„Лешникови градини“ е новият роман на Хамдан и по пътищата му авторът ни води с увереността и лекотата, присъщи на опитния разказвач. А пътищата се разклоняват –  проследява се историята на деветчленно семейство като всеки  от членовете поема по своя собствена посока в света. Темата на деня (на десетилетието, на века – поне досега) – мултикултурният диалог в епоха на глобализация – е на преден план и тук, но не е разгледана през устойчивите, вече до болка познати стереотипи. Тъкмо обратното, в романа на Хамдан се натъкваме на неконвенционални персонажи и цели сюжетни линии, каращи ни да преосмислим клишетата, през които приемаме „различните култури“.

Иван Ланджев

Хайри Хамдан е роден e през 1962 г. в Дер-Шараф, Западният бряг на река Йордан. През 1967 г. емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Живее в България от 1982 г., където се дипломира като инженер през 1989 г., женен с три дъщери.
Носител е на световни литературни награди в Египет, Саудиска Арабия и Палестина. Носител на награда „Перото“ за превод  през 2018 г. и наградата на Съюза на българските преводачи – 2018 г.
Творбите му, освен на български, са издавани на арабски, английски, френски, испански, италиански, македонски, немски, украински, шведски и други езици.

Мерна
* * *
Имах достатъчно време, за да купя подбрани
марки шоколадови бонбони от магазините на Гран
Палас, в центъра на Брюксел, преди да се кача на влака към централното летище, най-краткият маршрут
дотам. Планирах да замина за Аман, столицата на
Йордания, но изведнъж се намерих в извънредна ситуация, която провали плановете ми.
Напоследък се чувствах изтощен поради обилните валежи и влагата. Иначе, обожавах да се разхождам
по улиците и из градините на този град, стига небето
да е дружелюбно и обещаващо.
Дъждът, смесен със силен пронизващ вятър, ми
отне желанието да върша любимите си всекидневни
занимания. Мислех скоро да се запиша в някой спортен клуб, за да успея да изразходвам натрупаната гневна енергия и като окончателно решение срещу капризите на времето.
В този ден усетих, че природата таи приятелско
отношение към мен. Благодаря ѝ! Оцених жеста и нямах намерение да свалям усмивката от лицето си през
целия ден.
Налагаше се да замина в рамките на една командировка, но това не попречи да се разходя из любимите си места за час време.
Купих една торба с разновидности на известния
белгийски шоколад и тръгнах към Централна гара,
но там, недалече от катедралата „Дева Мария Богородица“, видях огромен плакат, разположен на фасадата
на офис сграда – портрет на жена модел, държаща в
ръката си кредитна карта на известна международна
банка. Дотук нищо ново, често срещан тип реклами.
Всъщност кредитната карта не представляваше
никакъв интерес за мен, но образът на жената бе уникален.
Как така се появи от нищото, без предупреждение, без никакъв грим по лицето? Косата ѝ бе подстригана набързо, като че ли се е опитвала да изравни
тук-там кичурите.
По-късно щеше да ми стане ясно, че тя наистина
сама е подстригвала косата с обикновена ножица, отмъщавайки си поради изненадваща болезнена раздяла.
Очите ѝ излъчваха прекомерно доверие.
Боже, обикновено моделите нямат толкова силно
присъствие, въпреки указанията на режисьорите, излишния грим, изкуственото изражение на лицето и
стройните пози.
Тази жена, дявол да го вземе, се появи в доста неподходящо време. Стана ми ясно, че няма да ме остави на мира. Задълго останах като закован срещу нея.
Изпитвах желание да проуча женствените ѝ черти,
сякаш никога през живота си досега не бях се срещал
с подобно бедствие, което успява за миг да отнеме вътрешния покой.
Премина лек полъх и усетих как тя потръпна. Погледът ѝ се премести, сякаш проследи обектива на професионалния фотоапарат в опит да съблазни въздуха.
Дали случайно бе разкрила шията си?
Това ѝ придаваше допълнителна илюзия за превъзходство.
Искаше ми се да зная защо бе избрана именно тя
измежду толкова много красиви модели, вещи в занаята – такива, които без притеснение показват гърдите
си чак до пъпа, притежават безупречни прически и
перфектен скъп грим.
Погледнах към долната част на мащабното фото и
видях, че тя просто седи на един отрязан самотен пън
на морския бряг, облечена в ефирна рокля, премятана
настрани от вятъра.
Това бе уникално хрумване на нетрадиционен
продуцент. Картината в общи линии показваше смело различен подход към шумния живот, който кипеше
напоследък в европейската столица. Това не бе просто
рекламно пано, а произведение на изкуството и изборът на неопитомен модел бе отлично попадение.
„Коя е тя? Как се казва? Искам да знам всичко за нея!“
Купих си чаша кафе от близката будка и седнах на
дървена пейка, без да отделям поглед от лицето ѝ.
Наясно бях, че на снимката са премахнали всякакви недостатъци и петна по кожата ѝ, но въпреки това
изпитвах към нея известно доверие, към очите ѝ с
цвят на мед и проницателния ѝ поглед. Обичта на такава жена би била всеотдайна. Погледът ѝ бе напоен с
доброта и успяваше лесно да проникне в съзнанието.
Моята история с нея започна случайно, но едва ли
щеше да завърши толкова наивно.
„Ще намеря път към теб. Рано или късно, ще
намеря начин да те докосна и ще тръгна с теб до последната крачка по трасето на тази сложна авантюра,
скъпа неизвестна персона, рекламираща някаква си
кредитна карта!“
Записах си всички възможни данни и телефонни
номера, намиращи се върху огромния плакат, и тръгнах по пътя си. Знаех, че отново и отново ще се налага
да се връщам на този проклет квадрат.
„Кой знае? Възможно е жената от видната реклама
да се появи тук, където стоя в момента, за да се полюбува на своето крещящо присъствие до катедралата
на разбитото сърце. Глупости на търкалета! Непоправим лунатик съм и ми трябва спешна психологическа
терапия. Не е лесно да се срещне без предварителна
уговорка жена, която е ангажирана в модния и рекламния бизнес. Дори има вероятност да се намира в
момента на хиляди километри, снимайки се в каталог,
или пък гордо дефилирайки на подиум в някоя световна столица.“
Тръгнах по съседните улици на историческия
център на града. Търсех да хапна гофрета с кафе.
Видях клуб, украсен в цветовете на красива дъга.
Спрях за кратко пред него, след което продължих
по пътя си. По-късно се сетих, че дъгата е символ
на гей клубовете. Изненадах се, когато симпатичен
младеж ме проследи. Явно бе забелязал, че нещо се
мотая покрай клуба. Тогава побързах да напусна
района, но стройният и пъргав младеж успя да ме
догони.
– Ей, толкова ли съм грозен? – каза на френски
и макар да не знаех достатъчно добре езика, разбрах
думите му.
– Sorry, I don`t speаk French.
Момчето умело и без акцент повтори въпроса си
на английски. Тогава му отговорих:
– Не, естествено, че не си грозен, но аз съм с нормална сексуална ориентация, обичам жените. Извини
ме, спрях случайно пред клуба!
– Искаш да кажеш, че хомосексуалистите са ненормални?!
– Не, в никакъв случай, но не успях да се изразя
правилно. Моля те, остави ме на мира!
– Все пак, можем да опитаме. Сигурен съм, че ще
бъдеш доволен.
Останах безмълвен. Не знаех какво да му кажа и
как да му отговоря, при това, чe той беше много внимателен. Исках по-бързо да напусна мястото.
– Ти си ми симпатичен. Усещам неудържимо привличане. Изпитвам голямо желание да съм с теб –
продължаваше той.
– Защо аз? В онова заведение има достатъчно
мъже, които с удоволствие биха се съгласили да легнат
с теб.
– Защото си сладък и различен. Желая те!
– Ще ми кажеш ли нещо за момичето модел, което държи кредитна карта, ей там, на фасадата на търговския комплекс.
– Аха, имаш предвид Мерна. Ти наистина си хетеросексуален. Както и да е… Аз съм Иван, но можеш да
ми викаш Ивон. Само приближените имат честта да
ме наричат с това име.
– Благодаря, Ивон, за честта и вниманието! В момента се интересувам само и единствено от една жена.
Вече научих името ѝ. Можеш ли да ми кажеш нещо
повече за Мерна?
– За нея мога много да ти разкажа, но всичко си
има цена. Ще трябва да усетя уханието на твоята кожа.
Мислиш ли, че прекалено много искам? – Ивон се засмя, не страдаше от липса на самочувствие.
– Благодаря! Моля да приемеш извиненията ми!
Не мога да удовлетворя твоите желания.
Побързах да напусна мястото, а Ивон на свой ред
се върна обратно, вероятно да търси друг черноок любимец.
Трябваше ли да направя първата крачка към нея,
именно да открия името ѝ – първата част от нейната същност? Тя можеше да си остане просто едно голямо изображение на загадъчна жена върху безлична
сграда. Но Ивон вдъхна живот на тази приказка, даде
ѝ име и самоличност. Тя бе Мерна.
С това започна моето дълго пътешествие в търсене на тази жена. Бях напълно сигурен, че у мен нямаше
да се зароди този извънреден интерес към нея, ако се
бе погрижила за прическата си и бе перфектно гримирана, ако този предизвикателен поглед не показваше
кокетност, а доста прямота. Усетих, че тя е изключителна личност, забързана и нетрадиционна.
Мерна бе име, наситено с женственост и устрем.
Може би не трябваше да питам за името ѝ? Може би и не
трябваше да зърна как червеният светофар се превръща
в зелен… Давайки ми знак да премина към нейния свят,
независимо дали ще пристигна пеша или пълзейки…
* * *

Предишна статияРумен Николов: Нима Бог не ни наказва днес за злото и липсата на морал?
Следваща статияД-р Лорис Мануелян издаде избрани стихове и песни