На 22 май, от 16 ч. в Исторически музей на гр. Попово. Ивета Рашева ще представи книгата „Азбука от попътни хора“.

Посвещавам на светлата душа на мама,
която е на път без куфар, вероятно в Рая

 Когато бях малка, имах невероятно красива вещ: метално куфарче с истинска закопчалка, цялото изрисувано със зелени палми и героите на „Доктор Охболи“. Мама ми го донесла от СССР, когато съм проговаряла.  Често ме имитираше, че си приготвям „бадажа в туфала“, когато тръгвах нанякъде в ученическите ми години.

Спомням си как непрекъснато си играех на „багажа в куфара“. Слагах в малкото пространство някаква блузка, чифт долни гащи, чифт чорапки, едно байкалче, гребен, фибички и вносен сапун, който измъквах измежду сгънатите дрехи на баба в гардероба, поели миризмата му на женски финес. После си очертавах, оцветявах и изрязвах билет от хартия. Правех му прилежно няколко несъразмерни дупки и тръгвах.

Днес съм като срасната с поредния туфал на колелца, правя бадажа бързо и не нося нищо излишно. Обичам пътищата заради самия акт на пътуване и наистина пътувам много, тогава разговарям наум със света. Обичам и срещите с различни попътни хора, защото точно те ми отварят вратите на заключени храмове и ме променят.

 ххх

Слизам от автобуса на малкия кръгъл площад с фонтан в едно провансалско село до Авиньон. Задъхано вървя по стръмната каменна улица към църквата. Казват, че там е бил опят Мистрал. Иска ми се да вярвам в това. Късна сутрин е, априлски Разпети петък, а вече е горещо! Спирам да съблека жилетката си. Вдигам поглед към фасадата с двете огромни розети. Пред всяка от тях пърхат, на място и в абсолютен синхрон, невъможно бели и истински гълъби с лица, насочени към мен. Вероятно замирам за секунди, преди да извадя телефона си, за да ги снимам… Тогава те отлитат, заедно.

Това е моето чудо и го осъзнавам веднага, без колебание! Защото всеки от нас вярва в чудеса и ги търси къде ли не, поръчва ги, купува ги, измолва ги и пак трудно ги познава. Но точно в този ден и точно на това място, аз получавам моето чудо. И го знам!

Може би час-два по-късно тръгвам обратно надолу. Снимам надписа „Rue de l ҆eglise“. Винаги снимам указателните табелки към църквата. Сигурно, ако събера някой ден тези снимки, ще мога да направя голям албум или сайт, от който, при необходимост, да се изтегля по една, за късмет, когато се тръгва на път.

Помните ли финала на „Покаяние“ от Тенгиз Абуладзе?


„На улицата стоеше странно облечена стара жена с два куфара:
– Извинете, тази улица води ли до храма? – попита тя.
Кети недоумяващо погледна непознатата.
– Питам Ви, този път ще ме отведе ли до храма?
– Не. Това е улица „Варлаам Аравидзе“, но тя не води до храм.
Непознатата учудено вдигна вежди:
– Че тогава за какво е? Защо трябва да съществува улица, която не води до храм?“

Хората винаги пътуват към храмовете и ги търсят, но понякога носят на гръб такива, а не знаят.  

 

Абай

Качвам се в поръчано такси в Санкт Петербург. Студена, късна есенна вечер.

-Колкото и добре да говорите руски, веднага се разбира, че не сте рускиня.
-Защо?
-Червено палто, черна коса и черни очи. Гореща кръв…

-Моля?
-Жена ми е грузинка. Не обичам руси коси и сини очи, не обичам сиви, черни и кафяви палта. Не се обиждайте! Аз съм Вашият шофьор Абай. Откъде сте?

– От България.

-Значи вие не ни давате да посторим Южен поток?

– Не разбирам за какво говорите! – вероятно изглеждам лицемерна или глупава.

Сложете ми десет руснаци насреща – знам повече от тях за историята и литературата им, трябва ли да ме занимава въпросът за газта (както разбирам по-късно при справка в Гугъл)? Аз съм от друго времепространство… и просто сменям темата:

-Защо четете навсякъде? Дори и по ескалаторите в метрото? За Бога, ужасно стръмни са! Това сигурно е най-дълбокото метро в света!

-Защото искаме да познаваме света, макар и той да не ни познава. Имаме поговорка: „Не е страшен глупакът, непрочел една книга. Страшен е глупакът, прочел само една книга“.

– Хм! – навивам се за разговор – Обичам Достоевски, вчера видях килията му в Петропавловската крепост.

– Да, но Достоевски ми идва тежък, вероятно шизофренията си е казала думата. При Пушкин всичко е ясно, предпочитам го. Може би не знаете, но Тургенев има герой българин?

Ела, че ми трябваш! Баш аз ли не знам и не съм чела „В навечерието”? Но ще те оставя да ми поговориш… Навън е -7̊ С , в колата ти е топло, говорѝ ми,  дори и да няма какво да ми кажеш.

Рано същата сутрин бях на гробищата. Взеха ми 200 рубли, за да видя къде „спят вечен сън“ Достоевски, Чайковски, Глинка… Възмутих се гласно, но ми отговориха смирено, че така се поддържа вечността. После обядвах в столовата за поклонници в Александър-Невската лавра. Ухаеше на прясно изпечен хляб, хората се редяха на опашка. Толкова беше уютно! На масата до мен седяха баба и дядо като „излезли от приказките“, но без голямата печка и котката. Прекръстиха се, тя: забрадена, той: със свалена шапка. Нахраниха се мълчаливо, а после пак се прекръстиха и благодариха Богу. Беше толкова тържествено и толкова домашно едновременно.

– Ай, ай, къде изчезнаха прекрасните български цигари „Ту 134” и „Стюардеса”? А българските нектари и „Икра”-та?

Усмихвам му се. Повдигам рамена.

Не ме разсмивай, баща ми пушеше „Стюардеса“, доколкото си спомням, през 80 – те. А „Икра“ правихме на студенстката бригада в Джулюница.

– Какъв фурор бяха цигарите „Шипка”! В началото никой не ги купуваше. После тръгна реклама, че във всяка 1000-на кутия има печеливш талон за почивка на Златни пясъци в България, та всички купуваха с картони. М… да… славни времена бяха! Купувахме вашите дрехи. Сега ходим два пъти годишно до Хелзинки и си пазаруваме, пак са качествени.

– Вие не сте руснак, макар че говорите руски и познавате руската литература. Името Ви няма ли тюркски произход? – решавам да се включа в лексикалния порой.

– Баща ми е от Казахстан. Когато все пак успял да се засели в Питер, знаел четири думи: мама, татко, хляб, книга. А сега аз съм друг човек. Защо ли? Не питайте! Майка ми е рускиня. За нея днес е важно да гледа по телевизията как президентът стои със свещ в ръка, на служба в храма. Казва, че това е упование! А Вие ухаете прекрасно – да не би да е на българска роза? – продължава неуморимо той.

Не, Абай! Ухая на парфюм на Кензо, но ти се усмихвам и кимам, защото разликата няма значение тук и сега.

Слизам, стъпвам в локви, прогизвам, докато стигна по пешеходната част до операта. Влизам в тоалетната и изхвърлям късите чорапки, носени под ботушите, над чорапогащника. Отивам до огледалото и си възвръщам достойнството на дама с червило и пудра, защото аз съм си просто такава, независимо че не съм с дълга черна рокля с гол гръб и не пия шампанско точно тази вечер. Крадешком се облягам, за да поизсъхна, на красиви перила пред един от радиаторите на парното на втория етаж, в предзалата. Има ли такава дума в нашия език – предзала? До мен се приближава строга жена в костюм:

-Отдалечете се! Не се допирайте!

-Добре! Добре! Поддържайте вечността! – изненадвам я аз.

После така потъвам в музиката, че вече не усещам, че съм мокра. Докато слушам, сякаш чувам думите на бащата на Абай: „мама“, „татко“, „хляб“, „книга“. Проумявам, че са… достатъчни за един живот. И се чувствам засрамена, че не стигат за моя.

 

Предишна статияИз „Словоред“ на Росица Бърдарска
Следваща статияВторият роман на Юлия Дивизиева излиза до дни