Художник на корицата Василена Георгиева
Поли Муканова вече се е наложила като един от най-последователно ангажираните автори към жанра на фрагмента в съвременната българска литература. Тези кратки белетристични форми тя разработва в книгите „Amor Fati: фрагменти“ (2012), „Сизиф дали е бил щастлив?“ (2022), „Пристан за отшелници“ (2022), а в тяхно продължение се превръща и настоящият литературен проект
„Тефтер в автобус с порой“.
Това е книга за насладата от бавните летни южноевропейски следобеди; за находчивите и причудливи литературни диалози, чрез които съшиваме накъсаните си лични истории; за онези места на колективна памет, чрез които изживяваме и осмисляме съвместното си битие. И най-вече книга, която чрез единичността и разноликостта на фрагмента неочаквано разкрива волята на субекта за цялост, за сплотеност, за единност на разказите и човеците.
доц. д-р Надежда Стоянова,
Софийски университет
Поли Муканова е авторка на шест художествени книги – поезия и кратка проза. През март 2024 г. провежда първия в България курс по „Творческо писане за библиотекари“ със специалното участие на Аксиния Михайлова, Владимир Левчев и Лидия Димковска. През 2024 г. е официален и
единствен участник на „Стружките вечери на поезията“ в Република Северна Македония от България.
Преподава история на книгата и библиотеките, теория на четенето и библиофилство в Университета по библиотекознание и информационни технологии в гр. София.
Бялата стая
Варосаната стая със заслепяваща сетивата белота. Нощните лампи като две будни очи
осветяваха съня ми. Гостенка в уюта на една родопска къща.
Бялата стая бе топла и приветлива.
На зазоряване дръпнах завесата – разкри се гледка към вътрешния двор с небрежно
струпаните камари цепеници. Сепнах се – на прясно варосания перваз забелязах сувенирна
платнена торба от Стружките вечери на поезията, от далечната 1962 година.
Белите стихове в бялата стая. Нахлуха сенки, осанки на титани. Бялата стая в Родопите. Бялата
стая от киното. Прозорец към отвъдност. Изкуството е сън.
Свидетелските очи на нощните лампи в онази нощ помнеха силуетите на Апостол Карамитев,
Методи Андонов, Любомир Левчев.
Не избледняваха спомените, а все по-ярка ставаше светлината от гласа, от образа, от
вечността…
Черно-белият спомен в една реалност, в която искаш да потънеш. Съзерцаваш предметите,
живели няколко човешки живота и продължаващи своето стран¬стване във въображаемото
реално, което ни приютява понякога.
Съзерцавам звездите, приседнала на столче от бар „Астория“. Преди да се родя и след това…
догарят въглените от камината.
* * *
Една напукана стена не е разрушена. В каквито и дълбинни лабиринти да попадам, няма
опустошения и игри с времето. Всеки камък си тежи на мястото. Как да си вземаме поуки от
миналото, като рушим всеки негов рудимент. Няма отломки и няма памет. Варварство ex nihilo.
Щом всичко започва от нас, то и завършва с нас. Проста житейска аритметика. Все се питам: Защо
не изличат Аушвиц – сам символ на човешкото изличаване. Защото ако бе заличен, тогава целият
геноцид би бил абстрактност и отломките на жертвите – имагинерни споменавания. Жалка и
зловеща памет носи България, която къса всяка нишка и започва отначало същата история,
история без корен.
История без поуки. Още няма адекватно тълкуване на това що е паметник – не което трябва да
се разруши, а което да напомня за стореното добро, за причиненото зло.
* * *
Някаква сила дойде, напълни вените ми с живителни сокове. Този български флаг на всяка
снимка в онази страна, в която са родени прадедите ни.
И мъка, и мъка, която носи радостта ни, защото хем усещаме корен, хем над главата ни е
надвиснала брадва. И Каин, и Авел, и все същата пръст – от която се храним и която кърви.
* * *
Камю дава отговор на всички въпроси – от територия до екзистенция и просто човешко
щастие.
Само да се събудиш жив на онзи бряг.
