Любомир Николов
Поетът, преводачът и журналистът Любомир Николов е роден на 18 декември 1954 г. в с. Киреево. Баща му е бил фотограф. Основно образование завършва в родното си село, а средно в Кулската гимназия. През 1979 г. завършва висшето си образование в СУ “Св. Климент Охридски“, специалност „Журналистика“ и работи като редактор във в.“Литературен фронт“. Специализирал е по линия на Международната писателска програма в Айова, САЩ. През 1990 г. заминава за САЩ и се установява във Вашингтон, където е кореспондент на БиБиСи и преподавател по поезия в американски училища. Превежда американски и английски поети, сред които са Дж. Балабан, Роланд Флинт, Томас Елиът и др.
Носител е на Наградата за дебютна книга от „Южна пролет“ за стихосбирката си „Повикани от прилива“ през 1982 г. и на награда на Съюза на преводачите.
Автор е на книгите – „Повикани от прилива“ /1981/, „Пътник“ /1987/, „Гарван“ /1995/, „Оса“/2005/, „Ленива лава“/2016/, „Ангелът на виното“ /2022/
В САЩ излиза в превод на големия американски поет Роланд Флинт стихосбирката му „Езичник“, а в Австрия е публикуван сборникът му със стихове „На хвърлей е светът от оня свят“. Има издадени стихове и в Аржентина.
ДЮЛИ
Налива се, едрее юли.
Било ли е? Било е сън.
Жълтеят сред звездите дюли
като луните на Сатурн.
Kакво ще бъде ли? Вихрушки
непроницаем звезден прах.
Но вейките не ще се скършат.
И дюли ще висят от тях.
Ще капят дюли. Цяла зима
снегът по тях ще се топи.
Мъгла уханна и незрима
към небесата ще лети.
И горе, в клони непристъпни,
замаяна от аромат,
ще ляга женската да мъти
в гнездо, постлано с дюлев цвят.
МЪГЛА
Тече мъглата. Тече.
Местят се планините.
Къде отиваш, момче? –
камъните ме питат.
Камъните в пръстта.
В зидовете. В реката.
Вдигнал яка, мълча.
И ме понася мъглата.
Грозд от лозата виси.
Дъвча зърно. Нагарча.
Круши за червея садих.
Лешници – за кълвача.
*
Из „Ленива лава“
ДЮЛЯ В ДВОРА
Дървото е иконостас.
И тия дюли ту са нимби,
ту скрити зад листа лица
на младенци и херувими.
Листа. Потрепват. Шумолят.
И духне вятър и разголи
свенливата и пищна гръд
на кърмещата Богородица.
Кадилници. И в тях – тамян.
Тръпчива есенна отрова.
Какво ли още има там,
зад позлатената обкова?
Казани има. От бакър.
Дим има. Огнена стихия.
И ноздри, пърлени от дъх
на върла дюлева ракия.
ПОД ОРЕХА
В памет на Андрей
Под ореха ракия пием.
С теслата орехи трошим.
Като в забравен стих от Лилиев,
пара над шумата дими.
Мъглица есенна. Завеса.
Отвъд ни вест, ни знак, ни звук.
Къде са мъртвите? Къде са?
Допреди малко бяха тук.
Димят градините посърнали.
Море от бурени. Море!
Ветрец по някой орех брулне.
И всичко живо пак замре.
Отдавна тръгнал, още слиза
от клон на клон бакърен лист.
И към небето се изнизва
животът – дим. И спирт летлив.
из стихосбирката “Ангелът на виното“
VINDOBONA
И този влак,
и този дим в небето.
И тези хубави тополки покрай пътя –
пачи пера, които леко скърцат
по бялата хартия на сланата.
Не знам къде отиваме, ела.
Ще ти покажа къщата на щърка –
чалма, увита край главата на комина.
Вагоните със захарно цвекло.
Оцвъканите покриви на Хохенау.
И двата ястреба високо над ливадата.
Надушвам кръв. Пера в тревата. Писък.
Докосвай ме в тунелите. Роши ме.
Забий език в ухото ми. Простенвай.
Влез в мен отвсякъде.
Аз ще те гледам и ще ти разказвам.
Ще соча розовия сняг между брезите,
забравените ябълки по клоните,
грижливо зазимените пчелини,
които сладостно жужат в далечината.
Близост. Не искам нищо друго. Само близост.
Да мога да те гледам и докосвам.
Ръката ми навътре в теб да слиза.
Престой във Брецлав. Влакът се откъртва.
Реве в тунела, бави се, излиза
и хлътва в друг тунел
и свири, свири.
БРЪШЛЯН
Меко слънце по съчките лази.
Глогът червен е,
заключена – църквата.
През капаците на саркофазите
листата окапали шушукат си с мъртвите.
Възнася се вече, пълзи към небето
бръшлянът, впил нокти в черковните зидове.
Може би следващото хилядолетие
той ще достигне камбанарията.
С тънки ръце ще обвие камбаната,
ще увисне на гърдите ѝ като ланец
и с устни зелени ще отпие прохладата,
която извира от нейния кладенец.
Но това ще се случи след много години.
Ще съм жив, може би, пак ще дойда, ще видя…
Рони вятърът в тревата презрели глогини.
И бръшлянът едва раменете ми стига.
СКАКАЛЕЦ
С кокили
бакърени
в отвъдни
пространства
прекрачва.
Застива.
И в някаква
много
далечна
звезда
се вторачва.
КОСА
С косата си проправям път.
Размахвам я из буренака
и гледам искри как хвърчат,
желязото щом резне камък.
Повалям нацъфтял млечок.
Щир. Вълча ябълка. Коприва.
Във дръжката от волски рог
до синьо пръстите се впиват.
Въртя косата. Лопен жълт
рухва до срязана къпина.
Над клюмнал бучиниш кръжат
три божи кравички – рубини.
Свисти над мъртвите коса.
Коса свисти. Коса – оса.
ВОДОЛЕЙ
Валя ни сухи, мокри ни валя.
И шляпахме сами из мътни вади,
заслушани в тръпчивите цикади
на дъждесвирец – много дни мълчал.
И мостът на разбития живот,
потекъл срещу два ронливи бряга,
сияеше – видял да се протягат
ръцете ни – над сводовете свод.
Но брод през водолея вече няма.
В морето свършват всички дъждове
и сенки прекосяват – две по две –
дъгата на замръзналата пяна.
ЗАЛЕЗ НАД ПОТОМАК
Скрива чапла слънцето с гръд.
Бобър водораслите тъмнозелени разбутва
и в здрача мокри крила въртят
вятърните мелници на канутата.
БАР КРИСТОБАЛ ДЕЛ ПУЕРТО
Ще стигне залезът за всички къщи.
За палмите край залива ще стигне залез,
за кучето на губернатора между бегониите,
за леко кривнатия кръст на катедралата
и за петното кръв върху паважа,
голямо колкото самата Аржентина.
Недоубитите кървят в пръстта червена, викат.
Опипвам нежно тумбестата чаша,
завирам пръст във алкохола, смуча пръста си
и ми се ще, тъй както си седя,
език в самото слънце да набутам.
Ако заспя на стола в този бар,
бих искал да сънувам дъщеря си.
Ужасно е да нямаш дъщеря.
Знам, мога да заспя, но не заспивам.
Все ме е страх, че нещо ще се случи –
в локвата ще цопне портокал, ще мине куче,
а аз ще спя и ще пропусна всичко.
Не наблюдавам ли, аз съм загубен, Аржентина.
До пояс в Парана, рибарят пуши.
Джудже с чадърче проси под прозореца.
Часовникът е спрял във три без десет.
ВЪЛНИТЕ
… И тогава дойдоха вълните –
Една подир друга!
Връхлетяха отвред. И отвесният щъркелов впряг
се кръстоса с дъха на бучащите плугове,
разорали морето току до високия бряг.
Аз стоях на брега,
пренебрегнат от синьото време,
оскърбително млад върху тая прадревна земя,
а на лятото циганско към очите солени
напосоки ревяха сирените с морски гърла.
И прибоят бе в мен! От ронливия кей на безкрая,
непомилвал небето със своята облачна длан,
между котви пресъхнали, покрай куците гларуси
се промъквах на юг –
от камбана в морето по сам.
И не исках любов, над която ги няма вълните –
тия слепи жени с осквернена от спомена плът,
сред които – възседнали чайки –
лъкътушат душите,
и със гръб към съдбата
гребла обгорели въртят…
И когато се гмурнах в зелената морска пустиня,
между толкова сенки и толкова мъртва трева,
аз откъртих само една раковина –
свойта черна от сол и самотност глава!
