Току що научавам, че е отлетял…
Ванко Урумов…
Художник…
Има хора, които ти остават за цял живот от един единствен миг биография…
Бяхме неразделни с Моника /дъщеря му/ по онова време. Или аз в тях, или тя – в нас. Луди хипарливи години. Вилнеехме в опиянението на младостта, на раждащите се идеи, на усещането за предстоящи височини, на любовите. Като бъбриви птичета чуруликахме ту тук – ту там из синьото на Варна. Така се случи, че един обед ни завари у тях, в кухнята – да чуруликаме нещо вдъхновено на майка й, която винаги имаше сърце да ни изслуша. Баща й си работеше нещо в ателието. Него почти не виждахме. В средата на най-голямото чуруликане, вратата на кухнята внезапно тихо се отвори, през нея тихо влезе тих човек, тихо отиде до печката, на която стоеше тенджера супа, съвършено безшумно отвори капака, сипа си чиния супа, отчупи краешник хляб и все така потънал в тишина започна да се храни. И тогава видях ръцете му, които чупеха залци от хляба…
Ръце като дъбови коренища, набити, твърди, силни. Отчупваха хляба внимателно, сякаш го галеха, оставяха залъчето няколко секунди между пръстите си, като че ли те да пречистят него и то – тях, и после бавно го поднасяха към устата, като нафора… Никога нито преди, нито след това, не съм виждала човек, който да се храни с такова благоговение и уважение към хляба. И до днес, споменът ми за тази първа, и една от малкото последвали, срещи с Ванко Урумов, ми носи усещане за тайнство на което съм присъствала – млада, неразбираща и чуруликаща, каквито, всъщност, са онези, за които са отворени олтарите на тайнствата…
Току що научавам, че е отлетял…
Ръцете му най-после са научили всички тайни на хляба и са се превърнали в криле… или в платна… или просто в едно потрошено от вълните мостче, по което е тръгнал нагоре. Към голямата истина за хляба…
Светъл път…

Снимка на Paris Sivriyan.
Снимка на Paris Sivriyan.