Из новата книга на Юлия Дивизиева

ШИРЍКО

Чувам славей да пее в цъфналата ябълка. Излизам на терасата, във въздуха все още има хладни остриета, потръпвам. А той пее ли, пее… и се занизаха едни славееви спомени…

В къщата на баба и дядо имаше славейче – радиоточка. Точка, защото беше малко или защото така казваха в пощата: „Ще дадем точка на еди-кого си“. Отиваш в пощата и ти дават точка. Как става тази работа, как се пренася точка до вкъщи, ха иди обяснявай на дете. Но се сетих, че точката е нещо, с което те свързват с друго нещо, като играта на бесенка, която играехме с дядо. Това нещо е по-голямо, в случая свързват те със света. И си казвах, че светът може и да е много далече, но един ден непременно ще ида при него. Откъде да се сетя тогава, че и аз съм частица от този свят!

Това славейче свиреше, пееше и говореше по цял ден. Сутрин го пускаха в пет, вечер го спираха в десет – централно. Така беше, всичко се решаваше централно.

Баба и дядо не си правеха труда да го изключват. То стоеше нависоко и не беше много удобно да се катериш, за да го спираш. Стоеше върху полица, постлана със синьо каренце, и се скъсваше от чуруликане.

Срещнеха ли се на улицата двама, непременно единият ще рече: „Ти чу ли какво каза славейчето?“. Другият пък ще му отвърне: „Чух, как да не съм чул!“ – и се започваше разговор кой какво чул и какво разбрал. Какво е рекла Цецка от читалището…

Цецка четеше селските новини – разпоредбите на кмета, съобщенията за загубени и намерени животни и разни други важни за селото работи. Чуеха ли, че славейчето изпращява и тя казва – много често по средата на някоя песен – „Внимание, внимание, ще предадем важно съобщение!“, големи и малки притихваха. Каквото и да правеха, спираха. Другарче им беше славейчето. Нямаше дом без него.

Зимно време то пееше само на къщата, но през лятото, разтвореха ли се прозорци и врати, отвсякъде се чуваха гласовете на славейчетата. Така нищо не се губеше. Новините и песните изпълваха дворовете, улиците, площада. Казах площада и се сетих какво ми е разказвал дядо: „Родиха се хората, откакто им дадоха точки за славейчета. Че то какво беше преди, работиш си нещо и току чуеш високоговорителя на кметството. Да, ама вятърът носи думите и не всичко се разбира. И хукваш към центъра. Там беше фунията му, на един стълб. Тичат жени с набрашнени ръце. Тичат мъже наполовина обръснати, абе, алтава работа. Но откакто прокараха жиците за радиоточките, всичко си дойде на мястото.“

Попитах го веднъж:

— Дядо, а когато не сте имали славейче, кой ви съобщаваше новините?

— Ико Пангера, сигурно не го помниш, той биеше барабанче и обикаляше селото. Казваше каквото има да казва и се връщаше в общината за нови разпоредби.

Сетих се за Ико Пангера – нисък на ръст, с избеляла синкава куртка с пиринчени копчета. Фуражката му беше смачкана и леко килната към тила, а барабанчето му – вехто, но гръмко. Няколко лета тичах след него заедно с другите деца. После пораснах и го забравих.

Тръгнеше ли той по „съобщителната си дейност“, хич не ни обръщаше внимание. Спираше се на кръстопътните места, удряше няколко пъти с палките, после вадеше бавно от горното си джобче сгънат лист и четеше от него, викайки: „Важно съобщение! Съобщава се…“ Какво се е съобщавало, не помня. Последния път, в който видях Пангера, той водеше две крави. Нищо не беше останало от напетия му вид. Радиоточките, телевизията и транзисторите отдавна бяха обезсмислили службата му.

Баба остана сама, а казваше, че не е сама, защото си има славейче. Когато си отиде и тя, не го изключихме, оставихме го да свирука в празната къща, пак по същата причина – да не е сама.

След години заминахме за Мозамбик. Трудно се живееше там тогава. Беше време на гражданска война. Освен че нямаше продукти, нямаше и вещи за бита. С усилия се снабдявахме с най-необходимото.

Индийци въртяха черна търговия и предлагаха какво ли не. С тяхна помощ полека-лека подредихме дом. Че стана дом стана, но беше някак си глух – без радио, без телевизор…

Един ден нашият индиец ни донесе транзистор. Увери ни, че пее и свири като истински славей. Така се и казваше – „Ширѝко“. Кой знае на кой от местните диалекти, а те никак не бяха малко, „ширѝко“ означаваше славей.

Доста пари поиска индиецът за транзистора, но му ги дадохме, че може ли къща без славей!

Сега нямам радиоточка, но пък си имам славей в цъфналата ябълка.

 ***

ИСТИНАТА

Вървя покрай дола. Едва долавям шума на водата в него – църцори тихо, провира се из коренищата на върбалаците и се губи под крехкия лед. Надничам. Мехурчета играят тук-там под леденото стъкло. „Ето къде си!“ – усмихвам се на водата и отминавам.

Пътеката се вие покрай двора на чичо Стоян. Той е там. Копае яма с правоъгълна форма. Очертал я е с пепелина от вар. Лопатата му реже меката земя по права линия.

В двора има още няколко подобни правоъгълника, вече затрупани. Гледката е  притеснителна, да не кажа зловеща.

– Какво правиш, чичо Стояне!

– Копая гроб за истината – отвръща ми моментално той, без да спира.

– Шегуваш ли се?!

– Не, я гледай що нещо съм изкопал! – Показва ми вече затрупаните ями. – Мине, не мине и все има какво да погребвам. Ще изкопая накрая и един трап за мене.

– Недей така, двор е това, не е гробище – удрям го аз на кандърма.

– Как да не е, съвсем си е! Какво като е двор, нали си е мой, мога да копая колкото си искам.

– И защо реши да погребваш истината?

– Защото последната е тази, че съм жив. Но скоро няма да бъда. Остави мене, ела да ти покажа чии са другите гробове.

Той отвори портичката с повдигане. Пантите ѝ едва я държаха.

– Ей тоя е на надеждата, до него – на приятелството, а най-накрая – на знанието. То първо си отиде.

Чичо Стоян е бил учител в селското училище. Разправят, че се е чалнал, откакто опустяло. Но като го слушам, хич не ми прилича на чалнат.

Изведнъж започна да цитира: „Даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква; стражар не стоеше, защото…“* Абе, защото… Това е суровата действителност. Мърдане няма. И деца няма.

– Ех, чичо Стояне, ти съвсем си се отчаял, недей така! След месец ще пукне пролетта, ще запеят птиците.

Събуди ме звънът на черковната камбана. Биеше на умряло. Скочих, облякох се набързо и излязох на улицата. Като не видях никого, се обадих на кмета:

– Кмете, кой се е споминал?

– Бай Стоян, завалията, отишъл си е тази нощ. Намерихме го насред двора му. Както копал, така паднал. Щур човек си беше, лека му пръст…

– Мир на душата му! – отвърнах и затворих.

Изби ме студена пот. Целият ми сън се върна наново. Толкова беше истински, че чух гласа на чичо Стоян: „Истината, истината – добре че успях да я погреба навреме“.

 –––––––

*„Дядо Йоцо гледа“, Иван Вазов – Бел.авт.

***

ШАМАНИ

Изучавам с поглед ритуалната украса за глава, изработена от стотици, а може би от хиляди разноцветни мъниста. Африканска е. Нещо като шапка, нещо като гугла, цялата извезана с изображения на лица. Не познавам древната афрокултура и мислено правя съвсем произволни заключения. Толкова е пъстра и сложна изработката ѝ, че сигурно е служела за специални церемонии и празненства. Оказа се, че съм на прав път. Била е на шаман, слагал я на главата си, за да измолва от божествата здраве и благини за младите семейства.

Маските върху нея са в различни състояния – гримаси, пъстрата палитра от емоции, на които човекът е подвластен. На върха ѝ има мънистена птица, която може да се повдига. Дали това не е препратка за връзката между хората и бога?! Може би. А висящите ѝ пискюли, пак с мъниста по дължината си, са подрънквали, щом шаманът е изпаднел в транс. Гонели са злите духове.

С ритуалите си шаманите са предизвиквали трансформации в съзнанието на древните племена. И покрай мистиката и вярванията хората са започнали да развиват абстрактното си мислене.

Такава е Африка – многолика и пъстра. Багрите в тъканите, в керамиката, в украсите на дрехите изригват като фойерверки и никак не ми е чудно, че тази „шапка“ – най-малко на сто години, изглежда точно такава.

Цветността ѝ ме кара да я сравня с картината на Лъчезар. Двете стоят заедно. Допълват се по невероятен начин, все едно са правени една за друга.

Лъчо е завършил графика при професор Христо Нейков. Още в студентските си години дава заявка на многообещаващ график, със свой почерк и завиден професионализъм. Силното му присъствие веднага е забелязано и оценено от преподавателите му в Академията. Но той емигрира през деведесетте и го забравят. Забравят и за таланта му. Само че Лъчо не спира, въпреки нелекия път, който съдбата му е отредила.

В София оставя майка, съпруга и дъщеричка. Разбира се, че тъгува, но статутът му дълго време не е уреден и той не може да се върне. Пропуска кончината на майка си. Пропуска израстването на дъщеря си. Развежда се, защото и двамата с жена му преценяват, че няма смисъл от такъв брак.

А Лъчо работи какво ли не – в строителството, дървосекач, пазач, шофьор… и рисува.

Била съм преди години в ателието, което му беше и дом. Малко таванско стайче в дълъг коридор, с още няколко подобни кутийки. В тях живееха емигранти откъде ли не. Намираше се на Холивуд булевард.

Знаехме се с него от София. Свързваше ни познанство с друг скъп и на двама ни човек, който вече не е между нас. Приказвахме си в онази вечер за всичко, за което се сетим, извиквахме спомените, а отвсякъде надничаха образите и цветовете от платната му. Той вече не работеше графика. „Скъпо изкуство е графиката“ – ми каза. Рисуваше големи платна, които трудно минаваха през вратата на стаята му. Решил, че повече не може да прави малки картини, развихряше въображението си в мащаб.

Творбите му бяха абстрактни, експресивни, вълнуващи, пълни със скрит заряд и динамика. Вярваше, че ще пробие на американския пазар и рисуваше през всяка свободна минута.

Като студент у нас се беше отличил с литографска серия и това му бе помогнало да запише престижния Тамаринд Институт за изобразително изкуство. След него бе придобил други знания и умения, на много по-високо ниво. Интересът му към образа и взаимодействието му с останалите изображения на платното беше отворил вратата на необичайна по размер и форма благодатна канава за таланта му.

Лъчо не беше най-щастливият човек, когото съм срещала. Още като ученик той изглеждаше по-зрял от съучениците си. Сега бе добавил и умората от физическото похабяване… Постигнал ли е той американската си мечта?! Не бих отговорила еднозначно на този въпрос.

Не откъсвам очи от неговата картина, която не отстъпва по колорит от направената ръчно африканска шапка гугла. Усещането за приемственост между двете е толкова силно, че се питам дали пък Лъчо не е някой прероден шаман, намерил корените си, като преди това е поскитал и по нашите земи. Възможно ли е такова сходство в багрите!

Ако си дошъл с мисия, ако Великият дух ти е вдъхнал от своя дъх, вероятно е възможно. Неминуемо ще пренесеш през времето и пространството огъня, колкото и това да звучи абстрактно.

Попитах приятели вчера за Лъчо – как е, къде е. Научих, че сега е някъде в Орегон, не са го виждали от години. Там живее – „далече от безумната тълпа“. Занимава се с фермерство. Не знаят дали рисува.

Погрижил се е за дъщеря си. Платил е образованието ѝ, дал ѝ хляба в ръцете.

Осъществен човек ли е Лъчо? Зависи той какво мисли за себе си и таланта си. Аз мога само да се радвам на лумналите изпод четката му багри и нищо не ми пречи да мисля за него като за шаман.

***

КЛЮЧ ЗА ЛЯТО

Вълните изхвърлиха ключ на брега. Пенливите им гребени го заливаха и го криеха в мимолетните си тънки дантели.

Какво ли мога да направя с този ключ, та той за нищо не става, в същото време, като че ми казва „Вземи ме“.

За нищо не става ли, а ако е отключвал нечия врата, а може би това е вратата на лятото?! То все още със солени пръски и галещо слънце се помайва наоколо. Ето го, подскача на ей онази скала. Оттам вика делфините, суши крилете на кормораните. Те разпъват ветрилата им и се оставят на вятъра да ги разрошва.

Ключът ме кара да погледна напред, където е лодката – точица на хоризонта. Дочувам съвсем слабо пърпоренето на мотора ѝ. Виждам я как тършува из водите. Наднича за риби. А те вероятно се стрелкат около нея – сребърни, волни и никак не искат рибарят да ги улови. Той със сигурност пуши и чака търпеливо, знае – все някоя ще изгуби разсъдък и ще скочи в мрежата му. И тогава точицата на хоризонта ще наедрее, шумът ѝ ще стане по-гърлен, ще замирише на моторно масло и ще я чуя как пристъргва в кея… Ще чуя и рибарят, който ще благославя океана, че ще продаде рибата и ще нахрани децата си. Ще купи нова рокля на жена си, а за себе си – бутилка, нещо силно, за да полее улова с приятели.

Не ставал ключът, какви ги приказвам, та той е от вратата на ненаситното ми чувство за лято, за онази синя, пресиня врата, чийто цвят усърдно подновявам още от зимата.

Тогава ставам като ревнив художник към старо, но много любимо платно, с което не искам да се разделя. Изтривам  мъгливите му паяжини, издухвам патината на саждите му, полагам фирниз, за да събудя синьото в целия му блясък и се размечтавам.

Същото чувство ме обзема и днес и не иска да си тръгне, а е едва ноември. И през декември няма да си тръгне… То е рибата, която кръжи около лодката. Птицата, която крои небето с големи сиво-бели тегели. Новоизлюпеното, което още не лети, но пък може да премери ръст със сянката си, онази върху пясъка, дето го следва по петите.

Стискам ключа, който вълните изхвърлиха на брега. В дланта ми остава белег от сол и ръжда. Дамга.