ОБРАЗИТЕ И НАРОДНОСТНИЯТ ДУХ В РОМАНА НА ЗДРАВКА ЕВТИМОВА „РЕЗЕРВАТ ЗА ХОРА И ВЪЛЦИ“
Издателство „Жанет” 2022г.
Ако трябва с две думи да се характеризира новата книга на Здравка Евтимова „Резерват за хора и вълци” те са: художествените образи и народностният дух на произведението. Водещи са образите. Те бликат отвсякъде – неудържими, ярки, напористи, понякога светли, високо поетични, понякога мрачни, болезнено ежедневни, но винаги точни и силно впечатляващи. Те са начинът за разказване на З. Евтимова. В тях е заложено авторското поетично внушение, било пряко, било чрез подтекста. Срещаме уж традиционни картини – на животни, птици, растения, билки – сякаш продължение на Радичковото слово, но толкова различни по звучене. Малко след това ни изненадва с други, съвсем нови, извлечени от грубата съвременна действителност:
„започвам бавно, като гъсеница с откъсната глава да сричам” – стр. 8, „острието изскочи като гущер на камънак” стр. 12, „то и лицето ѝ едно, не лице, а бързей, не знаеш как ще те завърти” стр. 21, „каза детето и отново захленчи. Кучето в гласа му, смляно под лопатата – хъхреше” стр.56, „Огъваше се като оса с пречупен гръб” стр. 66. И паралелно с тях: „клепачи като калъфки за възглавници” стр. 62, „лицето му беше малка кална локва, стъпкана страница от книга с приказки” стр. 56, „тъпан грамаден като ситроена на кметицата” стр.150, „Зад вратата на стаята, като стълб на бесило стърчеше високата, слаба жена” стр. 79 и, разбира се, тук авторката нарочно използва „стърчеше”, което неминуемо прави връзка със стихотворението на Ботев.
Нов елемент е и изграждането на система от образи, които взаимно се допълват и изясняват и които придават допълнително смисъл на повествованието. На стр. 13 четем: „Ако тия двамата се мотаят пред двора на някоя къща, още преди да е започнала „Панорама” по телевизията, постройката пламва от четири страни.
– Ако домът ми пламне от четири страни – започна баба Елена, по-спокойно и от човека, който говореше по „Панорама” …”. За споменатата по-горе жена на стр. 59 четем: „като въже на бесило се изопнаха раменете ѝ”. Дори само дадените примери биха били достатъчни за съставянето на малка стихосбирка! При З.Е. образите са на всяка страница и те предопределят специфичния народностен дух на произведението. Трудно е да се диференцира понятието народностен дух, което, разбира се, няма нищо общо с фолклорно-туристическите форми, защото той, духът, се променя и във всяка епоха се изразява по различен начин, но така, че да запази специфичното за даден народ, съчетало традиционното с новите елементи. Изявява се в упованията, целите и стремежите, които си поставя в даден момент отделен етнос, пряко свързани с проблемите, пред които се изправя и които трябва да разреши за оцеляването си. Оформя философията на съществуването му, морално-етичните търсения и норми, свързани с вярата и безверието, с времето и безвремието. Макар и обща, проблематиката при различните народи се изразява по различен начин, с различни художествени форми и образи и творецът поема задължението да открие най-специфичните за времето си и да ги предаде в своите произведения. Ето това е задачата, която си е поставила Здравка Евтимова в последния си роман и която е разрешила повече от успешно.
Темата е класическото противопоставяне на доброто и злото, както и силата на любовта. Нещата уж са ясни, сюжетната линия се свежда до повтарящи се сблъсъци, в които Лошите, причиняващи зло, биват наказвани, но и излекувани физически от Добрите, когато това се налага. НО, не сюжетът е водещото в конкретното повествование, а образите. Чрез тях се онагледява случилото се, те създават настроението и предават цялата атмосфера. Уж темата за доброто и злото е вечна, а виждаме как са се променили представите и характерите на „хайдуците”. При Радичков крадците, разбиващи вили, са незлобливи, с хумор – напомням диалога между тях и собствениците на вили, оставили бележка: „В къщата няма нищо”, на което те отговарят: „Има няма, ние сме длъжни да проверим”. Това предизвиква добродушни усмивки, бедата не е толкова голяма, донякъде техните нашествия са изява на „социална справедливост”, на „преразпределение” на благата. Съвсем други са нещата при Здравка Евтимова. При все че в романа „хайдуците” започват с кокошкарски набези – изтръгват или посичат фиданки в чуждите дворове, с развитието на историята стават все по-нагли. За сравнение – описанието на разбиването на домовете на хората работещи в чужбина. Сякаш трябва да бъдат наказани! Ей така, заради това, че „печелят”, робувайки в чужбина! Вече няма незлобливост! Изчезват добродушните усмивки. Разбитите апартаменти се опустошават, руши се покъщината, чупят се мебели, дрехи се напъхват в тоалетната, та да се запуши канализацията, а накрая се маркира местността с изхождане върху килима в средата на салона. Странна е и реакцията на собствениците: двете сестри близначки в романа оставят пред вратите шишета с ракия, подкови луканка, че даже надуваеми секс кукли, за да умилостивят крадците. Последното явно е хипербола на авторката, за да зададе на читателите въпроса, дали биха оставили щерките си, за да се смилят злите духове. Злото в съвременната епоха е мутрешката престъпност. Сякаш липсва правовата държава. Който посмее да се оплаче на „фуражките”, го чака жестоката разправа на мутрите. Те са истинските господари на областта. Те са законът. Не се свенят да хвърлят циганчета в калното свлачище, да пребиват малки деца, да им чупят за назидание ръцете. Срещу тях единствената, която се опълчва, е „Лудата Елена” с внучката си. Елена е местната лечителка, която познава билките и прави от тях всякакви лечебни отвари. При все, че може да се разправи докрай с престъпниците, не си го позволява, понеже „лекарството трябва да лекува”. Тя „организира” противопоставянето срещу местния дерибей Риж Димитър. Но истинската съпротива е Изкуството, затова и романът е посветен на Васил и Васко! Те ще спасят света. Може в живота на авторката да са реални лица, но за мен това са двамата герои от романа – дядо и внук. Циганчето Васко, все още не може да свири, липсва му техника, но вече усеща мисията си – „акордеонът е увесен като камък на шията му”! Същото е и с дядото на Даме–Дамянка, красивият Дамян. Старият циганин музикант го вика да бие тъпана, защото красотата в изкуството може да поведе хората срещу злото. И той, макар и непохватно, се учи как да дава ритъма.
Обаче изкуството и доброто са непосилни да променят света, ако в тях липсва любовта. Влюбват се и добрите, и лошите, но при последните липсва духовната близост, те печелят любовта чрез насилие, мощ и пари. Любовта, във всичките ѝ форми, не знае прегради. Влюбеният буквално носи любимата на ръце, така както майките носят децата си. Сияна, лошата снаха, иска от свекърва си да я носи на ръце, уж за да я унизи, а всъщност, за да почувства липсващата ѝ майчина ласка и суровата жена, билкарката Елена, я вдига на ръце и я понася така, както се носи дете към купела при кръщене. За да я покръсти във вярата на Доброто! Доброволното самоунижение, прави асоциации с дълбоките води на Достоевски. И Риж Димитър, и Сияна не приемат върнатите повторно пари, те сякаш се борят в себе си чрез любовта да се държат ако е възможно по-достойно и доколкото им позволява тяхната хищническа природа – да вършат по-малко зло.
Силно впечатляваща е и обложката на книгата, дело на художника Христо Гочев. Фонът е мрачен и сив – в книгата почти непрекъснато времето е навъсено и вали в унисон със социалния климат. Виждаме фигура, издигната като тотем, на него един върху друг се редуват образи на вълци и хора. Хората са винаги по двама, защото „и Господ не понася самотата”. Вълците са в оранжево, те осветяват корицата. На хората – с магарешки или кози уши, бялото на очите свети в оранжево, а зениците са черни. На пръв поглед асоциацията е с Риж Димитър и оранжевите вълци, той е лошият, но накрая именно вълчият вой на подивялата от неправди глутница възпира самозабравилия се единак. Романът е озаглавен „Резерват”, сиреч място, което трябва да бъде опазено, да бъде съхранен духът на страната, а също и хората, и вълците, всички заедно, защото Доброто не може да се различи, ако не познаваме Злото. Впрочем, не сме много наясно кои са повече вълци, оранжевите озъбени муцуни или человеците с магарешките уши и святкащи погледи.
Финалът на книгата е предопределен от писмото на героинята. Надяваме се, че Сияна наистина ще се върне при Христо, че любовта все пак ще победи злото, но истинският край според мен, голямото обобщение, е празнуването на Тодоров ден. Докато трае панаирът, в областта не се краде, не се вършат поразии. На хорото се хващат и стари и млади, и лошите, и добрите, хора, които умеят да играят и тези, които подскачат несръчно като „петел с вързани крака”. Ракията каменарка или пък нейното подобие – „честно и почтено менте”, както и граовското хоро, обединяват в едно всички жители на резервата, както тези с лъскавите, огромни като ледоразбивачи автомобили, така и тези с дрехи „Втора употреба, втори шанс”, защото трябва да има втори шанс, точно за да успее доброто да победи. Самата авторка го е казала най-точно:
„И като водеше хорото на тоя празник и поклон на Света Богородица, и за всички майки, които тя закриляше, се знаеше – тук ще се родят много деца. Здрави деца, хубави и хляб ще има за всички, напук на кражби и хайдуци. Ще има лица ей такива усмихнати, защото хорото е най-големия ритник срещу злината!”
