СПОМЕН ЗА КОЛЕДА
Струва ми се, сякаш беше вчера времето, когато коледният
празник донасяше тонове траен сняг и вихрушки, и те дълго ваеха
зимата, по-вълшебна от всеки друг сезон. Светът заприличваше на
оживяла легенда, в която от време – навреме прехвърчаваха
настръхнали врабчета, чуваше се хрущенето на снега под ботушите,
съскането на шейните по пързалките и свистенето на снежните топки
във въздуха – изящна, бяла рапсодия!
По някакво небесно чудо, заваля точно по Коледа онази
година, само ден преди Бъдни вечер. И понеже рано се стъмнява,
решихме да направим един бърз курс през подножието на Средна гора,
и да занесем топла храна на двете немски овчарки, които
целогодишно обитаваха широкия парцел на бунгалото ни на Горна
поляна. Възнамерявахме да оставим храната, да поразчистим снега и
да се върнем, преди момента на тържественото бдение за Рождеството.
Колата пъплеше внимателно по нагорнището, когато преди завоя в
нашата посока, чухме силен звук от форсирани гуми на кола, която
вероятно беше закъсала и не можеше да потегли. Марин натисна
спирачки, после слязохме двамата и се отправихме по посока на
силния вой. Надолу по мекия път, слизащ от баира, береше душа един
чисто нов фиат.
– Искате ли помощ? – провикнахме се в един глас.
През прозореца на предната врата се показа глава на мъж, с увит
около врата червен шал.
– Не, няма нужда – каза той – ще сложа вериги и ще реша
проблема, просто се надявах, че може да мина и без тях, но явно
няма да стане…
– Дано имате късмет, весела Коледа! – отговорихме и хванахме
нашите пътища.
Проправяхме пъртини, тичахме с кучетата, пихме горещо кафе,
дори направихме един снежен човек пред вратата от телена мрежа,
вдъхновени от празника и изобилния сняг, образувал камари
наоколо. Тръгнахме обратно, когато здрачът падна тъмно лилав
върху преспите . Времето скрипна, въздухът сякаш се превърна в
ситни кристали, които кацаха по кожата на лицето, пробождаха
клепачите и пълнеха кладенчетата на очите с болезнена влага. И не
спираше да вали…
Когато минавахме покрай мястото, където беше закъсал фиата,
чухме клаксон. Слязохме и съзряхме закъсалата кола все още там.
Фаровете й осветиха пътя, по който я приближихме.
Мъжът с червения шал слезе, а отвътре доловихме тихо хлипане.
Той побърза да обясни:
– Госпожицата с мен до час трябва да се прибере, защото иначе
семейството й ще сътвори чутовен скандал, ако разбере че сме
били заедно…
Разперих въпросително ръце:
– А, защо? – попитах.
– Хм… – направи кратка пауза мъжът – защото съм моряк по
професия, излизам на дълги рейсове, а според родителите,
морякът имал любовница на всяко пристанище… един ден щял
съм да се заселя неизвестно къде по света, а дъщеря им да
страда… искат да прекъснем връзката си, не виждат в мен добра
перспектива…
В кръга на шегата, аз бих попитала тогава дали е вярно, че
моряците имат любовница на всеки пристан, но при положение,
че за пръв път виждахме тези хора – нямаше място за такава
плоски провокации. Нямаше и никакво време за празни
приказки, затова бедстващата двойка, без повторна покана, се
качи в нашия фолксваген.
Прибирането в града се разтегли във времето, защото пътищата
бяха трудни. А когато вече пристигнахме, установихме, че
задръстването на някои улици, без светофари, изглеждаше
безнадеждно.
Цялото пътуване се случи в рамките на близо два часа.
Мълчахме напрегнато и тайно се надявахме всичко да мине
мирно и тихо, що се отнася до младата жена и нейните родители.
– Нали казват, че на Коледа ставали чудеса, кой знае… – изрече
почти шепнешком Морякът, а в гласа му трепна надежда.
Пристигнахме пред дома на младата жена и четиримата слязохме
от колата. Подадохме си ръце за сбогуване, представихме се с
имената си – нали участвахме в едно и също приключение.
С Марио решихме да изчакаме финала на случката, леко
притеснени, защото вече имаше причини за скандал…
Пътната врата не бе заключена и двойката влезе предпазливо,
оставяйки я открехната. Не знам как изведнъж Морският се
престраши и вместо да остане скрит в колата – реши да
придружи спътницата си. Явно, не го плашеше риска от
разправия и жестът му беше кавалерски, на място.
Останахме в очакване всеки миг въздухът да се взриви, ако е
вярно това, което Владо ни разказа – такова беше името му. Ако
наистина това се случеше – щяхме да го откараме на неговия
адрес – в този сняг не можеше да се разчита на такси, а ние тъй и
тъй бяхме тръгнали да правим добро, нека бъде до край,
мислехме си.
Останахме за кратко под белия рояк, който се вихреше все по-
обилен. Когато решихме, че всичко е наред и ние трябва да яхнем
отново времето и пътя към дома, с гръм и трясък по стълбите на
къщата се спусна як мъж, с осанка на воевода.
– Ей, хора, чакайте, бе! – извика той, приближавайки с разперени
ръце. – Къде така изведнъж?! Идвайте с мен, трапезата е готова,
ще посрещнем коледа заедно, трябва да се сродяваме, ами как!
Дълъг път през празници ни чака от тук нататък, скоро ще
имаме и сватба – нали вие сте кумовете?
САША
Срещата със Саша беше удавена във възторзи, прегръдки,
малко сълзи и много възклицания. Не бяхме се виждали повече
от три години. Беше заминала за Италия още преди шест и все
се надявах, че когато си дойде през следващата ваканция, ще
ми се обади, за да ми разкаже за преживелиците си и да
възкресим още спомени от детството. И това се сбъдна! Сега,
когато то остана далеч във времето, си мисля, че няма по-
истинска дружба от тази, която започва във в ранните детски
години.
Боже, какви преживявания, колко смях, надежди и
разочарования… Светли спомени пазя от обиколките ни из
квартала с шарени сурвакници по Коледа, от гергьовските
походи за лепка в близката гора и шеметните люлки под нашия
орех… Когато бяхме вече в гимназията, оставахме до късно през
нощта на скамейката пред дома ни и споделяхме най-
интимните си преживявания и мечти, четяхме писма от
гаджетата, разглеждахме снимки… Саша обичаше да
импровизира – на момента съчиняваше текст и мелодия, стига
да има зададена тема. Експериментирали сме безкрайно с тази
забава, заливали сме се от смях, до задушаване, ако трябва да
съм точна. А по едно време бяхме започнали всеки ден, без
изключение, да фризьорстваме – поливаме косите си с вода от
попарена орехова шума, за да променим оттенъка им. После
пък си направихме момчешки подстрижки, заради които бяхме
наругани в първия учебен ден след лятната ваканция… И още
много, много спомени от младежки щуротии… По-късно Саша
започна да се занимава със скално катерене, аз се хванах да уча
езици и пътищата ни се раздалечиха за известен период от
време. Но и той отмина и приятелството продължи да ни носи
радост и бурни емоции…
Когато вълнението ни от срещата ни утихна и седнахме да
пием кафе, Саша, чийто часовник още беше все още с един час
назад, започна да разказва за преживелиците си.
– Ако сега ме питаш дали бих се върнала обратно, ще се
подвоумя, но когато заминах още първия път, не се замислих
нито за миг, защото ми трябваха пари. Тогава, вече екс
съпругът, беше се забъркал в една иманярска история, заради
която животът му висеше на косъм. Наложи се да продадем
апартамента, за да спаси той кожата си и изведнъж се озовахме
на улицата. Наемът, за който се спазарихме след наемането на
гарсониера, не беше толкова непосилен, но при положение, че
и двамата бяхме безработни – нямаше как да умувам над
каквото и да било. И заминах… Сега ще ти кажа едно име, което
искам да се огласява сред близки и познати, за да не се хванат
на въдицата на един мошеник, както се хванах аз – Запрян
Кръстев. Бивш военен, мръсник и използвач номер едно… Бай
Ганьо би го нарекъл „мазен”, но по-точната дума е лицемер и
наглец. Обясняваше ми надълго и широко за „файдата” от
заработеното в чужбина, за това как ако му дам една
определена сума той ще ми намери най-подходящата работа и
т.н. Не разполагах с време за дълги уговорки, съгласих се на
всичките му условия и един ден поех с още две жени в посока
към Ботуша…
Предварително знаехме, че ще прекараме няколко дни в
хотел в Рим, докато се уточнят подробностите около бъдещата
ни работа. Бяхме платили предварително за храна и престой.
Господи, само като си спомня за така наречения „хотел” –
тръпки ме побиват… Това беше нещо неописуемо… В стара
къща, в помещение голямо, колкото конюшня, на походни
легла бяха „настанени” българки, подгонени от безработицата и
мизерията. Те всеки ден се молеха на съдбата да се намери
каквато и да е работа, заради която бяха дали последните си
пари, за да припечелят малко. Сервираха два пъти дневно боб и
макарони. Който обича друго – да си купи, но как?! Нали и
последното петаче беше вече похарчено…
Дни наред си спомнях хитрите очички на Запрян Кръстев,
който нагло лъжеше и обещаваше всичко, само за да прилапа
на всяка от нас по петстотин евро за път и още двеста такса за
хотелска такса… Ако имах някаква сила – бих го удавила в капка
вода…
В този измислен хотел нямаше дори вентилатор, при
непоносимата жега, която вилнееше. Обливахме се в пот, едва
дишахме от миризмата. Нареждахме по перваза на прозорците
пластмасови бутилки с вода, с които да се облеем в тоалетната,
баня нямаше…
След десетина дни, когато започнах да си мисля за края на
света, дойде предложение за мен. Трябваше да се грижа за
семейство инвалиди, които се придвижваха на колички.
Представих си как трябва да действам, но не се запитах дали
бих могла, защото исках час по-скоро да се измъкна от
вмирисания, мизерен лагер…
Двамата идиоти на неопределена възраст, ме посрещнаха
високомерно. Казвам идиоти, ще разбереш защо… Трябваше да
се настаня в стая без врата, от която се виждаше целият
коридор. Изискването беше да ги наблюдавам денонощно и да
им оказвам помощ по всяко време. Кога ще почивам и ще спя –
това си е моя работа и единственото, за което започнах да се
моля, бе сънят им да е дълбок и спокоен… И наистина, първата
и втората нощ успях да си почина. През третата обаче, се
събудих от лек шум и когато отворих очи – видях как съпругът,
Карло, ме гледа втренчено, отметнал завесата. Скочих стресната
и го попитах с изразителни жестове: какво има? Той посочи
чатала си, за да разбера, че трябва да му помогна да уринира.
Разтреперих се, но можех ли да направя нещо друго, освен да
действам… Изтиках инвалидната количка до тоалетната, сложих
си медицински ръкавици и разкопчах панталона му,
обръщайки глава встрани … Ерекцията му ме хвърли в дълбок
смут, но помислих, че е провокирана от насъбралото се
напрежение в пикочния мехур. Тя обаче, не изчезна и след
като оня тип се облекчи. Понечих да дръпна количката назад, за
да го изкарам от банята, но той хвана ръката ми и ми показа с
движение какво трябва да направя с нея, за да не се издува
нощницата му отпред…
Сега не мога да кажа какво първо изпитах – отврат,
омерзение или унижение, или страх да не изгубя работата си, а
може би и ужас от мисълта, че трябва да се върна в
миризливата римска конюшня за ново разпределение…
Въпреки всичко, отидох в „стаята” си, притичвайки по
коридора и започнах веднага да събирам малкото си дрехи в
чантите, с които пристигнах. Оня нещастник остана в банята…
Когато видя какво се каня да направя, „мъченикът” дойде и
събра длани на гърдите си, шепнейки думи, с които ме молеше
да не си отивам, разбрах го, беше ясно. Едновременно с това,
слагаше показалеца на устата си и сочеше с ръка към семейната
спалня, т.е.: не казвай нищо на жена ми, умолявам те… И тази
сцена можеше да продължи до сутринта, докато не обещая, че
няма да си тръгна, а той с жестове ми показваше, че никога
„онова” няма да се повтори.
Следващите дни минаха сравнително по-спокойно. Не
обръщах почти никакво внимание на двамата, но стриктно
изпълнявах задълженията си да готвя и чистя, да ги
придвижвам от едно място на друго. В неделя, денят, в който
трябваше да изляза навън, всъщност моя почивен ден, те
изрично ме помолиха да ги изкъпя. Не успях да се ядосам
много, защото ме очакваше глътка въздух и свобода.
Въведох в банята първо Карло и го облях с душа така, както
си беше, по шорти. Той не възрази, но когато го покрих с
хавлията и започнах да нахлузвам панталоните му под нея, не
исках изобщо да го виждам, той посегна към деколтето ми и
вкопчи сакатите си пръсти в него… Дори не извиках – просто го
хванах с две ръце за врата и започнах да го душа, както си беше
седнал на инвалидния стол за баня. Никаква друга мисъл не
прекоси съзнанието ми, освен мисълта за голямото унижение,
което отново се стовари отново върху мен…
Ухапа ме мръсникът, зверски ме ухапа и добре че го
направи, защото иначе последствията можеха да бъдат и
фатални. И за двамата.
Грациела ме следеше с тесните си черни очи през цялото
време, докато я настанявах и събличах. Сякаш искаше да улови
погледа ми без да назовава името ми –очакваше да я погледна
в очите, такова усещане имах… Поиска да я сапунисам във
ваната. Това съоръжение беше специално направено за
инвалиди – едната от тесните страни беше с подвижна стена и
влизането във водата се оказа повече от удобно и лесно.
Потопих гъбата в ароматен шампоан и с бавни и внимателни
движения започнах да сапунисвам изкривеното тяло. В един
момент Грациела хвана ръката ми и ми обясни, че трябва да
упражня натиск. Стиснах здраво шампоанираната дунапренова
„роза” и ускорих движенията си. Тогава тя ме дръпна рязко и
ръката ми попадна под венериния й хълм. „Си, си, форте,
форте!” – цвилеше развилнялата се жена, докато през това
време аз се превръщах в жив камък…
За няколко мига проумях, че нямаше да издържа на това
изпитание. Бавно и старателно сгънах дрешките си, и без да
знам на къде – тръгнах…Когато усетих, че чантите ще скъсат
раменете ми – седнах на една скамейка в някаква квартална
градинка – накъде? Не знаех… В джоба си имах само сто евро,
които онези ми платиха…Изпих няколко кафета, пуших цигара
от цигара, но и това не помагаше – къде можех да намеря
изхода? Как Бог щеше да ми помогне? И дали можеше някой
да ми помогне?
Никога не се съмнявай , че Небето е всесилно, когато се
нуждаеш от милостта му – ти само се помоли. Направих го и аз.
Господи, казах си, ако това да осъмна на скамейката под небето
за мен ще е добре – нека да бъде волята ти, посочи ми път,
осени ме с мисъл… И изведнъж ми просветна да отида до някоя
църква, помислих си, че само там мога да намеря разрешение
на въпроса – как точно – не знаех, но се отправих в посоката,
която ме отведе на място…
Близо до оградата имаше табло, на което висяха различни
обяви, а някои от тях бяха изписани направо на дъските. От
една такава разбрах, че българката Жулиета С. си търси
съквартирантка, за да намали стойността на наема за квартира.
Набрах изписания в обявата телефонен номер и отсреща ми
отговори самата Жулиета. Приех всичките й условия, защото
рискувах да остана в студената нощ под небето и оцеляването
ми беше под въпрос.
Тя пристигна с кола, която шофираше Джани, нейният
италиански приятел. Хвърлихме саковете в багажника и
потеглихме. Озовахме се след около половин час в квартирата
й, и тя беше безкрайно любезна да ми помогне да се настаня.
После излезе… Когато останах сама, поисках да се разплача, да
извикам, да говоря с някого… Но най-много ми се искаше да
размажа физиономията на комарджията, мъжа ми, заради
когото понасях всичко това…
Мотах се около две седмици, в очакване на някаква работа, за
която Джани гарантира. Времето летеше, джобовете ми се
опразниха съвсем, а дългоочакваната новина за ангажимент се
бавеше идиотски дълго… В крайна сметка разбрах, че ако искам
да изкарам някакви пари заедно с Жулиета, трябва да стана
компаньонка…Категорично отказах и тя още по-категорично ме
изгони на улицата…
Не знам дали ме прокълна, заради парите, които й дължах за
подслона. Но най-вероятно сърцето й се е смилило, защото
когато бях на края на надеждите си, когато смятах, че всичко е
свършено и се е задал краят на света, до мен се изправи висок и
белокос господин, елегантно облечен, с мека пролетна шапка.
Започна да ми говори нещо – може би ме попита от къде съм и
какво правя така безпътна, седнала върху два сака с багаж, не
знам… Не бях в състояние да отроня нито дума, но дълбокият
ми пресантиман за спасение вероятно е мобилизирал цялото
ми същество, което е излъчвало уплаха, обърканост и
несигурност.
Човекът разбра, че нищо не схващам от неговия напевен език.
Но продължа да приказва, сякаш разбирах всичко. По едно
време ме хвана за ръка и ми кимна така, че да го разбера:
тръгни с мен, сякаш казваше, аз съм твоето спасение…
И се озовах в дома на Стефано Браво. Бивш офицер, на 86
години, все още с бистри сини очи, с гъсти сребристи коси.
Излъчваше изисканост и достолепие, и аз нито за миг не се
усъмних в положителното продължение на нашето случайно
познанство…
Три години в неговия дом бяха като три дни. Търпеливо
ме научи на азбуката, после на най-важните глаголи и думи,
докато един ден почти свободно започнах да комуникирам с
него, макар и на елементарно ниво. Разбирахме се
прекрасно…Макар и високо интелигентен, призна, че не знае
много за България. Или потискаше темата с вроденото
високомерие, което се забелязва почти у всички италианци.
Разказвах му за славната ни история, после той потърси
информация в интернет… Но не само това беше мотив, за да ме
уважава и подкрепя във всичките ми усилия. Чувстваше ме като
негова дъщеря, може би защото неговата истинска беше много
заета, почти нямаше време да го навестява или да телефонира
често… После се разболя тежко. Почти не спях, бдях над него и
над живота му, молех се да оздравее и дълго да живее още.
Почивах си до леглото му на един удобен фотьойл до онзи ден,
в който се уверих, че беше напълно възстановен…
Саша издърпа ципа на дамската си чанта и измъкна от там
кутия с шоколадови рулца:
– Искам да изядеш всичко от кутията – погледна тя към мен и
забелязах, че погледът й беше влажен и неспокоен.
– Не трябваше да ми разказваш нищо на първата среща, виж как
се разстрои… Всъщност, ти през цялото време си била при
Стефано, нали?
– Да – кимна Саша. – Внасяше заплатата ми по сметка в банката,
а преди да тръгна му дадох честната си дума, че ще се върна
отново.
– И какво – ще се върнеш ли? – попитах.
– Ако се върна – няма да отида вече при Стефано…
– Допреди малко говореше друго…
– Така е… Днес му позвъних, за да го поздравя за рождения му
ден. Отговори ми дъщеря му, каза, че снощи внезапно е
починал, получил е инфаркт…- Саша стисна ръката ми – аз съм
виновна, не трябваше да го оставям сам… Рулцата, които ти
донесох, бяха любимият му десерт…
После отново побутна кутията с шоколадовите рулца към мен:
– Яж, не се щади и без това няма да отслабнеш– подкани ме
тя.Очите й бяха с огромни сенки, сухи и много тъжни. Под тях
изгря лека усмивка. – Това беше любимият десерт на Стефано…
