Китките на баба Петра
– Как да се вийна, как да се клъкна? – охкаше баба Петра, докато опитваше да се покачи на кушетката в лекарския кабинет.
Докторът я повдигна леко и ѝ помогна да се намести. Недоверието, примесено със страх, го караха да бъде по-внимателен. Такива като нея рядко идваха и човекът искаше да я прегледа най-обстойно, че можеше да няма втори шанс.
– Я кажи, бабо, тук боли ли?
– Сега не, ама ако знаеш, чедо, сека заран като станем как ме стега…Чак за гушата ме стега!
– Млада си още да те боли всяка сутрин – направи опит да се пошегува докторът.
– Еее, млада! Роса капя! – отвърна баба Петра и демонстративно се разпъшка.
Докторът обиколи няколко пъти кушетката. Натисна тук, пипна там, преслуша я, измери кръвното и седна зад бюрото:
– Ще ти пусна едно направление, да те погледнат и на рентген. Хапчетата пиеш ли?
При споменаването на „рентген“ и „направление“, бабата пребледня и напълно спря да чува:
– Как?
– Хапчетата, казвам, пиеш ли редовно?
– Единио път пия, другио не помна.
Лечителят си измърмори нещо на латински и запопчна да попълва бланката за тази цел. Непознатите думи окончателно сринаха старата жена и тя едва успя да се изправи. Взе листа хартия с разтреперена ръка и излезе по-прегърбена, отколкото когато влезе.
Друг ден щеше тук и там да се поспре, но с такова „направление“ – от поликлиниката – право вкъщи.
Най-напред обра китките пред вратата. После се надупи в задната градина. Де що имаше цветче – всичкото ошмули. Намъкна се и при комшиите за още, но кучето я слая и се спря.
Накрая се зае да украсява вътре. От сандъка измъкна най-новия кат дрехи, добута кревата до средата на стайчето, нареди си китките околовръст, легна с краката на Изток и скръсти ръце.
Като не се яви на масата нито за обяд, нито за вечеря, снахите се усъмниха и решиха да я проверят. Завариха я тъй, както си се беше нагласила: опъната в кревата с новата премяна и заобиколена от ухаещи цветя.
– Майко, що става?
– Ей са ке видите шо ке стане! – сърдито отвърна баба Петра и продължи да си лежи.
– Е шо ке стане?
– Вáрите пшеница! Ей са ке видите шо ке стане!
В къщата настана олелия и даже внуците подадоха глави:
– Бабо, защо са всички тези китки?
– Ей са ке видите шо ке стане! – проплака старата, умилена от появата ококорените малчугани.
След като всички опити на домашните да я накарат да стане се провалиха, новината, че баба Петра е на смъртно легло бързо обиколи градчето. Заредиха се комшии, разтърчаха се роднини и цяла седмица се точеха на свиждания и на софри.
Китките увехнаха, без да се интересуват от създалата се суетня. На баба Петра и престърга стомахът и една сутрин започна с половин мекичка, а до обяд, омете повечето тенджера с боб! Полежа още малко, че и стана тежко, после хвана лопатата и изрина целия обор. Изтупа чергите, ошета, а с изсъхналите китки разпали печката и навари компот…
***
Чакам пред доктора и аз, че вътре бай Иван се позабави.
Насъбра се и бая калабабък. Излиза накрая един такъв никакъв и свъсен.
– Сега да не тръгнеш да купуваш китки? – повдигат му духа останалите старци.
– Ти само да умреш, китки все ще има кой да докара – троска се им се бай Иван. – Ракията ми пречела, разправя докторът, ракията да бил съм спрял…
Луканките
Бай Божин кихна, изсекна се звучно и се обърса с ръкава. Кихавицата беше предизвикана от черния пипер, с който щедро ръсеше коритото с кайма.
На масата имаше купчина месища и една малка месомелачка, сякаш неспособна да погълне всичко. Имаше и една голяма дамаджана с вино, с която пък бай Божин си даваше кураж.
Навън квичаха подплашени прасета. През открехнатото прозорче на занцата дъхаше декемврийски студ, примесен с миризмата на пърлена козина и запалени печки. Чуваше се как Божиновица плакне карантията на външната чешма, а откъм края на градчето някой вече надуваше гайда.
„Глю-глю-глюк“ – пропя надигнатата дамаджана, и бай Божин се обърса с другия ръкав. Пълненето на луканки бе онова свещенодействие, което правеше зимата уютна, а късите ѝ, схлупени дни – все някак поносими. Вече си представяше окичените по сайванта празнични гирлянди. Представи си как ги наглежда всяка сутрин, радва им се и ги чака да узреят. Погледът му светеше от виното и хубавите мисли…
И както често се случва – когато стане прекалено приятно, все ще дойде нещо да го развали. Тъкмо заприглася със свирукане на далечната гайда и като от нищото го цапардоса миналогодишен спомен. Сети се как му откраднаха луканките! Намъкнали се бяха в двора посред нощ. Явно и кучето почерпиха, че да не каже гък. На сутринта само орязаните канапи напомняха за попиляното богатство. Така му докривя на бай Божин тогава, че хвърли един бой – първо на кучето, после на жената – и се затвори сам в избата с голямата бъчва, всичката депресия и чувство за вина.
Като си спомни тези работи, едната му ръка ослаби натиска на мръвките в мелачката, а другата престана да върти. Целуна дамаджаната отново, но вече виното нагарчаше, приседна му и се насили да преглътне. Срита коритото и се провикна през прозореца:
– Червата оплакна ли?
Божиновица го изгледа кръвнишки и не отговори нищо.
– Алоуу – изрева съпругът. – Червата докъде докара?
– Да те докарат вкочанясал тебе! – изсъска тихо съпругата, а после троснато надигна глас: – Аз сто ръце ли имам? Да отпушиш тръбата, че едва църцори. Шкембето от одеве плакна, той за червата пита! Не съм ги почвала!
– Не барай ги! – зарадва се бай Божин. – Качи ги в занцата при мене!
– Неомити са! Оглуша ли или пак се накълмучка? – съвсем се ядоса жената.
– Карай ги тука, ти казвам! Неочистени и пълни ще ми трябват – заповяда стопанинът. Звучеше като злосторник, който има план.
Божиновица смотолеви нещо по негов адрес и послушно нарами легена с червата.
***
Папата, Коцето и Яхню обитаваха един фургон, добутан от старото поделение на Строителни войски. В началото се събираха там само за да пият на завет, но с времето домъкнаха дюшеци и се заселиха трайно. От тримата единствено Папата получаваше социална пенсия и поради тази причина се превърна в неформален лидер. Той казваше кога да се ляга, кога да се става, и изобщо групата не предприемаше нищо, без той да е разпоредил.
В този малък, но сплотен колектив имаше стриктно разпределение на функционалните задачи. Ако трябваше да се изпроси нещо – ей ти го Коцето! Навремето фелдшерът му вадил зъб, обаче засегнал някакъв нерв, и устата му си остана отворена. Отделно и с кръста не беше наред, та влачеше крак и подритваше камъни. Театрално събуждаше съжаление – оттук ще му откъснат домат, оттам ще му налеят ракийка – да носи на пияните авери.
За крадене пък Яхню беше ненадминат! Нямаше страх ни от кучета, нито от бодливи крави. Главата му беше твърда, носеше на бой и беше много ловък. Това да загащи някоя заблудена кокошка за нищо го нямаше! Точно той успя да обере всичките луканки на бай Божин, без да го усетят, и пренесе коледния дух в стария фургон.
Папата, като истински мозък на всяка операция, наблюдаваше новата реколта под сайванта на Божиновата къща и пресмяташе дните наум.
– Няма да ги чакаме да зреят! – каза той, докато грееше длани на кюмбето.
– Няма, няма! – съгласи се Коцето.
– Сега ще ги свалиме, че ще вземе да ги прибере!
– Сега, сега!
– Що им е, като са сурови? Кавардисваме ги и им няма нищо!
– Нищо им няма, нищо!
Яхню не ги чу изобщо, защото хъркаше в несвяст. Тъй като именно той се предполагаше, че ще бъде прекият извършител, двамата будни започнаха да го ръчкат. Никаква реакция. Спящият само изпъна гръбнак и се прехвърли в друга октава.
– Фшшшт – подсвирна Папата директно в ухото му. – Ставай, че луканките избягаха!
– Избягаха, избягаха – пригласяше Коцето и имитираше земетресение, клатейки дюшека.
Нищо не помогна. Тресоха го, завираха му вкиснат чорап да подуши, гъделичкаха го, даже го поляха с вода – ако не хъркаше, щяха да сметнат, че е умрял.
Когато познатите способи се изчерпаха, Папата реши да импровизира. Взе последното резанче шпек от нераздигнатата маса и излезе от фургона. След десетина минути се върна с една подивяла от страх котка в ръце. В очите на зверчето сякаш гореше и гняв, че се е оставило да бъде подмамено с малко салам.
– Надигни му малко пуловера – заповяда мозъкът на операцията по събуждането.
Партньорът му веднага схвана замисъла и издърпа загащения пуловер от ватения панталон. Папата сръчно бутна котката в образуваната пазва и затисна с ръце, за да я заклещи в капан. Притиснат натясно, звярът издаде гърлени звуци и започна борба на живот и смърт с пуловера и рунтавия гръден кош на Яхню. Спящият заподскача като ударен от дефибрилатор, оцъкли се неразбиращо и извика:
– Дек съм?
Коцето се навеси над него, сплете пръсти пред очите му, за да изобрази подобие на решетка, и го осведоми:
– Затвора, затвора!
***
Яхню бутна с крак вратата на фургона, тъй като и двете му ръце бяха заети да придържат чувала с плячката.
– Всичките ли ги събра? – устата на Папата се изпълни със слюнка.
– Всичките – отвърна крадецът, пое си въздух и тържествено стовари луканките от гърба си.
Моментално метнаха върху кюмбето единствения очукан тиган, с който разполагаха, и го напълниха с толкова, колкото можа да събере. Коцето се надупи и започна да духа жаравата. Когато пламъците отново забумтяха, тримата се подредиха около паянтавата масичка, разляха ракия и зачакаха богатата гощавка.
Не след дълго луканките зацвърчаха и мозъкът на компанията задуши въздуха като хищник:
– Я си вижте подметките! Що се не стържете отвънка? Някой е настъпил нещо!
Заоглеждаха си чепиците.
– Коце, пак ли си пусна душата? – продължаваше да бърчи нос Папата. – Дай насам тигана! То им трябва малко огън, колкото да ги отвърне. Нали сега така било модерно, как се викаше – да останат „леко малангле“…
Коцето изсипа съдържанието на тигана пред приятелите си. Парата, която се издигаше от кавардисаните луканки, беше странна на дъх, но това не спря Яхню да набоде най-едрото парче и лакомо да го зямляска. Ракията бе притъпила вкусовите му рецептори и успя да го преполови, преди да му се сгади.
Папата боцна леко, подуши си вилицата и се изпълни с подозрения:
– С какво ги е пълнил тия луканки, че то мирише на кенеф!
– Кенеф, кенеф – съгласи се Коцето, който бе оттръфал от единия край и дъвчеше с позеленяло лице.
***
Рано сутринта бай Божин стана, за да хвърли на кокошките. Пребърка полозите за яйца, помота се из двора, студът го разсъни и тръгна да се връща вкъщи. Чак като качи стълбището, забеляза, че луканките ги няма. Окъсаните им канапи се поклащаха от лекия ветрец. Тази гледка още повече го ободри, обърна се към сглъхналата улица и се провикна, колкото му глас държи:
– Ха, да ви е сладко, лайнояди! Да ви е честита Коледа и Новата Година!
Божиновица нещо забуча отвътре и тонът ѝ отказа бай Божин да се прибира. Слезе обратно и зави директно към избата.
