Веселина Ангелова, Последните глътки часове…

Сутрин

в десетте минути, в които отлагам часовника

(това сладко време)

пътувам до Пиаца Навона,

толкова пъти съм виждала това на кино,

че вероятно е истина;

Тогава си мисля – Защо те обичам, любими мой,

Защо изричам името ти срещу вятъра и защо целувам ръцете ти.

Вятърът ще прокара пръсти в косите ми, ще отмести един кичур и нищо.

Вятър работа е това, любими.

Очите ти са измамни, не помнят щастието наизуст.

Малките пера, кацнали на дланите, минутите в съзнание,

последните глътки на часовете, които се усмихват без зъби,

докато в някой краен квартал ти сменяш гума,

облаците се движат между раменете на блоковете и те прегръщат.

Ще те харесвам в твоята увереност,

тренирал си – добре си потренирал в тягостния салон на щастието,

щастието с дребните перли монтира стихове, изрязва кадри.

Около половин век изхвърлена лента от живота ти, който не става.

Кофти ДНК, което ти се зъби. Чушки не ядял, успива се до късно, на принципите ти не отговаря.

Така се сменят междувременно законите, акцизът става нулев, и книгата как да се разбираш с другите е преполовена.

Да се разбирам по-добре със безучастието

в присъствието на липи и тяхната възторженост.

Липите – твоите свидетели. Закрилата ти, твоят покрив.

Все още те държа във себе си. Събуждах се, проклинах, убивах спомена, отхвърлях го.

Разпукваха се клетките от нар в сърцето и дробовете прокървяваха със първата роса.

Аз искам дъжд от светлина да се излее и да повярвам пак в блестящите криле на насекомите.

Аз искам тази тишина да ме отмине.

Да не ми стига песента на сойките, да си броя наравно с кармата стигматите по дланите

да съм щастлива в залата на щастието с шампанското и комиксите,

с портретите на Джармуш и Джеймс Франко.

Харесвам ги.

И мислите на майка ми харесвам,

и още – капковото напояване.

И твоите очи.

Сутрин.