Разказът е от книгата „Белег от мечта“ на Екатерина Костова, изд. К ПР 1 – KeePReading, 2026 г.
За лице на корицата е избрана картина на художника Симеон Младенов, а дизайнът е дело на Юлиан Георгиев.
Риоха под обстрел
на Румяна Дечева
Кабул се събуждаше от следобедна дрямка след изборите. Обградено с бледожълтия си обръч, слънцето бавно продължаваше да отделя с него света долу и горе. Долу – припекът и неистовата жега от несвършващите войни. Горе – рутинното следване на траекториите, по които планетите танцуваха.
Румяна потърка очи и се протегна – чувстваше се по-изморена от обикновено за този час на деня. В още полусънно състояние не беше и сигурна къде се събужда. Пътуваше толкова често, че ѝ трябваше време, за да осъзнае реалният къде я е завел. Този път обаче сирената я накара да го проумее мигновено. Скочи и почти машинално навлече блузата и панталона, провеси на врата баджа си на международен наблюдател на изборите, преметна чантата си през рамо по пощальонски и като обуваше в движение маратонките си, вече тичаше по коридора.
Инструктажът ги бе подготвил с действията при въздушна тревога. А животът? – мина ѝ през ума, докато се носеше надолу към бункера. Имаше ли значение честни ли са били изборите, щом поддръжниците на този, който преди няколко месеца стана президент, сега бяха решили да отмъстят на запада за това, че се бе усъмнил във вота и организира безпрецедентен втори тур. Румяна можеше да се обзаложи, че ги мислеха за натрапници и че нападението е провокация към тях, чужденците, дошли като одитори на вота.
– Ако някой пострада, няма значение, че сме били тук – чу да казва приятелката ѝ Мария-Хосе Телериа, догонила я току-що. Беше испанка, експерт по медиите към Европейската комисия, и работеше в Ирак. Смуглото ѝ лице бе пребледняло.
Румяна беше виждала и друг път как страхът променя чертите на хората, но за първи път виждаше как изтегля цвета им.
– Не е време за спор, но имам какво да ти отговоря. Може би като се успокои обстановката – опита да ѝ се усмихне Румяна.
Предния ден си бяха обещали, че днес ще се видят повече и ще побъбрят по женски. Едва ли някоя от тях си го беше представяла точно по този начин. Телефонен звън, остър и силен като свирка на спасител, обърна сърцето ѝ тъкмо когато бяха стигнали във фоайето. Забеляза, че Мария-Хосе потрепери.
– Не сега, лельо. Закусвам, после ще ти се обадя – чу закръгления португалски на приближилия се съвсем до тях Жозе от групата им. Издиша, като затвори.
Не одитираха за първи път заедно избори и можеше да се каже, че му симпатизираше. Беше го чувала да разказва разпалено истории, да се смее тихо, дори да пее. Никога до този момент обаче не бе го чувала да говори с толкова равен глас. И да изрича откровена лъжа.
Бяха настанени в база на ООН, не се налагаше да ги евакуират, само трябваше да напуснат стаите си и да слязат в бункера. До него се стигаше през патиото.
Шансът е 50 на 50 – да те убият или да оцелееш. За миг от секундата Румяна си помисли, че за пръв път ѝ се случваше да е в ситуация, в която не тя държи контрола как да се развие, дори не и някой друг конкретно, а случайността. Или съдбата. Хрумна ѝ, че и двете започват на български със “с”. Като смъртта. Като страха.
Докато умът ѝ правеше връзки, вече ги бяха извели в защитения с допълнителна каменна стена вътрешен двор. Приличаше на малък площад с дървени пейки, столове и дори фонтан. Няколко цветни къта превръщаха пространството в истински оазис.
“Едно от най-сигурните места в града е”, им казаха при пристигането. Нямаше за какво да се притесняват. Точно оттук се влизаше и в бункера. Не им оставаше нищо друго, освен да слязат надолу под земята и да изчакат обстрелът да свърши. Дотогава можеха да изпият по чаша вино, както всъщност щяха да направят, ако сутринта беше тиха. И както го правеха в откраднатите мигове винаги щом работата ги засечеше някъде по света.
– Мария, какво ще кажеш за малко Риоха? – поде Румяна.
Това беше запазената марка на редките им срещи. Мария-Хосе твърдеше, че Риохата е единственото нещо, което държи връзката с родината ѝ толкова силна, независимо къде е по света. Румяна бе убедена, че е е единственото нещо, което в този момент можеше да се пребори със страха ѝ. Колко хубаво, че беше взела от летището една чудесна „резерва“!
– Както винаги – закима приятелката ѝ. Лицето ѝ си бе върнало цвета.
– Мога ли да се присъединя? – обърна се към тях Жозе и приседна до двете. Тъкмо пусна раницата си на пода, и телефонът му иззвъня. Звукът му проехтя в затвореното пространство така, че ги побиха тръпки. – Лельо, да, вече почти закусих, но защо пак ми звъниш? – опитваше да разчупи равния си глас мъжът. – Няма нищо, всичко е сокойно. Хайде да си платя и ще ти се обадя – прекъсна разговора с Горната земя и затвори.
Беше леко нелепо за възрастта му да се припотява видимо. На около 70 не би трябвало да се притесняваш от леля си, помисли си Румяна.
– Имам проблем и ще ми трябва помощ да убедя леля си, че сме на спойкойно място и никой не стреля по нас. Все пак е на 90, искам да я заваря жива, като се върна – обясни им, докато Румяна вадеше от пощальонската си чанта виното. Беше удиивително, че сателитната връзка не ги е предала.
„Каква прекрасна идея!“ – бе възкликнал Жозе. После сам предложи да намери чаши – „не може да няма, та да не сме в пустинята!“, трескаво бе потърсил одобрението им и изчезнал навътре. Преди това остави раницата си и телефона. Докато го чакаха, лелята бе звъняла още два пъти, но нямаше кой да ѝ вдигне. Жените се бяха отпуснали рамо до рамо. Мария-Хосе пушеше, а Румяна се вслушваше в тишината, в която обаче не намираше безбрежност, а напрежение. В момента, в който колегата им се появи с три чаши и стърчащ тирбушон в джоба, светът доби по-чoвешки очертания. Той им разказа за леля си – била толкова настоятелна, защото със сигурност била чула за стрелбата. Румяна не се учуди, че е на 90, а че на 90 може да е толкова добре информирана за това какво се случва почти в момента на случването му.
Обстрелът се възобнови – този път звукът от избухващите снаряди беше някак глух и далечен.
– Тя ме е отгледала от бебе и е до мен във всички важни моменти. Винаги се отбивам да я видя преди командировка, а тя си настройва телевизора на информационния канал в страната, в която ще пътувам, – обясняваше Хосе, сякаш разгадал въпросителните в ума на Румяна. – Знае няколко езика перфектно и умът ѝ е остър като кама.
Точно така беше казал мъжът, а Румяна се усмихна.
– Бръснач, така казваме на български. Ум остър като бръснач – каза.
– С бръснача те разкрасяват, с камата могат само да те… убият. Което, зависи от гледната точка, но пак може да е разкрасяване. Но завинаги – включи се Мария-Хосе, леко замаяна от любимия си аромат на кокос, ванилия и нещо сладко, което никога, докато пиеше Риоха, не можеше да определи какво е. – Румяна! Знаеш ли на какво ми напомня сладостта? – възкликна превъзбудено, завъртайки чашата пред очите си.
– Откри ли вече на какво? – засмя се приятелката ѝ. Харесваше Риоха, но дори не успяваше да отдели ароматите в нея.
– Току-що. На кръв, сладостта е на кръв – обяви Мария-Хосе.
Жозе и Румяна не се засмяха. Сепнаха се от поредното телефонно позвъняване.
– Ще ти помогна, Жозе. Дай ми леля си! – обърна се към него Румяна.
Жозе докосна с ръка гъдите си в знак на благодарност и като избъбри почти в скороговорка: „Лельо, изпревари ме. Тъкмо щях да ти звъня, но едни приятелки дойдоха и останахме в ресторанта. Не се притеснявай. Никой не стреля по нас, ето, давам ти Румяна от България“.
Румяна пое телефона. Нямаше против да успокои една възрастна дама с остър като убиване ум. Превключи на португалски и сините ѝ очи се засмяха – сякаш самият език покани морския лазур в тях.
– Здравей, лельо на Жозе. Аз съм Румяна от България и Бог ми е свидетел, че в този момент пия Риоха с него и с още една приятелка в Кабул.
– От България ли казваш, че си, Румяна? А помниш ли вашия цар? – чу отсреща българката и не успя да прикрие изненадата си от въпроса.
– Аз съм републиканка, сеньора… – отдалечи апарата от ухото си и попита тихо Хосе как се казва леля му. – сеньора Алма. И откакто съм родена, страната ми си е все република. Няма как да зная за кой цар в повече от 13 вековната ни история питате.
– Разбира се, – съгласи се лелята, но веднага продължи. – Аз говоря за последния ви цар, който не се възкачи на трона в България, защото е бил прогонен със семейството му още като дете, но за малко да седне в испанския.
Някъде над тях като че нещо се взриви. Май говори за Симеон, помисли си Румяна. Дано хората да са се скрили, прескочи мисълта ѝ към това, което ставаше в момента.
– Откъде знаете, че е можел да седне на испанския престол? – върна се отново в това полусегашно-полуминало настроение Румяна.
– Франко се застъпваше да застане начело на испанската корона, но българският княз беше млад и така тъжен, когато го съветваха за бъдещето, че ние още тогава разбрахме – трудно ще се откъсне от миналото си.
– Ние? – въпросът на Румяна се загуби в следващата канонада. Коя беше тази жена?
Сякаш ги обстрелваха от съвсем близо. Имаха увството, че всичко около тях се тресе, а гласовете им потъваха между разместените пластове на историята. Дишането на Румяна беше натежало дотолкова, че можеше да оформиш геометрична фигура с него и да се опиташ да отнешем излишното. В този момент се чу още по-силен тътен. И тримата потрепериха.
– Да, сеньора Алма, дори в тази размирна земя хората празнуват по какви ли не поводи с фойерверки, – чу се да лъже хладнокръвно Румяна. – На някой му се родило дете, друг започва нова страница в живота.
Жозе с изопнато лице следеше разговора, докато попиваше с носна кърпа избилите капчици пот над устните си.
– Господи, не се притеснявайте за Жозе, сеньора. Той не е от празнуващите. Аз и моята приятелка Мария- Хосе също.
– Мария-Хосе? – възкликна лелята от другата страна на линията – от света, в който не се стреляше.
– Да, да, така се казва нашата приятелка, с която аз и Жозе пием Риоха. Тя е испанка.
– Там ли е сега? – поинтересува се възрастната дама. На Румяна ѝ се стори, че диша по-често.
– Точно срещу мен.
– Как ѝ е фамилията?
– Телерия – отвърна Румяна.
– И баща ѝ е лекар, от Логроньо?
– Май да. Момент – Румяна пусна телефона на спикър и понеже знаеше, че Мария-Хосе е от Логроньо, я попита лекар ли е баща ѝ. Тя потвърди – Да, лекар е. Но какво, защо…
– Аз я познавам. Познавам я отпреди да се роди – прекъсна я лелята.
Мария-Хосе повдигна вежди. Доля си вино и се включи в разговора:
– Аз съм Мария-Хосе и съжалявам, но как може да ме познавате, сеньора? – говореше на испански и Румяна понечи да превежда.
– Е, вие бяхте в корема на майка си, когато тя се венча за баща ви. А аз бях на тяхната сватба заедно с Франко – отвърна на перфектен испански лелята.
– С кого? – възкликна Румяна.
– На сватбата им? – изтъня гласа на Мария-Хосе. Знаеше, че майка ѝ е била бременна, когато са се оженили.
– Да, на сватбата им. И да, Франко, испанският генералисимус. Одеве също го споменах – гласът на лелята наистина режеше. – Аз бях негова приятелка. И на баба ви Пилар, която също беше от неговото близко обкръжение. Тя има сестра, Алисия. И Алисия се влюби в републиканец, който беше пилот, скъпа дъще. Когато Франко победи, той лично разреши сестрата на баба ви да се качи в самолета с него за Мексико. Нали знаете, че републиканците бягаха от страната си?
В този момент Мария-Хосе изпусна чашата си. Риохата се разля по плочите и остави червена диря, а стъклените парчета странно заискриха. Чувстваше гърлото си, стиснато от невидима ръка. Тази жена наистина говореше за нейната баба и за сестра ѝ. Самата тя не я беше виждала. Но знаеше, че не ѝ бяха позволили да се завърне в Испания. Мария-Хосе никога не бе попитала защо. Докато беше жива, баба ѝ Пилар ѝ бе показвала някои от писмата на сестра си до нея. Бяха пропити с болка – помнеше, че винаги плачеше с баба си, когато ѝ ги четеше. „Виждаш ли, Мария-Хосе, така продължава войната, дори когато е свършила…“, ѝ казваше, милвайки косите ѝ..
– Как мислите, че писмата, които си разменяха баба ви и сестра ѝ, са стигали при тях при цензурата, която имаше? Ще ви кажа, скъпа Мария-Хосе. С личното позволение на Франко.
– Но тя… – понечи да каже нещо приятелката на Румяна.
– Франко закриляше и Алисия, и нейния пилот. Заради баба ви Пилар.
Мария-Хосе погледна безпомощно Румяна и се наведе да събере по-едрите парчета от строшената чаша. Счупеният ръб на едното я прободе и от показалеца ѝ рукна кръв. Жозе ѝ подаде носната кърпа, с която не бе спрял да трие потта си. Тя отмести ръката му и притисна към раната салфетка. После, олюлявайки се, се отправи към тоалетната. Не знаеше защо, но и когато в училище учеха за Гражданската война, винаги ѝ се повдигаше – болката на баба ѝ се свиваше в нея като таралеж на кълбо и я бодеше.
Сега беше тихо – и зад стената на базата, и от другата страна на телефонната линия. Сякаш миналото внезапно ги бе засмукало.
– Румяна, вие сте още там, нали? И вие ли ще ми кажете, че Франко е бил чудовище?
Можеше да го каже. Но мълчеше.
– Знаете ли, че без него в родината ми още шяха да са бедни като комунисти? – набра нова скорост лелята. Дишането ѝ като че ли бе станало малко по-леко.
– Родината ли? Коя родина, сеньора? Нали сте португалка. – опита да смени темата българката.
– Жозе до вас ли е? Той ще ви каже, че винаги съм била испанка. И че в неговите вени също тече испанска кръв и ничия друга.
– Но как, аз мислех, че е португалец. Винаги говорим на португалски – упорстваше Румяна. Търсеше очите на Жозе, но той се беше привел и бършеше все по-усърдно плуващото в пот пространството между носа и устните си.
– Да, да. Португалия му е втората родина, но и баща му, и майка му са испанци. Дойдох с него в Португалия, когато беше на 39. Надявам се, че сте умна и можете да се сетите защо.
Румяна продължи да мълчи. По дяволите, единствените ѝ желания в този миг бяха просто да си допие Риохата. И световен мир.
– Не исках никой да си спомня, че семейството му е подкрепяло Франко, – прозвуча като от другия свят гласът на лелята. Дишането ѝ пак се бе втвърдило.
Румяна все още мълчеше, макар че в гърлото ѝ забълбука въпрос защо ѝ казват всичко това.
– Моят племенник също скоро научи историята на семейството си. Бях заключила истината в мен като в сейф. Впрочем, днес е перфектният ден да я разкажа и на неговите приятели.
„Направо разбихте ключалката, а пък аз дори не искам да виждам какво има вътре“ – искаше да каже Румяна, но отпи голяма глътка, за да се спре.
Адски тътен разтърси земята. Под краката им портрепери. Мария-Хосе тъкмо се връщаше. Олюля се и се хвана за съседната маса. Беше избистрила погледа си – сигурно бе повърнала поне няколко пъти. Сега в очите ѝ вече плуваше само безразличието на опиянението. Беше я хванало, а после – отпуснало и разпарчатосало – виното или страхът. Или и двете.
– Аз си отивам, скъпа дъще, не искам да си замине с мен и истината за живота, който имах. Моята сестра, майката на Жозе, и баща му, бяха убити като кучета на улицата. От анархисти. В края на втория месец, след като бе родила Жозе, тя беше излязла за първи път. Тайно бяха отишли да ги благослови свещеник в отсрещната на дома ни църква. На излизане от храма ги застреляха – от прозореца видях как се свлякоха, хванати за ръка. Двете кървави петна върху портите стояха, докато опожариха черквата. Дотогава ги наблюдавах от дома ни и когато минавах покрай тях за ръка с Жозе, ридаех без сълзи – дълбоко, много дълбоко, а гърдите ми се разкъсваха от болка. Тайно започнах да помагам на франкистите – за да отмъстя. Колкото напредваше войната, толкова сърцето ми се пълнеше с жажда за мъст. Съди ме, скъпа дъще, ако можеш! Не нараних никого. Но и не спасих никого, макар че можех. Опитах се да запазя само Жозе – единственият човек в света, който изпълва сърцето ми с любов.
Жозе беше забол поглед в чашата си. И да искаше, не можеше да го отмести.
Още един силен взрив разтърси земята над главите им. Ръцете на Мария-Хосе не успяха да задържат бутилката тя тръгна да се обръща. Румяна я задържа в последния момент, но виното се разплиска и като на забавен каданс опръска компанията. „За мъртвите и от двете страни на войната“, помисли си българката. Чувстваше се като критично изтощена батерия – точно като тази на телефона, която след час и 20 минути разговор изведнъж умря.
Малко след това ги изведоха към летището и ги качиха във военен самолет към Италия. Той тъкмо се отлепяше от земята, когато една ракета удари базата. Последните капки от Риохата останаха да блестят в бункера.
Алармата на часовника я стресна. Беше заспала над „Време. Кръв. Пясък.“ – точно след последното изречение в книгата. Оставаха ѝ само благодарностите. Значи не се събуждаше в Кабул през 2014-та. Но го беше преживяла отново. Романът за Испанската гражданска война я беше върнал почти век назад, но и в нейното собствено минало. Потърка очи и се протегна. После отключи телефона си и набра номера, на който 10 години все отлагаше да позвъни.
– Добро утро. Сеньора Алма?
Екатерина Костова е родена в Пловдив през 1969 г. По образование e филолог, по професия – журналист. Към настоящия момент има публикувани 8 книги проза и поезия. Дебютният ѝ роман „Платното на Пенелопа“ е издаден с конкурс на Националния център по книгоиздаване през 1994. След 20 годишно прекъсване Костова се връща към литературата с прозаичната книга „Писма под възглавницата“. Следват: романът „Свети Никола от Залива на подковата“ през 2016 г.м; стихосбирките „Думите ме носят“ през 2017 година, „ОБРАТ-но в себе си“ през 2021-ва и „Кръстопът на тишината“ през есента на 2023 година. Четвъртият роман на Екатерина Костова – „Време. Кръв. Пясък.“ е написан с помощта на Програмата на министерството на културата за подкрепа на творчески проекти в областта на литературата и е посветен на проф. Светлозар Игов. Последната ѝ книга е сборникът с разкази по действителни случаи „Следи в следата“.
Екатерина Костова е носител на литературни награди за проза и поезия, между които: призът „По следите на Орфей“ за есе от Международния поетичен формум „Орфей Пловдив 2021“ и годишната награда за стихосбирка на Дружеството на пловдивските писатели за „Кръстопът на тишината“. През 2024 г. е удостоена с титлата „Доктор Хонорис кауза на вестник „Пловдивски университет“.
Нейни творби са публикувани в литературни и новинарски вестници, списания и онлайн издания. В превод на аглийски език – в многоезичната литературна платформа PlovivLit, в книжната антология от Международния поетичен формум „Орфей Пловдив 2021“ и в американското литературно списание „Another Chicago Magazine“ (2024). В превод на испански език стихове – в литературното двуезично интернет списание La tortuga búlgara и в уебсайта на Movimiento poetas del mundo, чийто член е. Екатерина Костова е член на Съюза на българските писатели и Дружеството на пловдивските писатели.
