ПАНДЕМИЯ
Доносници вършеят по хармана!
Вторачени в прозорци и екрани
злорадстват върху чужда радост, скръб,
превили пред управниците гръб.
Изгубили човешката си същност,
забравили, че любовта е вездесъща!
А Бог ще им напомни многократно,
Че славата от клевета е кратка!
МОСТ
Ежедневната ми мисъл
има точна дължина –
три хиляди километра.
До момчетата.
Във това, което им е дом
кътам топлина и обич.
Пращам им ги
със светлинна скорост
към това, което им е къща.
И попътен вятър.
Да си дойдат.
ЯНУАРИ
Стиска със зъби снегът –
стяга ме за обувките.
Как ли ще извървя
пътя, от лед безчувствен?
Как ще стигна до теб?
Бурята реже вятър.
Капчици топлина
само напомнят лято.
Само напомнят за дом
и за искри от огън.
Идвам. Напряко в снега.
В стъпки на ангел – мога.
УЛИЧЕН БЛУС
Саксофон, контрабас и китара,
а пианото рони клавиши
и звукът е превзел тротоара,
и градът знойна музика диша.
И се носи по опнати жици
на човека мечтата за вис.
Ромоли, ромоли гургулица –
раждат трелите помисъл чист
за любов, за копнеж, за надежда,
за очи, дълбочинни като езера.
По грифа на китарата нежно
кацат рейнали птичи пера.
Като тъжен, отчаян любовник
слиза късният есенен мрак.
Отзвучават акордите. Сова
за магични съдби дава знак.
ПЕЙЗАЖ
Във тъмното дърветата са бели,
а клоните приличат на дантела,
развесена по стволове от време,
потънало във коренища, бременни
със мрак и светлина, листа и гнилоч.
Корубите са дом за звяр и милост.
По съмнало кафявите дървета
се устремяват с клони към небето.
Ръкописите не се изтриват
31.08.2018
Познаваме се с Ели Видева от студентските години и затова мога да твърдя, че съм свидетел на творческото ѝ развитие така, както и тя на моето. Освен всичко тя бе носител на националната студентска награда „Димчо Дебелянов“ за 1976 г., т.е. на втората годишнина след учредяването ѝ, ето защо премиерата на книгата ѝ „Палимпсест“ тук, в двора на къща-музей „Димчо Дебелянов“ в Копривщица, ми изглежда напълно уместна. Всъщност миналата година тя получи и голяма международна награда.
Освен лирика, Ели пише още хумор и сатира, което отговаря точно на нейния темперамент. Не е нужно човек да я е познавал от много години, за да го установи. Това нейно светоотношение – едновременно лирическо и сатирическо – е една от причините да смятам, че нейната поезия е повече на поет, отколкото на поетеса, което по припцип е трудно обяснимо, но лесно доловимо.
Ели пише главно класически стих, добре владее стихотворната техника, погледът ѝ към живота и света е прям и открит, вълнува се от минали и съвременни проблеми и не ги заобикаля и подминава, ето защо темите, сюжетите и идеите, които опоетизира, са многобройни и разностранни.
Новата книга на Ели се нарича „Палимпсест“. Думата е от гръцки език и, както е известно, с нея се обозначава стар ръкопис, основно пергамент или папирус, от който е изтрит първоначалният текст, за да бъде написан друг; някога папирусът и пергаментът са се добивали трудно, не е като с хартията сега, затова вероятно тогава и графоманията е била по-слабо застъпена.
В новата книга на Ели преобладават свободният, а понякога и белият стих, доколкото мога да съдя, защото често пъти има своебразна смесица между тях, така че стихът всъщност си е на Ели и става още по-свободен, освободен даже от свободата си…
Тематиката е много разнообразна, като прави впечатление засиленото философско осмисляне на нещата. Това е естествено поради натрупания житейски, социален, човешки опит на авторката.
Особено се откроява стихотворението, дало заглавие на книгата. Освен че е оригинално като хрумване, то е и двойно метафорично, съотнасяйки се към съдържанието на самата книга. Лирическият герой иска да изтърка като от пергамент не само всичко написано, а и всичко станало до момента, за да започне наново, на чисто, съвсем свободно, да срича живота така, както срича първолакът, който започва да трупа знания в училище, но тук училището са светът, животът, природата. Така много силно изразенно онова чувство, което обхваща хората, когато им се прииска да започнат всичко отначало и отново. Не е тайна, че всички понякога изпитваме такова желание…
Проблемът обаче се състои в това, че за да стане то, е необходимо като с магическа пръчка да се премахне всичко досегашно, което означава пълно отричане от себе си, от постигнатото до момента, от целия досегашен живот. Възможно ли е това? Нито е възможно, нито е нужно, защото човек вече е обвързан с всичко около себе си и за да се осъществи „премахването“, трябва да се променят и всички други неща, като при това трябва да се съгласят и всички засегнати. В този смисъл нещата заприличват на фантастично връщане назад със специалнатата машина на времето на Хърбърт Уелс, но пътуването да е в миналото, а не в бъдещето, както в едноименния роман.
И тъй като това е възможно само в поезията, „изтриването“ на миналото става по друг начин – чрез философско преосмисляне на вече преживянато, като го допълва и обогатява, а не го премахва, издига го на по-високо, по-мъдро, по-мащабно равнище.
Ето защо нарекох това откритие на Ели двайно метафорично, защото веднъж насочва вниманието ни към условното изтриване на стария ръкопис, за да се започне всичко на чисто, с детинско сриачен, с детинско у„узмавне рли опознаването на света; вторият път е, когато „изтриването“ е всъщност вторично осмисляне на всичко чрез по-богата философска рефлексия, постигната чрез опита.
Така че ръкописите не само не горят, както твърди Михаил Булгаков; те не се и изтъркват!
Славимир Генчев
12 август 2018 г.
Копривщица
