„Кадифето на кактуса“, новият роман на Юлия Дивизиева

Тази книга таи в себе си нежна тъга и болка от спотаявана истина между приятели. В малко село край красиво и тайнствено като въздишка на самодива езеро е преминало детството им. През годините те опазват приятелството си не само у дома, но и когато са тръгнали по широкия път на живота.

Висока е оценката ми за белетристичното умение на Юлия Дивизиева, изградила образите със завидна хармония. Тя притежава точен авторски поглед и богат, автентичен език. Постигнала е пълнота и правдивост на характерите, без да се е изкушила да сравнява манталитета на хората в родния край и на другите, видели големия свят. Оставила е персонажите да говорят сами за себе си.

Всичко в романа тръгва от непреклонния, трънлив характер на бабата, чиято внучка с гореща непокорна кръв става повод за непредвидени събития. В тях се завъртат като на филмова лента образите на неуверена, потискана от деспотичен баща нейна приятелка; добронамерен и готов на саможертва в името на семейството мъж; талантлив писател, почерпил творческо вдъхновение от омарата на тайнствено езеро. И накрая момчето, което свързва и обединява съдбите на героите в ненакърним възел с тайната на появата си.

Благородно завиждам на читателите, които ще се потопят в атмосферата на „Кадифето на кактуса“.

Боян Биолчев

Ловецът стоеше край езерото, изгубил представа за времето. То му приличаше на огледало, което гората обгръща от всички страни, да не би случайно да го изпусне и разпилее на безброй сребърни парченца. Нито една вълничка не трепваше на повърхността му. Само дърветата отразяваха лилавите си сенки в него и го караха да изглежда като нарисувано.

Това безвремие не трая дълго. В единия си край огледалото се раздвижи. И насред равномерните концентрични кръгове изникна глава, после рамене, накрая се появи и тяло. Беше на жена, която се изправи и бавно се запровира през камъша към брега, почти срещу ловеца. Хладният въздух пълзеше по настръхналата ѝ кожа, но тя не трепна при допира си с него. Изтръска коси и вдигна ръце нагоре, събрала молитвено дланите си. Зърната на гърдите ѝ щръкнаха дръзко. Преди да се отправи към близкия храст, изкрещя с пълно гърло. Викът ѝ раздра тишината и ято гарвани с грак излетяха от короните на близките дървета. Жената извика още един път, гледайки небето, но викът ѝ не беше толкова силен, колкото предишния. Точно в този миг нахлу мъгла откъм гората. Тя скри главата и раменете на женското тяло и то заприлича на разполовено митично същество. Остана видим само торсът, другото се изгуби в бледата мекота.

Ловецът не смееше да мръдне в прикритието, в което се бе сврял. Изумлението от появата на езерното видение го остави без дъх. Размърда се чак когато то изчезна от погледа му.

Изпъна крака, разтри изтръпналите си мускули и продължи да се притаява, като трескаво обмисляше видяното. „Коя ли е, как е намерила езерото, само тукашните знаят за него? И защо се къпе в студената вода, май не е на себе си? Ами ако е от онези същества, за които са ми разправяли, че омагьосват всеки, срещнал погледа им!“ Тези мисли се блъскаха в ума на ловеца и го караха да предполага небивалици. Отърси се от тях, когато непознатата излезе облечена на пътеката и потътри малък куфар на колелца. Куфарът се запъваше в тревите и неравностите, но тя упорито го дърпаше, като от време на време го повдигаше с яд от земята. Пускаше го пред себе си и пак го повличаше. Всичко в нея – движенията, походката, налудничавото вървене през сумрачната гора, издаваше вътрешен бяс.

Ловецът остана скрит, докато я изгуби от поглед. „Добре че кучето не е с мен, нямаше да мога да го умиря.“ Днес бе излязъл без него и без колата. Имаше нужда да повърви, пушката взе повече за алиби. Не му се ловуваше. Правеше понякога такива малки бягства от всички и всичко, събираше мислите си, които отдавна беше оставил да се вихрят както могат. Само че след последната си книга заради това вихрене не бе написал и ред. И така – повече от половин година. Не го тревожеше кой знае колко този факт, обаче се дразнеше на безбройните идеи, които му идваха, а седнеше ли да пише, се изпаряваха. „И сега тази езерна жена! Откъде се взе? Какво ли преживява?“ Не беше възрастна, но не можа да определи на колко години е. Заради провесените мокри коси не я видя добре.

Обзе го приятно чувство, щом мислите му се разходиха по стегнатото ѝ тяло. Отщя му се да седи в прикритието и тръгна по пътеката към селото. Сумрак припълзя от гората и взе да притъмнява. „Средата на октомври е, а мъглите идват неканени.“

Над ширналото се поле ветрецът, уж лек, но остър, му напомни за мокротията, в която газеше допреди малко. Той потръпна от хлад и ускори крачка.

***

Ако знаеше, че вече има прозвище, езерната жена сигурно щеше да се ядоса още повече. Но не знаеше и затова се бореше с куфара, с пътя и най-вече с демоните си. А те не бяха един и два. Започна да се стъмва и тя забърза, доколкото ѝ бе възможно. Оскъдната светлина, която се процеждаше между дърветата, идваше откъм хижата, но странничката нямаше никакво намерение да се отбива в нея. Не искаше да среща никого. „Кого ли ще видя след двайсет години?!“ Нямаше как да сбърка посоката към чифлика с овчарника, къщето и сайванта и нито за миг не се усъмни, че ще изгуби пътя. А когато излезе на откритото и пред очите ѝ се опъна есенният губер на полето, пое дълбока глътка въздух. Знаеше, че ей онова, тъмното петно в далечината, е това, което дядо ѝ беше градил малко по малко, и сега тя искаше да остане тук. Не ѝ се ходеше в онази къща, в селото. Сети се как той не се прибираше понякога с дни – седеше при стадото. Казваше ѝ, че с животните се разбира по-лесно, отколкото с хората. Кротък старец беше.

Буца се заизкачва към гърлото ѝ. Никой нямаше да я посрещне този път, никой. Е нали затова избяга, за да бъде сама. Абсолютната самота, която я очакваше тук, никъде другаде не би могла да намери. Затова щеше да поостане, колко, не знаеше.

На телефона ѝ непрекъснато идваха съобщения. Беше мъжът ѝ, но точно сега не ѝ се искаше да му отговаря. Дълго му бе обяснявала всичко и след много уговорки той се съгласи с решението ѝ. Защо ли я засипваше със съобщения? При него е рано сутринта, а тук е вечер, и то насред полето.

– Не мога да ти отговарям сега, не мога!

Не му беше казала цялата истина за овчарника и пристройката. В разказа ѝ имаше повече романтика, отколкото правдивост. И той, човекът на уредения бит, мислеше, че тя отива на нормално място за живеене. Едва ли и за миг би допуснал, че жена му е станала езерна жена и крачи с мокра коса в настъпващата вечер към някакво подобие на къща, в която няма нито ток, нито вода.

Най-после дървената порта се открои пред погледа ѝ. Тя застина отпред, но след кратко колебание се реши и натисна бравата. Портата беше заключена и нито един от опитите ѝ да я отвори не даде резултат.

Остави куфара си и заобиколи откъм плевнята. Помнеше, че вратата ѝ е паянтова. Взе камъка, в който се спъна, и с няколко удара изкърти ръждивия катинар. От шума се събудиха някакви нощни птици, може би сови или кукумявки. Изплющяха с крила и се заблъскаха сънени в гредите над главата ѝ. Тя извика, този път от страх. „Днес май се накрещях за цял живот.“

Сети се за телефона и си светна с него, имаше достатъчно заряд. Мина през плевнята, прекоси двора и стигна опипом до задната врата на къщето, където беше кухнята. Счупи едно от малките стъкла и успя да провре ръка през него. Напипа резето и го дръпна, но се поряза. Усети топлината на кръвта, стекла се по дланта ѝ. Издърпа ръкава си върху порязаното и го стисна в шепа. После щеше да гледа раната. Отвори вратата и отвътре я лъхна на мухъл и застояло. Освети стаята и се спря до бюфета. Затършува из чекмеджетата. Свещи нямаше, но като видя чугунената печка, въздъхна с облекчение.

Внесе куфара си и събра каквито съчки и парчета дърва намери из двора.

Другото беше лесно – стари вестници, запалка, „Ето я ползата да си пушач – рече си.“ Запали печката, а с топлината от огъня дойде и плахият уют и взе да изпълва прашната стая.