Амир Ор е признат като един от значимите гласове в световната литература. Ор е лауреат на „Златен венец“ за 2020 г. и носител на редица национални и международни отличия. Сред най-новите са: наградата European Atlas of Lyrics (2016), Blue-Met Montreal World Through Poetry Award (2017), Homer European Medal of Art and Poetry (Брюксел, 2019), наградите Ianicius и Władysław Reymont (Полша, 2021), както и Shabda Guchha Award (Ню Йорк, 2021). Ор е роден в Тел Авив през 1956 г. Учи философия и сравнително религиознание в Еврейския университет в Йерусалим, където преподава древногръцка религия. Автор е на 14 стихосбирки, сред които най-новите са Wings (2015), Child (2018) и Thirst (2025). Неговото творчество е превеждано на 50 езика и публикувано в 48 книги в Европа, Америка и Азия. Публикувал е също два романа и 12 тома с преводи на иврит от старогръцки, английски и други езици. Избраните му преводи From the Hebrew Side излизат през 2017 г., а сборникът с избрани есета Discourse — през 2019 г.

Езикът казва

Езикът казва: преди езика
стои един език. Езикът е следи,
оцветени от онова там.
Езикът казва: слушай сега.
Ти слушаш: тук беше
ехо.

Вземи тишината и се опитай да бъдеш тих.
Вземи думите и се опитай да говориш:
отвъд езика езикът е рана,
от която светът изтича и изтича.
Езикът казва: е, не е, е,
не е. Езикът казва: аз.
Езикът казва: хайде, нека те изговорим,
нека те докоснем; хайде, кажи,
че си казал –

Превод – Теодора Сукарева

Още

Затова дори не те поглеждам, а предпочитам прозореца.
И окото, прошарено в черно и сиво, се приближава,

за да открие разкъсаните очертания на един растеж,
чието сърце е едно и невидимо.

Като сухата кожа на слон, набраздена с острови, древна,
маслината събира гънките си

във вдлъбнатина от стари, потънали в сянка извивки, връща се
да се разтегне в хребети, загрубели от допира на слънцето. Там,

над една гърбица от кора, бебе се навежда към гърда –
ръждив пирон.

Отвъд това не гледам, не мисля. Как мога да
мисля за посребряващите се листа навън в здрача,

за небето над тях, над погледа ми?
Как мога да мисля за безкрая и празнотата сега, когато ти си на път

да умреш? И щом си на път да умреш, как да не мисля
за теб? Как? Да мисля може би за любимите си хора,

които още не са били там, дори за онези, които са живи?
Да мисля, че дори и в това все още има мисъл за теб,

и дори да повярвам в нея? Мога ли да бъда толкова силен
само заради това, което ти ми причини сега? Защото си мъртъв?

Утре ще ти напиша няколко думи, епитаф или поне бележка –
нещо поетично, например: „Тук лежи един танцьор“.

И ако това не стигне, за да те погребе, ще допълня със сигурност:
„Поливай ме“, ще напиша върху мрамора. „Поливай ме,

жаден съм. Поливай ме, но не с вода. Поливай ме,
но не с ясна логика. Поливай ме, но не с име.

Поливай ме, но не с вино. Поливай ме и нищо друго,
поливай ме. Красотата не стига, любовта не стига, Бог не стига –

дори този живот не стига, нито който и да е живот. Поливай ме,
жаден съм.“

Превод – Теодора Сукарева

Когато дойдох при Бог

Когато дойдох при Бог, дойдох сляп.
Чувах навсякъде около себе си песента на копнежа му,
ръмженето му, въздишката му,
закланото мучене.
Докосвах с дланите си листата му, пуха му,
дъха на устата му, гърба му,
още топъл.

Когато дойдох при Бог, дойдох гол,
омърсен от миризмата му, гласа му и отпечатъците от ръцете му.
Той се разхождаше в градината в прохладата на деня,
той беше прогонен — беглец и скитник.

Когато дойдох при Бог, прошепнах му:
познай себе си, и прегърнах себе си;
когато дойдох при Бог, дойдох сам.

Превод – Теодора Сукарева

Брак със смъртта: Орфей, Евридика и етиката на присъствието Животът като смърт,
желанието като подземен свят

Превод – Теодора Сукарева

Митът за Орфей често се чете като история за любов, изкуство и трагична грешка. Поет слиза в подземния свят, омагьосва боговете и самата смърт с поезия и песен и губи любимата си заради един-единствен поглед назад. Но това четене вече приема гледната точка на Орфей като нормативна. То предполага, че песента е безвредна, че желанието е взаимно и че загубата произтича от моментен провал, а не от по-дълбок структурен дефект.

В двете ми поеми, изказани от Орфей и Евридика, преосмислям мита, за да разкрия този дефект. Поемите не преразказват историята; те я разпитват. Като позволяват и на двата гласа да говорят, те се опитват да изместят мита от разказ за трагична грешка към етично изследване на гласа, присъствието и съгласието.

1. Молитвата на Орфей

Смърт и още смърт, пясък и още пясък
стоим на площада, гладни да бъдем

и като сенки на планини
покрихме града с образи на буден сън.

Там ли беше тя или не беше?
Чужд в тялото си, способен и неспособен, опитах въздуха:

„Колко още години ще вървим по тези мъртви пясъци?“
Планината проблясва като видение или мираж.

Пясъците се движат под краката като спомен без начало,
и всяко място е навсякъде.

Пътят нагоре ли води, или надолу? Тук ли си, зад погледа ми?
Погледът ми там ли е, пред мен? Откъде сме дошли?

Сами двамата прекосихме безкрайни блата
по бавно топящите се лица на удавниците.

От години сме безсмъртни.
На тавана, в Амстердам, видяхме ужасна скръб в прозореца.

Още колко ще вървим
между смърт и смърт, пясък и пясък?

Дай ни ново минало, дай ни нова смърт.
Дай ни днес живота на деня.

В тази поема поезията на Орфей функционира едновременно като инструмент и като капан. Самият език „образи на буден сън“ подсказва желание за подреждане на света, но същевременно го прикрива и обездвижва. Поемата премества Орфей не в подземния свят, а в самия живот.
Това, което би трябвало да бъде спасение, се превръща в продължително скитане. Пътуването не води нито нагоре, нито надолу; то описва кръг. Пейзажът е изграден от повторение: „смърт и още смърт“, „пясък и още пясък“. Дори безсмъртието традиционно върховният триумф тук се явява като изтощение: „От години сме безсмъртни“.

В тази версия на мита животът не е противоположност на смъртта, а нейно продължение. Молитвата, която отеква Господнята молитва, спира всяка ясна граница между двете. Нито животът, нито смъртта получават самостоятелна реалност; всяко съществува само чрез другото и и двете са необходими. Както пита поемата:

„Дай ни ново минало, дай ни нова смърт.
Дай ни днес живота на деня.“

Оцеляването се превръща в бреме, а не в победа. Говорещият не пита къде е Евридика; той пита дали изобщо някога е била там: „Там ли беше тя или не беше?“ Това не е забрава, а признание, че присъствието никога не е било обезпечено.

Погледът толкова централен за мита е разкрит като ненадежден. „Тук ли си, зад погледа ми?“ обръща обичайната йерархия. Виждането не потвърждава реалността; то я разклаща. Пътуването на Орфей се превръща в движение през памет без начало, през места, които са „всяко място“ и следователно никое. Поемата внушава, че трагедията на мита не произтича от един-единствен поглед назад, а от живот, живян без среща, в който другият остава завинаги недостижим.

1. Евридика

Звукът ме привлече, макар че не те познавах,
ръката ти скубеше арфата на душата ми.
Последвах сладостта на примамващия ти глас,
пленена, към брачната стая.

Ти ме положи гола и трепереща,
галейки, целувайки, разтвори душата ми,
и змия излезе измежду бедрата ти
ухапа ме по устните отдолу.

И аз замръзнах, спрях, вече не ме намери
душата ми прегърна смъртта.
Напразно опипваше тялото ми
не чувах нищо, защото вече ме нямаше.

Ти слезе в подземния свят, в плачещото си търсене,
да дириш сянката на душата ми сред толкова други,
и с песента си накара боговете ми да се закълнат,
че ще ме пуснат да изплувам и да живея.

Ти ме скри от светлината, сякаш бях твоя сянка,
но в смъртта душата ми намери покой;
раната ми заздравя и се затворих,
цялостна и запечатана, както са девиците.

Ти не поиска съгласието ми; с песента си ме увлече,
душата ми, омагьосана, те последва,
но ти не ме познаваше и когато ме погледна,
очите ти вече не ме виждаха.

Тук поезията на Орфей е средство за съблазън и принуда. Звукът не е неутрален; той носи етични последици: „Ти не поиска съгласието ми; с песента си ме увлече.“ Желанието се сплита с насилие, а актът на художествено изразяване отразява нарушаването на телесната и психическата автономия. Змията, появяваща се в мига на интимност, разцепва романтичния разказ. Смъртта е убежище, не провал: „Душата ми прегърна смъртта… раната ми заздравя.“ Гласът на Евридика настоява за действеност и етична видимост. Песента на поета, независимо от красотата и майсторството си, не може да замести съгласието.

Ако първата поема превръща живота във форма на смърт, тази превръща сношението в брак със смъртта. Брачната стая не е място на съюз, а на разрив. Поезията на Орфей е етически двусмислена: тя съблазнява, принуждава и поражда последствия, независими от волята на Евридика. Желанието става фатално, а оттеглянето единственото убежище.

Когато Евридика казва: „Ти не поиска съгласието ми“, моралната логика на мита се разпада. Слизането на Орфей вече не е героично; то е обсесивно. Песента му принуждава боговете, но не достига до Евридика. Дори в мига на погледа разпознаването се проваля: „Ти не ме познаваше.“ Погледът не възстановява присъствието; той потвърждава отсъствието.

Взети заедно, тези поеми предполагат, че митът за Орфей в същността си не е за загуба, причинена от нетърпение или грешка. Той е за етичните последици на артистичния поглед, за съблазънта на гласа и за отсъствието на диалог. Животът се превръща в продължителна смърт, сексът в брак със смъртта, а безсмъртието в издръжливост без среща. Това, което липсва, може би не е любовта, а слушането; не изкуството, а взаимността. Поезията на Орфей, като изследване на емоцията и желанието, е етически недостатъчна, когато не признава другия като субект.

Митът устоява, защото говори за загуба, но в тези поеми загубата никога не е проста. Опитът на Евридика е многопластов: тя е привлечена от желанието и съблазънта, шокирана от нахлуването на песента на Орфей и преобразена, когато идентичността ѝ се измества от познатия свят на майчините връзки към неизследваното пространство на собствената ѝ субективност. Поемите настояват, че етичното размишление трябва да отчита не само отсъствието и съгласието, но и сложността на привличането, въплъщението и идентичността. Поезията на Орфей, колкото и могъща да е, не може да замести разпознаването или диалога. Желанието и изкуството, като огъня, могат да топлят или да изгарят. Присъствието не може да бъде присвоено. То трябва да бъде живяно, почувствано и дарено.