„Изток – Запад“ пуска „Чевенгур“ и „Изкопът“ в ново луксозно издание

Андрей Платонович Климентов (1899-1951) е съветски писател на произведения в жанра съвременен роман. Пише под псевдонима Андрей Платонов.
Андрей Платонович Климентов е роден на 28 август 1899 г. във Воронеж, Руска империя, в семейство на шлосер. Завършва основно образование и на 15 г. оставя учението и започва да работи като общ работник в застрахователна компания, частно имение, в завод, а в периода 1915-1918 г. в работилница за воденични камъни. През 1918 г. започва да учи електротехника във Техническото ж.п. училище във Воронеж, което завършва чак през 1921 г.
Приема болшевишката революция с ентусиазъм, става член на революционния комитет, пише в списание „Железный путь“ и участва в гражданската война първо като военен кореспондент, после като помощник машинист и като войник от специалния отряд.
От 1919 г. публикува собствени стихове и очерци в различни вестници. През 1922 г. е издадена първата му стихосбирка „Синята дълбина“.
В периода 1927-1930 г. създава най-добрите си произведения „Изкопът“ и „Чевенгур“. „Изкопът“е антиутопична социална притча, философска гротеска и сурова сатира на Съветския съюз по времето на първата „петилетка“. „Чевенгур“ е утопичен социално-философски роман за развитието на СССР, единственият му изцяло завършен. Иновативни като дух и съдържание те отразяват утопичния дух на строителството на новото комунистическо общество. Те са публикувани едва през 80-те години.
През 30-те пише литературна критикa – печата много статии: за Горки, Николай Островски, Юрий Кримов, Чапек, Алдингтън, Хемингуей, Пушкин и др, и по същото време пише пиеси за Централния детски театър.
След публикуването на повестта му „Впрок“ през 1931 г. получава неодобрение лично от Сталин и оттогава започват репресии над творчеството му.
През 1934 г. участва в колективна литературна обиколка на Централна Азия, от която се вдъхновява за разказа си „Такир“, но това отново му носи политическа критика. В следващите години издава разказите „Фро“, „Безсмъртие“, „Третият син“, и др. и повестта „Река Потудан“.
През 1938 г. за хулиганство е арестуван и осъден синът му, който е освободен от затвора през 1940 г. вече неизлечимо болен от туберколоза. Грижейки се за него самият той се заразява.
По време на Великата отечествена война работи като военен кореспондент на вестник „Красная Звезда“. През 1946 г. е освободен от работа заради заболяването си.
Андрей Платонов умира от туберкулоза на 5 януари 1951 г. в Москва, СССР.

     ЧЕВЕНГУР

На другия ден още с изгрева на слънцето Дванов и Копьонкин се отправиха по-нататък и след пладне пристигнаха на заседание на управата на комуната „Бедняшка дружба”, която живееше в южния край на Новоселовска околия. Комуната беше заела бившето имение на Кирякин и сега обсъждаше въпроса как да приспособи постройките за нуждите на седемте семейства, членове на комуната. В края на заседанието управата прие предложението на Копьонкин на комуната да се остави най-необходимото – една къща, барака и плевня, а останалите две къщи и помощните постройки да се дадат за разваляне на съседното село, та излишното имущество на комуната да не тормози околните селяни.

После писарят на комуната започна да пише заповед за обяд, като изписваше на ръка на всяка заповед лозунга: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”

Всички възрастни членове на комуната – седем мъже, пет жени и четири моми, заемаха в комуната определени длъжности.

Поименния списък на длъжностите висеше на стената. Всички хора, съгласно списъка и разпределението, бяха заети цял ден със самообслужването си. Посочените длъжности бяха изменени за по-голямо уважение към труда, както следва: завеждащ комуналното хранене, началник на живата тяга, железарски майстор – същевременно надзирател на мъртвия инвентар и строителното имущество/ сигурно ковач, дърводелец и т.н. в една и съща личност/, завеждащ охраната и неприкосновеността на комуната, завеждащ пропагандата на комунизма в неорганизираните села, комунална възпитателка на поколението – и други обслужващи длъжности.

Копьонкин дълго чете листа и нещо размишляваше, а след това попита председателя, който подписваше заповедта за обяда:

• Ама как орете?

Председателят отговори, без да спира подписването:

• Тази година не сме орали.

• Защо така?

• Не биваше да нарушаваме вътрешния ред – щеще да се наложи да отнемем всички длъжности, а каква комуна щеще да остане тогава? И без това едва я стъкмихме, пък и в имението имаше още жито…

• Тогава така и трябвало, щом като е имало жито – престана да се съмнява Копьонкин.

• Да, да имаше – каза председателят, – веднага го описахме. За обществено ползване.

• Така е правилно, другарю.

• Няма спор, всичко сме записали и разпределили на глава. Повикахме фелдшер, за да установи без предразсъдък и завинаги хранителната норма. Тук за всяко нещо беше казана голяма дума: велико нещо е комуната! Усложнение на живота!

Копьонкин и тук се съгласи – той вярвяше, че хората справедливо ще си уредят всичко, ако не им се пречи. Неговата задача е да пази пътя към социализма чист, за тази цел той употребяваше въоръжената си ръка и даваше солидно указание. Само едно смути Копьонкин – усложняването на живота, за което спомена председателят. Той дори се посъветва с Дванов дали да не ликвидира незабавно комуната „Бедняшка дружба”, тъй като при сложния живот не може да се разбере кой кого потиска. Но Дванов го разубеди: нищо каза. Те усложняват с радост, от увлечение по умствения труд – по-рано са работили с голи ръце и без мисъл в главата. Нека сега се радват на разума си.

• Добре- разбра Копьонкин, – тогава трябва по-добре да усложняват. Трябва напълно да им се помогне. Измисли нещо…неясно.

Дванов и Копьонкин останаха в комуната цяло денонощие, за да могат конете им да се наядат с фураж за дългия път.

От изгрева на хубавия слънчев ден започна обичайно общо събрание на комуната. Събранията се насрочваха през ден, за да могат своевременно да се проследят текущите събития. В дневния ред се включваха две точки: „текущия момент” и „текущите работи”. На събранието Копьонкин поиска думата, дадоха му я с радост и дори бе внесено предложение да не се ограничава времето на оратора.

• Говори неограничено, до вечерта има много време – каза председателят на Копьонкин.

Но Копьонкин не можеше да говори плавно повече от две минути, защото в главата му нахлуваха странични мисли и се деформираха една друга до изопачаване, така че той сам спираше словото си  и с интерес се заслушваше в шума в главата си.

Днес Копьонкин започна оттам, че целта на комуната „Бедняшка дружба” е  усложняването на живота, за да се създаде объркване на работите и отпор с цялата сложност срещу спотаилия се кулак. Когато всичко бъде сложно, тясно и неразбираемо, обясни Копьонкин, тогава за честния ум ще има работа     а другия елемент няма да се промъкне през тесните места на сложността.

• И затова – побърза да завърши Копьонкин, за да не забрави конкретното си предложение,  –  и затова  предлагам общите събрания да се свикват всеки ден, дори два пъти на ден – първо, за да се усложни общия живот, и второ, текущите събития да не си текат напразно нанякъде без никакво внимание – малко ли неща могат да станат за едно денонощие, а вие ще си останете тук забравени като в буренак…

Копьонкин спря в засъхналия поток на речта като в плитчина и сложи ръка на дръжката на сабята си, като моментално забрави всички думи. Всички го гледаха с уплаха и уважение.

• Президиумът предлага да се приеме единодушно – заключи с опитен глас председателят.

• Отлично – каза стоящият най-отпред човек, началник на живата тяга, който вярваше в ума на непознатите.

Всички вдигнаха ръка едновременно и вертикално, демонстрирайки отличен навик.

• Не бива така! – гръмко обяви Копьонкин.

• А защо? – обезпокои се председателят.

Копьонкин махна към събранието с отегчена ръка.

• Нека поне една мома винаги гласува против.

• А защо, другарю Копьонкин?

• Чешити! Ами заради самото усложняване…

• Разбрах.Вярно! – зарадва се председателят и предложи на събранието да определи завеждащата птиците и ръжта Меляня Отвершкова постоянно да гласува обратно на всички.

После Дванов докладва за текущия момент. Той взе предвид смъртната опасност, която заплашва комунизма, разселен в безлюдната враждебна степ, от кръстосващите бандити.

• Тези хора – каза Дванов за бандитите – искат да угасят зората, но зората не е свещ, а велико небе, където на далечните тайни звезди е скрито благородното и могъщо бъдеще на потомците на човечеството. Защото няма съмнение, че след завоюването на земното кълбо ще удари часът на цялата вселена, ще настане моментът на страшния съд на човека над нея…

• Цветисто говори – похвали Дванов пак началникът на живата тяга.

• Проумявай мълчаливо – тихо го посъветва председателят.

• Вашата комуна – продължи Дванов – трябва да надхитри бандитите, за да разберат те какво има тук. Трябва да организирате работата така умно и сложно, че да няма очевидност от комунизъм, а всъщност да е налице. Пристига, да речем, бандит с прерязана пушка в двора на комуната и гледа какво да отмъкне и кого да пречука. Но насреща му излиза секретарят с кочан нвитанции и казва: „Ако ви трябва нещо,г гражданино, вземете една квитанция и вървете в склада, ако сте бедняк, вземете си пая безплатно, ако сте някакъв друг, послужете при нас един ден на длъжност, да речем, ловец на вълци.” Уверявам гражданите, че нито един бандит няма да вдигневнезапно ръка срещу вас, защото няма да ви разбере веднага. А после или се откупете от тях, ако бандитите са повече от вас, или ги хванете в плен полека, когато те се чудят и неразбиращо яздят из двора със спокойно оръжие. Правилно ли говоря?

• Ами почти – съгласи се приказливият началник на живата тяга.

• Май единодушно и с един против? – обяви председателят. Но работата излезе по-сложна. Меланя Отвершкова естествено гласува против, но освен нея завеждащият торенето на почвата – възрижав член на комуната с еднообразно масово лице – се въздържа.

• Ти какво? – учуде се председателят.

• Ще се въздържа, за усложнение! – измами го онзи.

Тогава по предложение на председателя го назначиха постоянно да се въздържа.

Вечерта Дванов и Копьонкин искаха да си тръгват по пътя към долината на река Черна Калитва, където в две села открито живееха бандити и планомерно убиваха членове на съветската власт в целия район. Но председателят на комуната ги помоли за останат на вечерното заседание, за да обсъдят съвместно паметника на революцията, който секретарят ги съветваше да издигнат сред двора, а Мелания Отвершкова, обратното, искаше да е в градината. А завеждащият торенето на почвата се въздържа и не каза нищо.

• Според тебе да не го поставяме никъде? – попита го председателят.

• Въздържам се от изказване на собствено мнение – убедено онговори завеждащият торенето.

• Но мнозинството е за, ще трябва да го издигнем – угрижено разсъждаваше председателят. – Най-важното е да измислим фигурата.

Дванов нарисува на един лист фигура. Той подаде рисунката на председателя и обясни:

• Легналата осморка означава вечното време, а изправената двувърха стрела – безкрайното пространство.

Председателят показа фигурата на цялото събрание.

• Тук има и вечност, и безкрайност, значи, всичко, по-умно не може да се измисли. Предлагам да я приемем.

Приеха фигурата при една против и един въздържал се. Решиха да поставят паметника сред двора , на стария воденичен камък, който беше очаквал революцията много години. Беше поръчано самият паметник да бъде направен от железни пръти от железарския майстор.

• Тук добре организирахме – рече на сутринта Дванов на Копьонкин. Те се движеха по глинестия път под облаците на средното лято към далечната долина на Черна Калитва.

• При тях сега ще започне усилено усложнение и до пролетта те за усложнение непременно ще започнат да орат земята и ще престанат да изяждат остатъците от имението.

• Ясно обмислено – щастливо каза Копьонкин.

• Разбира се, ясно. Понякога на здравия човек, който за сложност се преструва на болен, трябва само да му се повтаря, че не е достатъчно болен и постоянно да бъде убеждаван в това и най-сетне той сам ще си оздравее.

• Естествено, тогава здравето ще му се стори свежо усложнение и пропусната рядкост – правилно се досети

Копьонкин и мислено си рече: „Каква хубава и неясна дума – усложнение, както текущ момент. Момент, а тече. Не може да си го представи човек.”

• Как се наричат думите, когато са непонятни? – скромно попита Копьонкин. – Трънове ли?

• Термини – кратко му отговори Дванов. В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си и остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място. И Дванов не бързаше да сее нищо. Той предполагаше, че хубавата почва няма да издържи дълго и от само себе си ще роди несъществуващо и скъпоценно, само ако вятърът на войната не донесе от Западна Европа семената на капиталистическите бурени.

Превод Симеон Владимиров

.