Премиерата е на 3 октомври, четвъртък, от 18:30 ч. в Книжен център Гринуич,
бул. „Витоша“ 37, София, за книгата ще говорят Димитър Христов и Георги Цанков, с музикалното участие на Петко Славов
вход свободен
На пръв поглед леко и забавно четиво, „Американски триптих“ е философски роман за търсенето на корените, за изгубената и намерена идентичност, за възможното или невъзможно изкупление. Романът запълва едно останало незаето пространство в съвременната българска литература като поставя ударението върху съдбата на няколко поколения емигранти в Америка, опитвайки се да изясни „от първа ръка“ сложния феномен, наречен „емиграция“ и преди всичко нейните психологически поражения и травми.
Трансформирането на носталгията в креативен процес за възкресяване на миналото, постоянната отвореност на наратива към варианти и възможности за постигане на решения очертават достойнствата и приносите на „Американски триптих“ в потока на съвременната българска литература.
Здравка Владова-Момчева
„Има емигранти, които обичат родината повече от тези, които живеят в нея!“ Съждението е отрезвяващ акцент в романа на Людмила Калоянова „Американски триптих“, но то може да бъде осмислено като представителен слоган на българската участ след падането на Берлинската стена.
Людмил Димитров
Людмила Калоянова е поет и писател, доктор на филологическите науки (University of Pittsburgh). От 1990 г. живее в САЩ. Един от инициаторите на идеята за обединение на българските културни центрове извън България. Президент на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина (2021-2023). Вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Съставител и редактор на сборника „Дъщерите на България по света“ (ЛБПСС, 2021), първата антология на съвременна българска женска поезия, в която са включени български авторки от американската, европейската и австралийската диаспора. Автор на книгите „Uebergangsgeschoepfe” (Peter Lang Publishing, 1998), „Между лавъра и кръста“ (ИК Жанет 45, 2020), „Аnadromous“ (Захарий Стоянов, 2017) и „Номад“ (ИК Жанет 45, 2022).
Стихосбирката ѝ „Номад“ е номинирана за националната литературна награда „Иван Пейчев“ (2023) и в националния поетичен конкурс „Христо Фотев“ (2024).
През август 2024 г. излезе от печат романът ѝ „Американски триптих“ (ИК Жанет 45).
ОТКЪС ОТ РОМАНА „АМЕРИКАНСКИ ТРИПТИХ“
Крис, д-р Изворска е абсолютно права! Не знам как ми е
убягнала издълбаната в рамката дума, но значението ѝ без съмнение
е свързано с името Агатопол. Това, което не ми е ясно на този етап е,
как е попаднала там.
– Има нотариално завещание на Ламбарди, което се пази във
Венеция. Успях да се свържа с Държавния им архив и да ги помоля за
дигитално копие – нямаше нужда да обяснявам на Барбиери, че Боб
Костело, на когото се обадих спешно, ми беше издействал
разрешение за достъп до електронната версия на документа. – От
текста на завещанието, което е заверено през 1615 г., става ясно, че
то е правено във връзка с предстоящо пътуване на маестрото в
Константинопол. Възможно е и много логично да се приеме, че вуйчо и
племенник са пътували заедно и във връзка с евентуална продажба
на техни икони.
– От Константинопол иконата стига до Агатопол… Според твоята
теория тя се задържа там, колко… три века, след което отново напуска
града, така ли? И каква е била причината за това?
– Сложният период след края на Балканските войни, когато
селищата на крайбрежна Странджа започват коренно да променят
идентичността си. Индивид или индивиди, които са смятали, че
иконата е част от тяхното културно наследство, напускайки родния
Агатопол, са взели иконата със себе си. Целта им е била повече от
благородна, искали са да я спасят от неизвестността, която криело
бъдещето. Времената били повече от страшни и всеки трябвало да
решава за себе си дали да остане в родината или да замине и да не
се върне никога повече. Мигрантски кризи, Пол, продължават и до
днес… Нека не забравяме колко важна била Черната мадона и каква
роля изиграла в живота на поколения агатополци. Този, който я е
изнесъл, го е направил с претенцията на наследник и с мисията на
спасител, в това можем да сме сигурни.
– Радвам се за теб, приятелю! Доволен съм, че успях да ти
помогна поне малко да доведеш търсенето си до някакъв смислен
край. Знам какво голямо значение има това за теб. – Поне малко! Пол
беше повече от скромен. И двамата знаехме, че без неговата помощ и
намеса усилията ми нямаше да се увенчаят с успех. – Между другото,
Крис, планът по осъществяването на Център на изкуствата на Черно
море върви с пълна сила. Емирствата обещават да поемат
финансовата страна, докато ние ще осъществяваме творческото
изпълнение на проекта.
Останах доволен от разговора с Пол. Помолих го да потвърди
заключенията от експертизата си в писмена форма и той се съгласи
безрезервно. Целта ми беше да занеса подписания от него и Филипа
документ в Ню Йорк, където щях да споделя съдържанието му с Борда
на „Синовете на Агатопол“. Много се надявах, че документът ще може
веднъж завинаги да изкупи и премахне вината от Теодор Карас и
семейството му. Имах и други планове, които бързах да споделя с
Филипа. Щях да пътувам за Ню Йорк на следващия ден, а нейният
самолет трябваше да отлети за София след два дни.
Филипа ми беше поставила за задача да избера ресторант за
вечеря и реших да я изненадам с предложението си. Истанбул
предлагаше множество от невероятни ресторанти с още поневероятна гледка, но не знам защо реших, че за последната ни вечер
би било хубаво да бъдем в Ортакьой. Може би си мислех за
Христофор и Агата и времето, което бяха прекарали тук, на брега на
Босфора. Как ли се е чувствал далеч от жена си и трите си деца,
докато е живял с арменката. Дали е изпитвал някакви угризения или е
бил в пълен плен на красотата и чувствата си. Обичал ли е Агата и
ако да, как е намерил сили да се завърне при семейството си. Все
въпроси, които сигурно щяха да останат завинаги без отговор…
Бях направил малко по-смел избор с „Неолокал“, който беше
ресторант и същевременно нощен клуб, надявайки се, че на Филипа
ще се хареса хибридната му форма. Беше разположен в голяма
триетажна сграда в Ортакьой със страхотна гледка към Босфора.
Етажът на морско ниво предлагаше азиатска и модерна турска кухня,
а на другите два етажа се сервираха отбрани средиземноморски
специалитети. Вече знаех, че Филипа си пада „гурман” и исках да я
впечатля с кулинарните бисери от менюто. Между предложенията
бяха грилован див лаврак с черни лимони и октопод с инфузия от
лавандула. Естествено нямах никаква представа какво означаваха
имената на тези блюда, но едва ли това имаше някакво значение.
Важното беше, че атмосферата бе изискана, но в същото време
достатъчно предразполагаща. В по-късните часове тази истанбулска
перла се превръщаше в нощен клуб и моята тайна цел и надежда бе
да продължим удоволствието до по-късно с напитки и танци в клуба.
Когато пристигнахме в „Неолокал“, бе започнало да се
свечерява. На масите горяха свещи и лекият бриз караше пламъчета
им да се поклащат като феерични водорасли. Масата ни, покрита с
безупречно бяла покривка, гледаше към Босфорския мост, чиито
безброй светлини докосваха нежно водата, а в подножието му се
виждаше осветената в жълто фасада на джамията. Светлината, която
струеше от сградата, я правеше да изглежда нереално красива на
тъмния фон.
– Филипа, искам да ти благодаря за всичко, което направи за
мен. Ако не беше ти, никога нямаше да мога да намеря Черната
мадона.
– Който търси намира, Крис! Приемам благодарностите ти, има
защо! Пак щеше да я намериш, но сигурно щеше да ти отнеме малко
повече време – Филипа разтегли устните си в палава усмивка и
премрежи поглед.
– Много е важно да разберем кои са били хората, пренесли
иконата тук, не мислиш ли?
– Боя се, че на този етап няма как да разберем това. Ако са
останали в Истанбул, може наследниците им да живеят и до днес в
гръцкия квартал, във Фенер. Представяш ли си колко вълнуващо е
това? Възможно и според мен много по-вероятно е да са продължили
към Гърция, след като са оставили иконата на сигурно място във
Влахерна. Кой знае, може да са се надявали някой ден да се върнат
обратно в Агатопол и да вземат иконата със себе си. Никога няма да
узнаем тези подробности. Едно е сигурно обаче, а именно че иконата
не е била открадната от твоя прароднина Тед Карас. И мисля, че това
би трябвало да те прави много щастлив. Наздраве!
– Повече от щастлив съм, Филипа! И благодарен, най-вече за
това, че всичките тези перипетии около иконата ми позволиха да се
запозная с теб. Не съм ти казвал, но в дългите месеци след престоя
ни в Абу Даби се чувствах някак странно самотен, така както не съм се
чувствал никога преди това. Имах нужда да преживея времето,
прекарано с теб, още веднъж… И знаеш ли какво направих? Започнах
да работя над новия си роман. Не знам дали си спомняш, но ти беше
ми дала тази идея.
– Помня много добре, както и съвета ми да преведеш този нов
роман на български, който се надявам да последваш. В България
можеш да намериш добър преводач от английски. Мога да те свържа,
ако проявиш интерес.
На този етап нямах никакво основание да се съмнявам в идеите
на Филипа.
– Ако мислиш, че подобна идея има някакъв потенциал,
определено ще я взема предвид. В суматохата от последните дни не
успях да те попитам по-подробно за Центъра на изкуствата на остров
„Св. Юлита“. Помниш ли как в Емирствата обсъждахме, че ако някой
ден открием Черната мадона, ще я изложим на показ в българския
Лувър?
– Да, помня, нашата Ферониера от Агатопол! – Филипа завъртя в
ръка чашата с Моет Шандон, в която трепкаха светлините от свещта. –
Това ще го направим задължително, сигурна съм, че Барбиери ще ни
помогне да издействаме разрешение от Фенер да пренесем иконата
за известно време в новия Център. Първо обаче трябва да
осъществим проекта. За съжаление работата по изграждане на музей
от подобна величина ще отнеме доста време и усилия. Не знам дали
ти казах, но в момента тече втората фаза от преговорите с френското
посолство. Сградата на остров „Св. Юлита“ е собственост на
българското Министерство на културата и дейността на нашия
Инициативен комитет трябва пряко да се съобразява с техните
изисквания. Французите ни уверяват, че имаме тяхната стопроцентова
подкрепа и обещават да ходатайстват пред Емирствата за
финансовия гръбнак на проекта, който е най-важният елемент на този
етап. Вчера получих и имейл от моя шеф професор Динеков, че ни
предстоят нови разговори с представители на Юнеско. Изготви ли се
бизнес-планът, ще можем да обявим и международен архитектурен
конкурс за план на музея. Ако това се осъществи, Калдъръменият град
ще се превърне в една от най-желаните туристически дестинации в
света. Както виждаш, пътят е стръмен, но славен.
– Филипа, там, в Калдъръмения град има една къща, която се
извисява над залива. Каменната къща, построена от дядо ми Нико
Кало. Огромна, но празна. Знаеш ли за какво си мечтая? Искам да ѝ
върна духа, да я съживя, да я накарам да заживее отново! Да сдобря
всички, живели някога в къщата, да премахна недомлъвките, упреците
и най-вече чувството за вина, което тегне над нея!
– Не разбирам? За каква вина става въпрос?
– Много е комплицирано… не знам как да ти обясня… Вината на
родителите ми например, оставили своите родители сами и заминали
за чужбина, вината им към мен, лишения от детство, който трябваше
непрекъснато да сменя училища и приятели, напрежението помежду
ни, упреците между майка ми Лу и брат ѝ за това, кой е трябвало да
гледа Нико, когато се разболява и остава сам, дори ако щеш всичките
тези нападки и хули срещу емигрантите, напуснали родината си,
„ограбили“ я от присъствието си… Отстраним ли тази витаеща над
всички ни „вина“, Каменната къща ще заживее и в нея ще проехти
отново смях и глъч.
– Мисля, че малко преувеличаваш, Крис! Какво точно искаш да
кажеш?
– Казвам, че ни е необходимо опрощение, истинско и дълбоко
всеопрощение.
Думите ми предизвикаха странен ефект у Филипа. Очите ѝ бяха
загубили блясъка си и гледаха тъжно.
– Трябва да ти кажа нещо, което не съм ти казвала досега.
Погледнах я очаквателно и с лека изненада. Имах други
представи за тази вечер, малко по-прозаични така да се каже, и не ми
се искаше да я превръщаме в повод за неудобни или смущаващи
откровения.
– Имам дете, малка дъщеря от предишна връзка. Това беше и
истинският повод да изчезна след Абу Даби. Не мислех, че е честно
да ти позволявам да се обвързваш с мен. Затова реших, че е найдобре да скъсам веднага с теб и приех поканата от музея в Бари за
няколко месеца изследователска работа. Родителите ми са още
млади и се грижат за детето, когато трябва да пътувам по работа.
Всичко е както вече ти го разказах, само че сега знаеш и истинската
причина зад действията ми. Виждаш, че нищо не е било толкова
ирационално колкото сигурно ти се е сторило тогава. Ако не бях
открила иконата в Истанбул, сигурно никога нямаше да ти се обадя.
Бях очаквал да чуя всичко друго, но не и това. За момент усетих
леко объркване и тревога. Имах ли право да се чувствам по този
начин? Какво си бях въобразявал? Че не е имала връзки преди мен?
Доста самодоволно от моя страна. По-скоро ме притесни фактът, че
беше скрила от мен нещо толкова важно. Опитах се да прикрия
смущението си, отпивайки от шампанското, което беше започнало да
се стопля в чашите:
– Значи трябва да благодаря на иконата, че те върна отново при
мен! Наздраве за Черната мадона!
– Точно в този момент не ми е до шеги!
Хванах я за ръката и доближих лицето си до нейното.
– Тогава нека и аз ти кажа нещо, което не съм ти казвал досега.
Имах доста време да мисля за това след връщането ми в Ню Йорк.
Слушай внимателно. Много си ми важна и определено те искам в
живота си. Всичко останало няма значение.
– Красиво е това, което казваш, Крис. Но не знам защо се
чувствам уплашена – гласът ѝ прозвуча необичайно приглушено.
– Филипа, погледни ме! Мислиш ли, че аз не съм уплашен?
Защото и за мен това, което става с нас, е нещо абсолютно ново, да,
дори и малко страшно! Но нека не позволяваме на мимолетните
съмнения да разяждат силата на чувствата ни! Тук сме, заедно сме, и
само това има значение – притеглих я към себе си и устните ни се
сляха.
– Мислех си за думите ти по-рано… тази обремененост или вина,
за която говориш, емигрантската… тя не е просто еднопосочна улица –
промълви Филипа. – Понякога майката може да се превърне в
истинска мащеха, ако не е в състояние да подхранва изконните нужди
на децата си. Тогава си заслужава да прекрачим прага и напуснем
дома си, за да намерим своето истинско аз. И пак ще обичаме майка
си, но вече няма да я мразим, а ще я разбираме и оценяваме подобре, от дълбочината на новата си идентичност. Има емигранти,
които обичат родината повече от тези, които живеят в нея! Знаеш ли,
винаги съм смятала, че любовта е нещо повече от сляпа лоялност или
парадно задължение; за мен тя винаги е била духовна връзка, която
носим или не в себе си, и която остава неотклонно с нас, независимо
къде се намираме.
– Какъв емигрант съм аз… българин, живял цял живот в Америка!
Понякога и аз не знам какъв съм… Може би точно тези хора, за които
говориш, не са емигранти, защото макар и далеч от България, никога
не са я напускали. Пък и можем ли изобщо да говорим за емигранти
днес? Винаги съм смятал, че емигрантът е невъзращенец, човек,
осъден или прокуден от режима в страната му. Днес сме по-скоро
мигранти или номади, съвременни гурбетчии, които винаги могат да се
завърнат, стига да поискат. В същото време наблюдавам родителите
си и виждам, че нещата не са толкова прости. Майка ми приема
реалността на двойнствения им живот по-спокойно, с повече ирония,
докато баща ми, как да кажа, той все още носи в себе си много гняв и
неразрешени вътрешни конфликти, макар че отдавна е напуснал
мястото, виновно за същите тези конфликти.
– Колко интересно, Крис… Думите ти ми напомниха няколко реда
от любим мой поет, ще цитирам по памет: Always you will arrive in the
same city. Do not hope for any other… Не си спомням как точно
завършва цитатът, но беше нещо подобно.
Не попитах Филипа за името на любимия ѝ поет, някой ден щях
задължително да го направя. А сега се замислих над значението на
стиховете – колко силно бе усещането за трагична предопределеност
или дори безнадеждност, което лъхаше от тях.
Нощта беше изключително ясна и сякаш невидима ръка бе
запалила хиляди малки светлинки на небосклона над нас. Решихме да
се разходим вместо да продължим вечерта в клуба, тъй като и
двамата не проявихме особен интерес за танци, а бяхме изгубили
желание за допълнителни напитки. Бяхме на път към хотела ми в
Бебек и незнайно как се озовахме на площада пред джамията
Ортакьой, когато вниманието ни бе привлечено от нещо странно. На
площада, осветен от светлините на джамията, танцуваха двама
дервиши. Лицата им излъчваха едновременно съсредоточеност и
отнесеност, сякаш се бяха разграничили тотално от заобикалящата ги
действителност. Бяхме единствената публика и за момент почти
нереалната хармоничност на движенията им ни хипнотизира. Телата
им пърхаха, потънали в абсолютната красота на въртящия се в
спирала танц, а белите им облекла бяха застинали във въздуха като
разтворени крила на пеперуди. Изведнъж всичко около мен се завъртя
и усетих как ме обзема необичайно ликуване, необясним прилив на
любов към всичко и всички. Успях все пак да си припомня, че бях
изпил само умерено количество алкохол, когато отнякъде в
съзнанието ми изплува непознат за мен израз, за който, поне в този
момент, нямах какъвто и да било спомен: „Дърветата, протегнали
ръце, се молят в любов… дърветата, протегнали ръце, се молят в
любов…“
– Името ѝ е Ела – гласът на Филипа ме сепна, изтръгвайки ме от
странното състояние.
– Извинявай, каза ли нещо?
– Името на дъщеря ми е Ела.
