Новата книга на поета Цанко Серафимов е необичайна – откъдето да я погледнеш. Сонетът като формат е кошмарен за онези, за които не притежават поетическа техника и се излежават удобно единствено в свободната форма на белия стих. И са безпомощни пред класиката на класическото изложение. Но още по-необичайна е духовната симетрия в тези текстове – те са по-скоро просветителски, отколкото религиозни, което не изключва едното от другото, в тях Серафимов по-скоро произнася проповеди, влиза в публични полемики, препрочита и осъвременява библейските послания, предпочита да бъде ясен и откровен пред метафоричната магия, зад която понякога авторите се крият от себе си.
Серафимов рискува да остане неразбран – днес духовното изначалие на поезията се подменят с душевния, задушевния и задушаващия плач на липсващата лирика. Но темата за Духа и Душата за други монолози. По-съществено тук е, че „актуализацията“ на моралните мотиви минават през интерпретацията на Десетте Божи заповеди, понякога дидактично, понякога саркастично, другаде недоволството от днешността на света и по-специално – от българския ни свят, се усеща едва сдържан гняв. Серафимовите сонети „воюват“, те не са смирени стихосложения за възхвала на Бога, а са порицания към безбожниците. И това обяснява публицистичните акценти в тях.
Книгата заслужава внимателен прочит и не е за всеки читател, който страни от подобни опити за апостолически превъплъщения. Серафимов не търси естетическа възхита, а морално съпричастие. Хрисимият християнин е напуснал пасивната си позиция и е отстъпил пространство за действие, което ще разгони новите търговци в храма. За това авторът е направил своя рисков избор – не поезията да бъде проглас, а нравствените му прогласи да бъдат наметнати с нейната наметка. С тайната надежда, че някой ден далечен Световното малцинство на духовното ни братство ще стане мнозинство и на нашата умираща планета… Но до тогава ще „търкаля дивото ни племе/ огромни късове човешко време…“
Румен Леонидов
НОЩ И ДЕН
В началото тук беше мрак кошмарен.
А хората се разпознаваха
по гласовете и по миризмата…
И те, обречени на тоя ад,
копнееха за ласка слънчева.
Молитви пак към Бог отправиха,
снишени там по-ниско от тревата…
И ето – появи се светлина! –
Замряха всички в ужас, щом видяха
на своите дела позора страшен…
И те се втурнаха отново в мрака.
И Бог ни даде нощ и ден. А ние,
щом черпим във нощта с отровна чаша,
през деня сами ще я изпием!…
ОЧАКВАЙ ИРОДИАДА…
Не мога да мълча, когато някой
пред мен копае гроб за праведник –
ръцете му без милост бих отсякъл
и тозчас в гроба бих го настанил.
И богохулниците аз презирам
и страдам едновременно за тях…
Гальовни думи не избирам
за подлост низка, за лъжа и грях.
Не се страхувам, че скимтят с омраза
опарените от правдиви думи –
те мене ще нарочат за прокажен,
ще ме изхвърлят на далечен остров.
Очаквам и Иродиада блудна
джелати зли при мен да изпроводи…
ВРЕМЕ
За всичко под небето има време –
да се родиш и да умреш веднъж;
но във живота кратък да превземеш
недосегаем в сънищата връх;
и да садиш, и плодове да късаш;
раденият от теб – да излекуваш;
колиба щом гори – да вдигнеш къща;
да плачеш – да се смееш до полуда.
И камъните да разхвърляш пак
и после да ги сбираш – има време;
в нощта да бъдеш ням – бърборко денем.
От обич и омраза – при война
и мир – търкаля дивото ни племе
огромни късове човешко време…
ЗА ДА НЕ СЪГРЕШИШ…
Избягвай всеки повод за гуляй,
за получаване на скъпи дари:
виното води до нещастен край,
подаръците всеки заслепяват –
мъдрецът става на глупака брат
и волята му той без ропот следва,
а праведъникът пък превива врат
и тръгва с богохулника-неверник…
Закона Божи не извъртай ти,
за да не попаднеш във капан греховен.
Пази и брата да не съгреши.
Съмнявай се дори, когато греят
очите на следовниците нови:
един от тях е Юда – прероденият…
ЗАКОНЪТ
Законотворците преди да почнат
закони нови да коват за нас,
онези десет заповеди Божи
да прочетат!… Да замълчат… Тогаз
ще им припомня, че когато има
забрани строги и закони много,
по-бедни стават хората и зиме
отровните си копия наострят;
със страшни замисли в главите си
клатушкат земния ни крехък мир.
Часът фатален идва в дни такива
и за крадци, и за разбойници.
Закон, щом ражда беззакония,
държавният ни кораб е пред гибел…
ЗАКЛЮЧЕНА ОТ НАС ВРАТА
Пазара таен за покупко-продажба
на заблудените душици дребни
последните тресчици чест ограбва
и ни превръща в твари непотребни:
и тънем във блато клокочещо
от подлост, вероломство и лъжи –
а може би и справедливо то
на скотската тълпа принадлежи.
Към простичката дума Свобода,
побрала ум и пориви човешки,
стои заключена от нас врата –
пред нея стенат съвестите грешни.
Сами избрахме грозния позор –
съдбата на Содом и на Гомор…
ЖИВЕЕ ИРОД В НАС
Нито една от хилядите Ванги
не е предсказала все още, че
ще се роди в страната наша нявга
от Господа белязано момче
и то неправедните ще измъкне
от блатото вонящо с грехове.
Но кой тогаз е този Ирод тъмен,
размахал бич над наште синове
и те побягнаха накрай света?
За ничий трон н бяха те заплаха,
а искаха с талант да съградят
огнище свое, за децата – стряха…
Да, жив е в нас самият Ирод страшен.
Такъв народ – такава участта му.
ЧАСОВЕ
Безкраяен е денят на малчугана:
от изгрев чак до залез е зает –
прескача тайно не една забрана,
в играта си събаря плет след плет:
навлиза смело в джунглата живот
и иска всичко да докосне с пръстче
и сам да вкуси всеки сочен плод,
а вечер с гордост да се върне вкъщи…
Седи на пейката старикът сам,
в ръцете с уморена броеница –
денят е скучен, тъжен и голям;
животът – префучала яребица…
Един час детски по е дълъг, знайте!,
от час един на старческия залез.
ЩЕ ДОЙДЕ ТОЙ…
Като в библейски разказ виждам как
страната ни гъмжи от напаст страшна –
управник със крадеца е ортак,
а съдия с убиец тайно с чаши
наздравици редят в доволство благо.
Търговците край храма се въртят –
на съвестите наши примка слагат
и всъщност те законите коват…
В Отечеството мое, Боже благ,
дойди сега – да прекатурнеш пейки
и маси, и в очите с гневен плам
да изметеш навън сганта злодеи:
и от страна – разбойнишки вертеп,
тя храм да стане пак за мен и Теб!…
ДИЛЕМА
Ще бъда аз нещастник тъжен, клет,
ако се хвърля сам в обятията
на Сатаната подъл и проклет.
Но по-голяма би била тъгата,
ако се плаша от студа омразен
на идващата неотменно смърт.
А тези страхове сега напразно
нощта владеят, тровят и денят:
смъртта не е събитие, което
в бъдещето ще се случи с нас –
настъпила е част от нея, ето:
над времето назад е в пълна власт.
Утеха е, че нямаме честта
да опошлиме някак и смъртта…
