ДОБРИЯТ ТАЛАСЪМ ВАРТОЛОМЕЙ (Из живите разкази на един безсмъртник)

Великолепната, магична проза на РЕНИ ВАСЕВА е вече при читателите! Чети и предавай нататък! Това е ДОБРИЯТ ТАЛАСЪМ ВАРТОЛОМЕЙ (Из живите разкази на един безсмъртник). Ако беше жив простосмъртният пророк Радичков, щеше на напише предговора към това малко чудо на българската белетристика!
Книгата е 218 страници и съдържа 55 къси разказа за един странен таласъм, който е заседнал в човешкия свят, защото иска да помага. На хората и на себеподобните си от Тъмната земя, на причудливите приказни същества, които се борят за оцеляването на най-свидното – родния дом. Вартоломей и дружината му познават и скърбите, и радостите на умиращото българско село. Тази книга е продължение на „Историите на Вартоломей“, тя добавя нови приключения в богатата таласъмска биография. 

СРЕЩА С ВЕЩИЦА

Вартоломей вървеше по калната селска улица и мислеше, че нищо вече не може да го изненада. Зимите падаха като ледени висулки по рехавата му козина, летата пареха олиселите му пети. Получаваше известия от различни краища на света – кога по вятъра, кога облак се беше смилил над някой беден събрат в парижкото гето, кога рекичката в дола бъбриво го осведомяваше за някой роднина. Безсмъртната му баба се местеше от село на село, искаше да съживи малко от малко пустите къщи, да поразговори мълчаливите дворове, да си побъбри с видимия свят. Него тя обичаше повече от невидимия. И тази любов беше предала на малкия си внук Вартоломей.

Нощта беше студена и лунна, сребристи пътеки бяха разчертали двора на дядо Иван като шахматно поле. Двата ореха поклащаха костеливи клони и шушнеха стари истории.

Вартоломей ги изслушваше, а дърветата се захласваха от бъбрене. Дали всичко бяха видели и чули, не си ли измисляха тези чудати светове, в които и той искаше да се засели понякога?

Когато стигна до края на селото, беше вече среднощ. Приседна до кладенеца в последната къща, хубав, здрав кладенец, със суха зидария от груби ломени камъни. Загледа се прехласнато в лунните въжета, които се спускаха по комина на къщата, после реши да се покатери по тях, ама се отказа – вече не беше млад. Спомни си за една романтична среща в камбанарията на селската църква, там беше опасно, чувстваше се анатемосан, но това го привличаше и очароваше.

Сега доби вкус към порутените таванчета, само зимно време слизаше по стаите – горе понякога не се търпеше от студ.

Обърна се, защото чу ясни стъпки зад гърба си. И я видя. Веднага разпозна другостта на миризмата й, долавяше дъх на влажни борови иглици, на билки и на отвъдност. Една вещица го гледаше сякаш без очи. Беше навлякла нечие зимно палто, гумените селски ботуши й бяха големи. Спря, когато Вартоломей се изправи срещу нея.

– Добра стига – продума вещицата. – На пълна луна се срещаме, дано да ни е на хаир.

– Горските същества – мислеше Вартоломей – нямат възраст, вещиците изглеждат стари, сгърбени и грозновати. Защо тази стъпва така напето под пълната луна?

– Мъртвея – представи се вещицата и се усмихна. Усмивката й беше полъх, мисъл, внушение. Вартоломей ясно виждаше безизразното й лице, слепите синкави зеници, не долавяше дишане.

– Тя е мъртва – каза си, – и го побиха тръпки.

– За пръв път ми се случва да изляза от гората. – беше пряма и рязка. – Ще ми трябва помощта ти, за да стигна до деветте извора.

Вартоломей беше чувал от баба си за магическите девет извора, слушал беше

и за пазителката им Мъртвея. Не разбираше обаче защо е безпомощна онази, която пазеше границата между двата свята. Таласъмът се вгледа по-отблизо в слепите очи на вещицата, в ръцете, които тя сякаш много искаше да скрие и затова бързо ги мушна под палтото. И разбра, че това същество е младо и уплашено.

– Ти не си Мъртвея – каза таласъмът и я докосна по рамото. Вещицата се дръпна и се преобрази, очите й се избистриха, ръцете й се оказаха млади и силни.

– Не съм. И се загубих, докато я търсех.

Трябва ми, много ми трябва Мъртвея. Без нея на Границата настана хаос. Прииждат всякакви същества, съвсем безконтролно се настаняват там, където не им е мястото.

Може да не е моя работа, но аз обещах на всички спасение. Поселищата покрай гората изнемогват вече от толкова много мигранти.

Младата вещица чак се задъха от вълнение.

– А пък виж при нас колко е пусто – каза Вартоломей. – Никой не идва тук.

Младата вещица чак сега се огледа. Лунната светлина беше достатъчна, за да види запустелите къщи, порутените огради, дивата растителност по дворовете, пустите кърища, по които никнеха само тръни. Дори реката беше пресъхнала. Едно тъжно, кално дере, в което нямаше даже жаби. И помисли, че щеше да й бъде трудно да избере, ако все пак й се наложеше, между нейния пренаселен свят и този – онемял и оглушал от самота.

Вартоломей стоеше до кладенеца, младата вещица приседна до него. И двамата се загледаха в луната – незнайна, тайнствена, измамна. Таласъмът каза:

– Винаги е по- хубаво там, където ни няма.

Младата вещица се съгласи:

– Дааа! Нашите баби знаеха и това.

ИЗСТРЕЛ

Когато Вартоломей надникна в училищния кладенец, не можа да се огледа. Играеха сенките – отражения на ореха, по листата се забиваха тънките стрели на слънцето. Лицето на таласъма не се виждаше. Вартоломей се взира дълго във водата, а после приседна, опрял гръб на каменния пръстен. Не беше за вярване – невидим, невидим…

И таман си го помисли, видя Коно на улицата. Носеше две празни поцинковани кофи, които се полюшваха в ръцете му. Вартоломей реши да не мърда от мястото, за да провери догадката си. Тази мисъл го вълнуваше и таласъмът едва се удържаше, искаше му се да застане пред Коно и да го попита как е със зрението. Засмя се, щастлив от хрумването си. Грънчарят гледаше право към Вартоломей, но не даваше знак, че го вижда. Таласъмът му махна, после се изправи, после…Тук Вартоломей за пръв път се притесни. Ами ако остане завинаги невидим?

Коно напълни кофите с вода и ги понесе нагоре по улицата. Таласъмът тръгна след него, макар че отдавна трябваше да се е прибрал и да спи. Сенките се скъсяваха, светлина струеше срещу лицето на Вартоломей и го караше да гледа намръщено. Не се поколеба и влезе след грънчаря в двора на къщата му. Не беше идвал скоро, та се удиви от множеството глинени фигури, пръснати по хилавата трева. Вгледа се в тях и забеляза, че са еднакви. Всичките, до последната,  бяха все фигури на ангели. Ангели в различни пози – ето, най-близкият беше с разперени крила, а този до него – с прибрани. Единият създаваше усещането, че всеки момент ще полети към царството си, а другият, сякаш неразкаял се грешник, беше решил да остане завинаги на земята. Вартоломей стоеше изумен и гледаше ангелите от кафява глина. Престраши се и попипа два-три по ръбестите криле – не бяха изсъхнали още. От работилницата на Коно се чу свирукане. Таласъмът се приближи до прага и надникна. Пещта беше запалена и грънчарят печеше своята поредна порция ангели с разперени или свити до тялото крила. Вартоломей беше очарован и озадачен едновременно. Почти забрави за своята ненадейна невидимост.

Внезапно някъде гръмна пушка. Слънцето над къщата на Коно уплашено се скри зад облак, духна студен вятър, сякаш смъртта мина през дворчето със съхнещите ангели. Коно изскочи от работилницата и забърза по улицата. Вартоломей стоеше като закован. Тишината се взриви от виковете на Алито:

• Елате бре, хора, изтрепаха се! Някой да помогне…

Вартоломей се втурна през портичката. Тичаше към Алито, а дъх не му стигаше, та беше отворил широко уста.

Пред падналата ограда, сред копривата, лежеше по гръб млад мъж. Вартоломей го позна – Симо, един от синовете на Алито, най-големият. Малкият стоеше насред улицата със старата пушка на баща си в ръцете, а те, ръцете му, висяха като отрязани. Секунда-две и пушката падна на пътя, а тишината се върна и ги удави в някаква лепкава безнадеждност. Вартоломей се засуети около покосения мъж. Хвана ръката му и потърси биенето на сърцето. Нищо. Слънцето беше излязло от облака и опечалено гледаше селската улица. Тогава притъмня, защото над тъжната махала летяха глинени ангели и размахваха своите кафяви криле. Един от тях слезе и застана до Вартоломей.

• След миг сърцето ще започне да бие. – каза, а гласът му пееше.

Таласъмът не се уплаши, само краката му изстинаха и земята под тях се залюля. Все още държеше ръката на Симо.

• Знаеш ли, Вартоломей, остани си такъв, какъвто си, не се променяй… Заседнал си здраво в човешкия свят и ни напред, ни назад…

Ангелът поклати глинената си глава, очите му бяха тъмни като морска бездна. После отново стана светло. Вартоломей притисна по-здраво китката на простреляния и усети трепкането на сърцето му като току-що излюпено селско пиле. Видя как Симо отвори очи и изпъшка, а брат му все така стоеше насред улицата с отсечени ръце. Коно се беше окопитил, Алито пристъпи някак по-смело напред.

• Да го внесем в къщата! – каза, вдигнал молитвено ръце към небето.

Бай Коно обаче поклати глава:

• Първо ще викнем фелдшера, Вартоломей идваш с мене!

• Ама ти виждаш ли ме?

И таласъмът се почувства леко разочарован.

ГЛАД

Вартоломей не бързаше да се прибира. Селото сякаш плуваше в мрака и таласъмът се спъваше по изровената уличка към хлебаря. Някъде в далечината трепкаше пламък на запалена свещ, вероятно на един от прозорците на пекарната. Но таласъмът не беше сигурен. Пламъкът ту просветваше, ту се губеше в тъмното. Луната беше завлякла всички звезди и ги криеше зад купища облаци. Вартоломей усещаше как мракът полепва по козината му. Вървеше, а пламъкът все бягаше, улицата не свършваше, пекарната уж беше близо. Аха да я стигне, но в следващия момент отново просветваше със запалената си свещ някъде отдалече.

Вартоломей се притесни, защото не разбираше какво се случва. В тая тъмница вече не знаеше върви ли, или стои на едно място. Очите му бяха приковани в пламъка, който все така мистериозно пулсираше в черното.

„Скоро ще съмне“, помисли таласъмът и се ослуша – чакаше петел да пропее отнякъде. Точно тогава разбра, че не чува нищо. Ни птичи гласове, ни кучешки, нищо. Светът онемя в тая гъста, лепкава тъмнина. Вартоломей се уплаши, не откъсваше очи от пламъка, стоеше насред пътя като омагьосан. Огънчето го хипнотизира и той затвори очи.

Видя се седнал в сламата на някакъв хамбар, а сенките на мъртвите стопани ръкомахаха около него. Говореха вкупом, та затова и не им разбра в началото. Направи усилие да разграничи шепнещите гласове.

– Тоя сняг го има описан в книгите – каза най-близката сянка, която стоеше до една от гредите – почерняла, дървото сцепено тук и там. Сянката беше на жена, едра, силна, полите й събрани на коленете, сякаш си е натопила краката в реката, за да ги мие.

– Три метра сняг наваля оная Коледа, ей тъй се изсипа като омагьосан върху главите ни, а ние бързахме хляба да опечем, на фурната го носехме аз и сестра ми. И се опече хлябът, и пареше пръстите, а ние се смеехме, облизвахме устни и грях не грях, чупехме залъчета и ги слагахме в устата си.  Таман възлизахме на голия баир, лавина се сурна, завлече ни и дотам. Хляба не прибрахме в къщата, сега проклетата не ни пуска. Коледната погача си иска, късмета да си видела, казва. Тегли ни тука като с магнит.

Сянката се обърна към Вартоломей и посочи в ъгъла на хамбара:

• Ей там клечи сестра ми и плаче. От години все плаче, че си оставила дечицата сираци заради пустата Коледа и хляба, който носехме двете.

Сенките се въртяха около Вартоломей, шепнеха с изтляващи гласове и вече съвсем не им се разбираше. Таласъмът не познаваше тези хора, но знаеше, че мястото им не е сред живите. Размисли се. Хляб иска къщата, за хляб е гладна. Хлебар трябва тука, хлебар.

Вартоломей се събуди от своя сън насред тъмната улица и си спомни, че пекарната е в края ѝ, после потърси трепкащото пламъче. Беше угаснало. Таласъмът се разтревожи още повече. Дявол мой, ще вървя по тая улица, нищо, че сега ми е някак непозната, пък докъдето стигна.

Таласъмът живееше по тия села цяла вечност и мислеше, че познава всеки двор, всяка къща, хамбар, уличка…А ето, че се обърка. Дали защото беше стар, или на магия беше налетял в бездънната тъмница? Крачеше по пътя, мракът все още не отстъпваше ни педя. От трепкащото пламъче нямаше и следа.

Внезапно таласъмът се сепна, зад гърба му пропя петел. И как се зарадва старото сърце, как се зарадва. Ще съмне и тоя ден, хляб има да се пече, по всички къщи да се разнася, гладно е селото за топъл хляб с хрупкава коричка. И Вартоломей затича към пекарната, която се приближаваше към него, като теглеше след себе си слънцето.

КОЛЕДА

В изоставената църква някой беше запалил свещ. Зидът от лявата страна беше достатъчно порутен, за да се види как пламъчето се люшка от течението. Вартоломей се страхуваше да влезе, но надничаше между тухлите и зърна ангелчето, седнало на пода пред иконата на Божията майка.

– Ами сега? – стресна се таласъмът. – Ако ме види, ще ме прати вдън земя, а там не ми се отива.

Любопитството обаче надделя и той се притаи до стената.

Нощта се настаняваше, студена и ясна, селото трепереше всред преспите като дете в ръцете на мащеха. Ангелчето започна да пее нещо много сладостно и таласъмът чак се просълзи от умиление. Позната му се стори песента, беше я чувал, но някъде назад във времето, когато цялото село се събираше пред черквата, хората прииждаха, а не си тръгваха. И се сети –  беше Коледа.

През една такава Коледа трябваше да женят Мара и Давидко, ама пустата Мара горделиво му отказа, щото не й беше купил божигробска броеница. Хората се чудеха и маеха, коряха девойката. Каква броеница, ма Маро, ти си жена, броеницата тежи в ръцете на мъж, грях сторваш, момиче, опичай си акъла…

Ама Мара си искаше броеницата – не каква да е, а божигробска. И Давидко замина. Тръгна към Божи гроб и повече не се върна.

Вартоломей помнеше слабата фигура на Мара, която все си беше по градината, уж сади, уж плеви, а очите й в пътя. Изгледа ги тия очи. Давидко ли чакаше, или броеницата си?

Ангелчето се изправи и свещта загасна. Таласъмът се сепна, дали не беше позадрямал насред своите спомени? Сега се виждаше по-добре. Не играеха вече сенките, мракът редееше под погледа на посестримите звезди. И Вартоломей забеляза нещо, което го разтревожи – едното крило на ангелчето малко висеше. Дявол мой, какво се беше случило с този симпатичен божи служител? Видя го как премина някак накриво през вратата на черквата, която изскърца, сякаш душа изплака в студената селска нощ. Ангелчето се белееше в мрачината, вървеше бавно, сигурно го болеше. Вартоломей го следваше и си мислеше, че всичко сега беше някаква мистерия. Тия дни стоя дълго в библиотеката на селското училище, подреди книгите, избърса ги, разгледа някои. Имаше снимки на коледари и окичени с кравайчета дрянови клонки, сложени направо върху чергите. Имаше софри и ясли на бебето Исус, невинно заспало под ярката Витлеемска звезда. Нямаше ги хората, но книгите им бяха останали.

Усети, че снегът отново бе завалял, топеше се нежно по косматото му лице.

Пътят стана по-стръмен, ангелчето започна да влачи крилото си. Вартоломей разбра, че вървяха към долната махала, а там беше жива само къщата на дядо Павльо. Предчувствие жегна сърцето на таласъма, после го разлюля внезапна омраза. Война щеше да се води за дядо Павльо, не го даваше, нищо, че ангелски пратеник се бе довлякъл до селото, и то с едно крило. После си каза, че не бива да се пали толкова, още нищо не знае, нека да разбере какви са небесните намерения.

И продължи все така крадешком да върви след божия пратеник.

Къщата блажено спеше в зимната нощ. Вартоломей чуваше дишането й. Прозорецът на едната стая не се затваряше добре и ангелчето успя да влезе.

– Като крадец се промъкна  – помисли Вартоломей с неприязън. После сам влезе през вратата, която дядо Павльо не заключваше.

Видя как ангелчето мълчаливо застана до главата  на стареца, чу го, когато тихо изрече:

– Не съм тук за война…

– А защо си дошло? – гласът на таласъма потрепера.

Ангелчето се обърна и го загледа право в очите. На Вартоломей му се зави свят.

– За Коледа. И да взема от дядото вълшебния мехлем за ревматизъм. Баба Павльовица  рече, че ставал и за навехнато.

Ангелчето въздъхна, а на Вартоломей  му стана хубаво.

– Ще напаля печката – промърмори, да е готова за утре. – Виж я, съвсем е изстинала.

И се засуети с дървата.

Ангелчето поседна до стареца, като наместваше болното си крило.

– Ще изчакам да се събуди, – каза и затвори блажено очи. – Коледа иде, дано старецът знае къде е вълшебният мехлем…

Вартоломей побутна вратичката на печката, като пазеше очите си.

Отиде в другата стая и дълго рови в скрина на покойната баба Павльовица. Всичко си стоеше така, грижливо подредено, миришеше на орех. После таласъмът се върна. Дядо Павльо се усмихваше в съня си, сигурно получаваше своите подаръци, ангелчето беше заспало и леко похъркваше.

Вартоломей несръчно намаза с мехлема подпряното крило, като повдигаше перцата едно по едно. Ангелчето въздъхна с облекчение. А някъде коледари подеха песен, звънна смях. Някъде, в едно друго време. Таласъмът погледна ангелчето, което беше разперило крило и прегръщаше стареца, а после се заизкачва към своя таван.  Някъде там бяха и спомените му. Коледа беше дошла.