ – пита се пътьом Тано „и се пресегна, та погали по лицето древното изваяние“.

А това е Аника. Аника, която ще оживее за една вечер и нощ, напускайки мястото си върху каменната плоча, за да върне в живота на тримата неотразимото женско присъствие чрез предишната и последващата липса. Аника ще ги разпита подробно за техните истории и близки и ще вземе от всекиго скъпа и „знакова“ вещ: кръстче, ланец и обеца-полумесец. Ще запее една песен, което не е точно песен, а на другата заран вече няма да е там. (Но по чудодеен начин все още пресните им рани от битките са зараснали.) Ще я търсят мъжете със свити като бобени зърна сърца из целия остров, но безуспешно. И Тано ще открие с почуда, че момичето е изчезнало от мраморната плоча, но нито има думи да разкаже за това на другарите си по неволя, нито вярва, че ще му повярват.

Ще мине цяла година, докато Тано след още много перипетии ще се върне в родното си село, където майка му го очаква не просто защото всички майки се надяват и чакат да се върнат синовете им от Войната, а защото просто е била предупредена. Уж й се присънил сън, ама на заранта като доказателство тя намерила пред кандилото същото кръстче, което била дала на Тано преди да тръгне на война, а той бе дал година по-рано на Аника през онази сякаш нереална нощ на средиземноморския остров.Последната новела – „Смертию смерть поправ“, е съвременен диаболичен разказ, в чиято основа със сигурност лежи реален случай, но от друга страна преминава границата на човешкото въображение, особено с тази сватба на онзи свят между двама загинали без време млади, които се срещат Там и се залюбват. Явяват се насън на родителите си и те по техните указания се срещат тук, на земята, за да отпразнуват като земни сватове небесната сватба на непрежалимите си син и дъщеря.

Езикът в прозата на Йото Пацов е плътен, изобразителен, гъвкав, съобразен със съответната мистична история, изобилства с характерни за времето или региона думи и изрази, за част от които авторът е изготвил съответно изчерпателен речник. Срещат се умело вплетени в канавата на повествованието поговорки, пословици и други народни или авторизирани фолклорни изрази и словосъчетания, които внасят допълнителен колорит в разказите.

С това езиково богатство Йото Пацов постига релефност, дълбочина и осезаемост, каквито рядко срещаме в прозата днес.

„А бях момчурляк – да си отчупиш от него, както ме хвалеше баба Йона“; „… колко пъти с ятагана път си правих през смърт и кръв, та му се излъскаха чирените като колене на дервиш“; „… От съмнало до стъмнало“.(„Еничар“).

„Усети сърцето си да се свива на бобено зърно.“ („Аника“)

„И прошката е в тебе, и въжето е в тебе. За едни покаянието е вратник, за други – бесило. Сам избираш. Ти си вързал вече примката…“ („Добри“)

СЕЛО СТАВА СТОЛИЦА НА ГРАДСКАТА ПЕСЕН

За фестивала „От небето идва любовта“ и за някои други неща

Не знам колко хора в България и извън нея се интересуват от старата градска песен и нейната съдба, но мога да кажа, че тя се намира в добро здраве, сигурни ръце и сърцати…  гласове. В цялата страна! За това говори големият интерес към фестивала „От небето идва любовта“ (13-14 май), организиран от Община Чавдар и фирма „Дънди Прешъс Металс“ – Челопеч, която е и основният спонсор на проявата.

В четвъртия по ред Национален фестивал на старата градска и шлагерна песен взеха участие близо шейсет групи, хорове, индивидуални изпълнители, триа и дуети, огласили двата дни на фестивала с десетки прекрасни  песни, с което предизвикаха искреното учудване на кмета на село Чавдар г-н Пенчо Геров, който от върха на своите 80 години и три поредни мандата като кмет на една от най-малките общини в България се дивеше „откъде са се взели толкова талантливи хора да изпеят толкова много красиви песни…“

Няма да навлизам в подробности относно репертоара и качеството на изпълненията, само ще кажа, че компетентното професионално жури с председател г-жа Бони Милчева – известна и обичана водеща по телевизия СКАТ на специализирано предаване за стари градски песни, беше адски затруднено да определи кои са най-добрите състави и да раздаде традиционните скромни награди в няколкото категории.

Затова и бяха присъдени… 11 първи награди, почти по толкова втори и трети, а за триа и дуети също имаше първи, втори и трети награди, включително и за малкия Борис от София, който стана любимец и емблема на фестивала. Затова, както изтъкна при награждаването кметът Геров, всички участници получиха от благодарната публика и от него по една първа награда и покана догодина отново да дойдат в Чавдар.

И да бъдат още повече на брой, след като в сравнение с миналата година броят на съставите се е удвоил. Тогава наистина ще трябва, както предложи г-жа Милчева, фестивалът да продължи цяла седмица.

Проявата бе много добре организирана, нямаше „празно“, включително и по отношение на осветлението и професионалното озвучаване, а през обедната почивка и вън от чудесния салон на читалище „Надежда“ се заформяха спонтанни изпълнения и заизвиваха хора – изобщо получи се истинска фестивална атмосфера, за което мечтаят организаторите на всяка подобна проява.

За мен обаче е важно да се чуе и друго: как така едно малко българско средногорско селце стана столица на старата градска песен? Някои хора ще търсят отговора другаде, както винаги, но телето не е под вола, друзья! По време на мандатите на г-н Геров, Чавдар стана истинско евросело: със средства основно от Европейския съюз, който според другариата бил „фашизки, капиталистически и експлоататорски враг на народо“, селото биде доведено до завиден градски вид, с което бе доказано не „научно“, а практически, щото не камунизъмът, а капитализмът е в състояние да заличи разликата между града и селото.

Сто на сто асфалтирани улици, нова ВиК селска мрежа, реновирани училище, читалище, поща, сграда на общината, детската градина с открит басейн, новоизградени тенис корт, баскетболно игрище, фитнес салон, нов площад с фонтани (само дето и они не пеят) и какво ли още не. Да не говорим за развлекателно-увеселителния парк с археологически музей „Тополница“ (през 70-те години на 20. век край с. Чавдар е открито селище от новокаменната епоха, датирано 8 хил. години пр. Хр.) в местността „Св. Петка“, където има и параклис, посветен на светицата, чиито мощи според преданието са пренощували тук при пренасянето им от Цариград по желание на цар Иван Асен Втори след една от победите му над Византия.

Помня много добре колко жалко и провинциално изглеждаше селцето Преди, когато Партията ръководеше народо и се грижеше за него, а пък работниците в мините си бяха същите селяни, що „преизпълняваха“ разни насрещни планове, както в цялата мила родна страна. Брей, как така не намериха още тогава същите тия хора пустото злато, дето сега канадците го изнасяли, според както се оплакват некои патреоте!

И отдека са сега тия пари у тия миньоре, та у секи двор има по две лъскави неруски возила, а у небото стърчат сателитни антени? Ах ти, капитализъм гиди!

Вярно е, че звучи чалга. Да. Но нали същата онази Партия забрани градската песен, щото била битово-разложителна, възпявала некви там съмнителни хайвански, пардон – хавайски – нощи, черен влак се композирал, а?, а па Ленчето не ще да работи у текезето, ами е станала градска кокона и даже била шавлива, аааа, така не бива! И партийният секретар размахва пръст, пък гледа да прекара в кабинета си некое младо и убаво девойче, дошло от неква нужда при него… (Като в „Една жена на 33“, помните ли, друзья е бачи?)

Да, ако Партията не беше неглижирала старата градска песен (въпреки нейната сладникавост и често пъти поетична недостатъчност, не това беше първопричината за забраната й, а нейният дух и атмосфера на „битова разложеност“, ех), в България нямаше на опразненото зорлем място да се настани и разпространи през социализма сръбската чалга (ех, Рамо, Рамо, брате мой!), а след това при думокрацията – лайнерската, пардон – пайнерската – чалга, що днес ни залива отвсякъде.

Убеден съм в това. Защото т. нар. обикновени хора, за чиято „здрава“ и социалистическа интонационна среда се грижеше шайката от БКП-чалгари на комунизма, винаги ще се интересуват от подобен тип песенност. Може да е малко мелодраматична, сантиментална, сълзлива, сладникава, умилителна и умалителна (девойчице), но е и достатъчно художествена и естетична, особено на фона на „дънките ш’ти цепна“.

Тогава по-малко хора ще се чудят и маят де ше му излезе краят с тая чалга, а междувременно „села“ като Чавдар ще приютяват оная ми ти градска песен, дето са я пели нашите баби и дядовци, докато и ние станахме като тях.

Впрочем, фестивалът е само едно от събитията от Майския месец на културата в читалище „Надежда 1900“. Друго от тях например е Димчо-Дебелянова вечер, посветена на 130-годишнината от рождението на поета.

ТРЪНЛИВИТЕ ИСТОРИИ НА ЧОВЕШКИЯ РОД

„Трънски разкази“ и „Балканска сюита“ от Петър Делчев в един том

На 13 януари 2014 г. в клуб-ресторант „Рубаят“ – Национален дворец на културата, бе представено новото преработено и допълнено издание на „Трънски разкази. Балканска сюита“ (изд. „Сиела“) от Петър Делчев. Излезли преди години в отделни книги, в този самостоятелен том двата сборника зазвучават цялостно, единно и по-авторитетно като една драматична българска симфония.  

Творбите на Петър Делчев са повече или по-малко известни както на пишещото мнозинство, така и на четящото малцинство, като последното се оказва не чак толкова малобройно, както твърдят скептиците.  

В днешно време, когато потопът от всевъзможна книжнина е на път да ни удави, да се ориентира човек коя от предлаганите „стоки“ на книжния пазар е качествена и коя – не, не е толкова лесно. Нарцистични автори с влиятелни лобита се подвизават из медиите и разпространяват версии, полуистини и заблуди у аудиторията, щото произведенията им били както търсени, така и четени.  

Същевременно много стойностни творци и творби остават повече или по-малко незабелязани. Основният показател би трябвало, разбира се, да бъдат тиражът и продажбите. Затова ще спомена, че представител на изд. „Сиела“ подчерта по време на премиерата, че в последно време томът на Делчев сред всички 1700 заглавия на „Сиела“ е сред десетте най-продавани книги. Но не това е най-важното и основното, както самият Петър Делчев изтъкна при представянето на книгата. Творбите му са качени и в Интернет, така че немалко хора са ги прочели именно там.  

Така или иначе, в това отношение „не може да му се намери краят“. Важното е, че книгата е написана, издадена и към нея има немалък интерес.  

Като редактор на книгите и в предишните издания, и в настоящия том, мога само да потвърдя, че прозата на Петър Делчев е високохудожествена, увлекателна, завладяваща, познавателна и стойностна. Отличава се с голяма плътност на художественото изображение, с оригинален стил и изобразителност.  

Делчев създава собствен художествен свят, в който присъстват вечните човешки теми, сюжети, страсти и драми: любов, омраза, алчност, жестокост, престъпление, наказание или възмездие, гордост, достойнство, предразсъдъци, борба за оцеляване и воля за свобода. Те обаче не са нито абстрактни, нито самоцелни, защото са неразривна част от истинския, суров и неподправен живот на многобройните персонажи и се разкриват чрез техните взаимоотношения, действия и постъпки.

Основани било на легенди, било на истински истории от по-далечното или по-близкото минало (а е известно, че и легендите почиват почти винаги върху реални събития и личности), разказите и новелите в сборника поразяват с мощното въображение на своя автор, който разказва уверено, целеустремено, с премерени като на кантар думи, жестове и характеристики.  

„Живееше се лесно, защото животът беше тежък“, пише Делчев в „Гяур баир“. Такива сентенции и афоризми са пръснати навсякъде в неговата проза – или изречени от отделни герои, или присъстващи в авторовата реч. Живи, колоритни, чувствени описания на обстановка и ситуации, на природни картини, на потрети на герои, чрез широки платна и красноречиви детайли – това също съставлява канавата на повествованието.  

Ако темите и сюжетите са скелетът, конструкцията на кораба, човешките страсти, емоции и мисли – неговия скъпоценен товар, а персонажите съставляват екипажа, то читателят, качвайки се на кораба, става част от едно небивало приключение, люшкан насам-натам и нагоре-надолу от бурните вълни на драматичните събития, които го увличат със своя динамичен ход. 

Разказите или новелите в книгата изглеждат така компактни, стегнати, богати словесно – особено с трънския си диалект, – че човек остава с убеждението, че са като откъснати от някоя случайно открита златна жила. Андрей Германов беше писал, че „хубавите стихотворения съществуват – те не могат да бъдат измисляни“. Това важи и за прозата: хубавите разкази съществуват – те не могат да бъдат измисляни.

Разбира се, това е само лиричен образ, който иде да ни каже, че завършената творба прилича на самороден къс злато. Истината е много по-различна. 

Петър Делчев, както сам признава, е прехвърлил стотици страници фолклор, историческа литература и публицистични материали, за да си свери часовника при изобразяването на отминалите бит и епоха. Но в завършените творби не прониква никаква миризма от „творческата кухня“ –  останал е само ароматът – или ароматите – на описваното време и място на действието. Както някога Сирак Скитник е казал за пластиките на проф. Иван Лазаров, че са „силни късове глина“, така и аз бих оприличил творбите на Делчев – като силни късове проза.

Освен всичко, разказите и новелите съдържат в себе си важни и ярки поуки, които не са изречени дидактично от автора, а са изведени от същността на събитията и съдбите на героите. А както казва Дани от „Тортила Флет“ на Джон Стайнбек, ако „в една история няма поука, тя не е никаква история“.

Неизбежни са сравненията с родопските „Диви разкази“ на Николай Хайтов и с разказите на Йордан Радичков, развиващи се във вселената на село Черкаски, а бих добавил – и с част от творчеството на Асен Христофоров („Вуцидей“). Такива сравнения не са само външни – защото и основните разкази на Делчев са свързани с един регион – Трънския край, а защото разкриват истински, живи, неподравени, оригинални, завладяващи човешки истории, характери, съдби, страсти и драми, които вълнуват и ще вълнуват хората от всички времена и земи.

Тези трънски истории са по човешки трънливи, което значи и общочовешки.

НЕ ВСИЧКО Е ЛЪЖА, ПРИЯТЕЛЮ!

Васил Станилов на 2х40

На 31 януари 2013 г. в голямото фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ имаше двоен празник: юбилейно честване и и премиера на сатирична книга с главно действащо лице Васил Станилов.

Свързваме името на Васил Станилов с един от флагманите на свободното демократично слово в България след 1989 г. – в. „АНТИ“ (по-късно „Про и Анти“) – седмичник на българската антикомунистическа демократична общност и трибуна на стотици талантливи пера на журналисти, писатели и поети, вестник, в който главен герой бе истината за комунистическата система и за многострадалния български преход, където и моята скромна персона публикува десетки журналистически и публицистични материали, фейлетони и рецензии.

Но издаването на вестника е само една малка част от неуморната будителска деятелност на писателя, хумориста и общественика Васил Станилов и за мен е чест, че принадлежа към големия василстаниловски кръг сътрудници и приятели.

Наистина е великолепна идеята творческият път на Васил да бъде представен чрез пожълтелите от времето театрални афиши и плакати, където неговото име фигурира като автор на пиеси, либрета, хумористични и сатирични текстове, постановки…

В отделни витрини гостите на тържеството можеха да добият представа и за богатото книжовно дело на Станилов като автор и издател на десетки книги и сборници, видели бял свят благодарение на неговата „Работилница за книжнина“.

Тържеството бе водено от актьора Вели Чаушев и телевизионната водеща Александра Гюзелева, а за музикалния фон се грижеше дуото „Чушкомек“ (sic!). Проф. Боряна Христова – директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, приветства юбиляря от името на домакините. Присъстваха стотици приятели и почитатели на Васил Станилов, който с дейността си с право се превърна в един от символите на неравната битка с комунизма и неговото наследство, що и до днес задушава България и й пречи да си поеме свободно дъх.

Тържествената вечер имаше и втора част, през която бе представена новата книга на писателя – „80 епиграми“ (изд. „ФАМА“, худ. на корицата Александър Сертев, илюстрации Любомир Михайлов, шаржове Б. Димовски, Д. Донев, Ч. Николов и Сл. Митев) включваща творби, писани от 60-те години на 20. век, та до днес. За книгата говориха писателят Христо Троански и доайенът на българската демокрация, общественикът Дянко Марков. Проф. Христова изрази несъгласие с една от епиграмите на Васил, в която авторът твърди, че всичко е лъжа. „Тази богата изложба, показваща пътя на автора в изкуството, и стотиците присъстващи на тържеството почитатели и приятели, са абсолютна истина“, изтъкна г-жа Христова.

Вели Чаушев от своя страна заяви, че зад всеки от показаните афиши стоят много талант и труд, както и вечно надничащи зад рамото на твореца цивилни изкуствоведи; по този повод ще вметна, че в една от епиграмите си Васил казва, че онези, които някога горяха книги (образно казано, разбира се, но и буквално понякога), днес усилено пишат книги… И ги издават в твърде луксозен вид, независимо дали са публицистика или „пуезия“… Да не говорим за продължаващото им пагубно присъствие във всички обществени сфери, включително и в изкуството, където на висок глас критикуват престъпността, чалгата, бедността, духовната и икономическата криза, неграмотността и прочие недъзи на „демокрацията“, забравяйки по най-невинен начин пряката връзка на тези днешни явления с основната им първопричина – просташкия комунизъм и неговите наставници.

А, както се вижда и от плакатите, често уволняваният и преследван заради критиките си срещу режима Васил Станилов е кръстосвал надлъж и нашир отечеството любезно, за да бъде държан по-далеч от столицата на комунизма.

ПРЕХОДЪТ И НЕГОВАТА НЕПРЕХОДНОСТ

Може ли да се компенсира закъснението?

На 6 февруари 2020 г. в Столичната библиотека бе представен сборник с доклади от българо-германската конференция на тема „Състояние и актуални задачи за преосмисляне на тоталитарния комунистически период в България“.

Сборникът, издаден със спомоществователството на д-р Андрей Ковачев – член на Европейския парламент, е съставен от Стоян Райчевски и Фанна Коларова, които бяха и основни организатори на конференцията, проведена в сградата на „Гьоте институт“ в София през ноември 2018 г. Присъстващите на представянето на сборника бяха приветствани топло от г-жа Юлия Цинзова – директор на Столичната библиотека.

Ще припомня, че проведената през 2018 г. конференция бе осъществена по проект на Възпоменателната библиотека за почит към жертвите на комунизма в Берлин и с подкрепата на Федералната фондация за преосмисляне на диктатурата на ГЕСП – Берлин. Тя бе открита със слова на президента Росен Плевнелиев и евродепутата от ЕНП Андрей Ковачев. В конференцията взеха участие 22-а лектори от България, Германия и Сърбия, някои от които присъстваха на представянето на сборника с докладите в Столичната библиотека на 6 февруари 2020 г. и презентираха съвсем накратко своите разработки: Иво Андровски – за съдбата на малко познати поети като Йордан Русков и Георги Заркин, творили в комунистическите лагери и затвори; арх. Елко Хазан – за спасяването от депортация в хитлеристките лагери на българските евреи; Зденка Тодорова – за положението на българската общност в Сърбия; Фанна Коларова – за паметниците на диктатурата и тяхното влияние върху обществото днес; Славимир Генчев – за ролята на журналистиката в годините на прехода; проф. д-р Никола Мърхов – за репресиите над инженерно-техническата интелигенция през тоталитарния период; д-р Владимир Калоянов – за сталинските репресии над българи и германци в Украйна; студентката по медицина Ния Мишонова – за жертвите на комунизма и техните близки. (Когато представи доклада си на конференцията, Ния беше още ученичка в Първа Английска езикова гимназия – София.) В залата при представянето на сборника присъстваха и слушаха с голям интерес студенти по медицина, колеги на Ния Мишонова.

Стоян Райчевски и Фанна Коларова потвърдиха във встъпителните си думи тезата, обоснована и по време на конференцията в „Гьоте институт“ (вкл. и от президента Росен Плевнелиев и евродепутата Андрей Ковачев), щото големите проблеми на българския преход от комунизъм към демокрация се дължат преди всичко на липсата на лустрация; тази структуроопределяща грешка позволи на бивши кадри на БКП и ДС да овладеят възлови позиции в обществото, икономиката и бизнеса, както и в структурите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. От своя страна това коства голямото забавяне на реформите в страната и нейното изоставане спрямо други бивши социалистически страни.

Друг голям проблем е липсата у обществото и преди всичко сред младите хора на знания за естеството на комунизма и неговата дълбоко престъпна същност. Очевидно е, че това е довело и води до деформации в общественото съзнание, които демотивират хората по отношение на провеждането на радикални необходими реформи, създават вълни от справедливо недоволство, но и на неоправдан евроскептицизъм, нихилизъм и негативизъм.

И днес е съвсем резонно да се запитаме: след като толкова сме закъснели, дали ще успеем да наваксаме?

.