Oткъс от новата книга на Христо Буковски
Втората царица на Симеон е сестра на пълководеца му Георги Сурсувул. Него царят обявил за велик болярин, върховен главнокомандващ в българската войска, а (се твърди, че) преди да умре го нарекъл и за опекун на Петър. Така арменецът станал регентът на български владетел. Ромейският император Роман Лакапин, негов сънародник, имал подходяща внучка за младия българския цар – Мария. С уговорката за „дълбок мир“ под знаковото име Ирина (сиреч Мирна) я омъжили за младия български цар.
На болярите в Преслав не допадала тази топла връзка с ромейския император. Народът на гордия Симеон Велики не приемал с благоговение църковното наставничество на цариградския патриарх Теофилакт, който – като син на император Роман Лакапин – освен сънародник бил сват на регента Сурсувул и чичо на царица Ирина. Вероятно при всяка възможност достойните българи са изтъквали обичайните си възгледи и в подхода си към божествеността.
(Печат-цар Петър) Печатът на „василевса” Петър с царица Ирина
Затова багатурите не бързали да обмажат дебело мечовете си против ръжда, че да ги приберат. Започнали да заговорничат, като, според ромейски хронисти, в съзаклятието били привлечени болярите, останали верни на цар Симеоновата политика. Понеже „младият владетел очевидно все още нямал деца, особено син и престолонаследник (канартикин), за канартикин според мен тогава бил обявен Иван (Йоан), който обаче, както излиза, е бил по-голям от своя царствен брат – пояснява проф. Пламен Павлов. – Ако пък Йоан е бил канартикин още от времето на отстраняването на Михаил от двореца (кога е станало това ние не знаем), то ситуацията около престола ставала още по-сложна, заредена с идеи за узурпация в най-близко бъдеще”. Очаквали са в Иван и Михаил мощно да живеят бащините им начала на авантюристи, воини, мистици и изглеждало вероятно, че всяко от тях можело да вземе връх в точния ден. Затова ги подканили да си потърсят правата. Първородният Михаил обаче бил замонашен, та Иван се отзовал. „До истински боеве, завладяване на крепости и т.н. в този опит за метеж, слава Богу, едва ли се е стигнало – убеден е проф. Пламен Павлов. – От друга страна, не можем да не признаем, че опасността от междуособна гражданска война била съвсем реална”. Но отбелязва, че „един печат на Иван ни дава изписаната на гръцки титла „василевс”, т.е. българската „цар”. В такъв случай заговорниците успели да коронясат своя избранисък за владетел, спазвайки в една или друга форма официалния церемониал”…
Ала зоркият регентът на младия цар бил нащрек. Като велик болярин и върховен главнокомандващ в българската войска Георги Сурсувул имал свои хора навсякъде, откъдето можело да се прихване сведение за потайното движение, което се очаквало. Заговорът бил разкрит и бунтовният княз Иван „бил заловен, бичуван и хвърлен в тъмница”, а неговите привърженици били „подложени на най-тежки наказания”.
Дори Левкийският епископ Варлаам бил убеден, че „св. Иван е бил брат на цар Петър – същия оня Иван, негов брат, който бил обвинен за съучастник в бунта срещу царя”. Още като игумен на Рилския манастир от 1924-а той отстоява това в книгата си „Св. Иванъ, Велики Рилски чудотворецъ и неговия монастиръ” , отпечатана през 1928-а. Наред с познанията си сред монашеското братство, той се позовава и на френският историк Шарл Лебо: „Иван направи заговор с няколко боляри срещу царя, Ивана биха с пръчки, а другите измряха от изтезанията. Роман изпрати монах в царския двор за да доведе Иван с хитрост в Цариград, там му оказаха почести, като го ожениха изгодно”…
С Константинопол наистина е била уговорена бърза размяна на пленници през Месемврия и верните му хора в Преслав извели от тъмницата брата на царя, та го вкарали в нарочния кораб сред освободените ромеи. А сетне императорът поел своя дял от операцията като наредил да венчаят тайния му пленник княз Иван за знатна арменка и да му предоставят голямо имение в Мала Азия.
В прочутия старобългарски манастир при град Мурфатлар в Северна Добруджа непосредствено след 1957-а прозорливият наш археолог и епиграф Казимир Попконстантинов откри знаменателния надпис „НВАNЪ ЦР”. Той стоял „върху стената на скалната църква „Е” врязан над рисунка на конник с ход надясно, представен с богата сбруя, с подчертан гръден и подопашен ремък с украса от листовидни висулки и апликации и плащ-покривало върху себе си”. Самите румънски историци Петре Дякону и Вирджил Билчуреску, които проучвали останките от старобългарската раннохристиянска обител, го допуснали да си препише на място оцелелите писмена по канарѝте, та и те са станали свидетели на откритието му.
(ИВАН ЦАР) Надписът от Х век „Иван цар” в Мурфатларския скален манастир, публикуван от Казимир Попконстантинов в „Епиграфски бележки за Иван, Царсимеоновият син”
Какво би наложило бунтовният княз да бъде изобразен на кон, оборудван като за пълководец, между големи християнски кръстове?! Вещият епиграф вярва, че по това време манастирът при Мурфатлар „е бил едно от най-изявените средища на българския книжовен и културен живот успоредно с Плиска, Преслав, Охрид”. Като разсъждава: „Можем ли да свържем упоменатото в надписа име „НВАNЪ ЦР” с името и личността на престолонаследника и сина на цар Симеон?”, в своето изследване „Епиграфски бележки за Иван, Царсимеоновият син” Попконстантинов изтъкна: „Паметникът е автентичен, открит в археологическа среда от първата половина на Х век, което не противоречи на палеографските му особености и съотвества на времето на събитията 927/928 г.”. И по своя художествен стил големите християнски кръстове редом с надписа „НВАNЪ ЦР” принадлежат на „царските/владетелските”!
Когато помести своето откритие и в книгата си „Древнобългарска епиграфика”, добави: „Същото име се съдържа и в един надпис от Преслав, украсен с множество кръстни знаци, в който пише, че грешникът ЯНЪ е хвърлен в затвора. Ако човекът от този надпис е същият, който е бил подстриган за монах в Мурфатлар, може да се предположи, че Преславският надпис с името ЯНЪ е направен когато големият син на Симеон е бил хвърлен в столичния затвор, а надписите от Мурфатлар са направени след неговото заточение и подстригване за монах, което (както личи от тези находки) е станало далеч от българската столица”.
В северодобруджанския Мурфатларски манастир има шест черкви, три крипти с килии, две килии без крипти и четири свързващи ги галерии. По хронологията, която техните обитатели са врязали в скалните стени да векува за достойните им потомци, Казимир Попконстантинов откри и рисунка с грижовно начертани големи християнски кръстове, между които с кирилски букви пише „НАNЪ” (т. е. ИАНЪ), а под него „BOШNHА” (или, може би, „BOШNHD”). С „ИАНЪ” го има и в друг надпис от Мурфатлар, в който се съобщава „ИМА ХОШТИ ЯНЪ В КАЛУГЕРЪ” – сиреч, че такъв човек се е подстригал за калугер. Редом дори има рисуна на човек с обръсната глава в монашеско облекло. „Споменатият ЯНЪ най-вероятно е големият син на цар Симеон – Иван, подстриган за монах поради бунта, който вдигнал срещу своя по-малък брат цар Петър заради това, че е бил лишен от царската власт, въпреки обичая да се наследява трона по старшинство” – предположи професорът, който пръв публикува и тази безценна находка.
(НАNЪ BOШNHА-Мурфатлар) Снимка на надписа НАNЪ BOШNHА в Мурфатларския скален манастир, публикувана от Петър Добрев в „Златният фонд на българската древност”
Княз Иван явно не може да е бил покръстен като затворник в Преслав, щом с пристигането му в Константинопол императорът го е оженил. Редом е бил властният цариградски патриарх, а Църквата не би позволила да го размонашат когато василевсът го предавал като съпруг-заложник на доверената матрона…
Като опита да разтълкува определението под НАNЪ (ИАНЪ) – „BOШNHА”, ст. н. с. Петър Добрев от БАН напомни в книгата си „Златният фонд на българската древност”, че „има практически само два езика, в които се срещат понятия от този тип… Сред талишите от района на Булгар чай се среща глаголът ВЕШЕ – светя, горя, блестя, от които се образува производната форма BOШHИЙЕ, което значи „запали се, освети се, просветли се”. А сред пущуните край Балх се среща думата BАШЕHД, която значи „бляскава слава и чест”. Думата ИАНЪ, с която започва надписът, също има своите близки паралели в споменатите два езика – сродна с нея е пущунската дума IАНО – дар, а също талишката дума ЕНОМ – награда. Това показва, че името ИАНЪ, с което започва този надпис, не случайно е било широко разпространено някога в България. То е свързано най-вероятно със споменатите красиви думи, които и до днес се срещат в древните български райони на Изтока”. По тези подсказки той разтълкува целия надпис „ИАНЪ BOШHИА” като „ИАН СЕ ПРОСВЕТЛИ (т. е. Иан засвети с Божията светлина)”. Начетените знаят, че Балх е българската столица на Балхара/Бактрия не само край Памир и Хиндокуш. Имена с корен болг/балх носят поредица от древни градове, които българите попътно са въздигали и оставяли след себе си и към североизточния бряг на Черно море…
Надграждането на скалната хронология по стените на Мурфатларския манастир с почти 11 вековна категоричност удостоверява, че Иван е бил просветлен когато там е бил постриган като калугер с името Йоан. Загадка остава той сам ли го е пожелал, или боговдъхновено е бил убеден от скитските монаси да се пречисти от гнева и обидата като възвиси с мъдрост своите въжделения за достоен бъдещ живот. Бил храбър мъж в силата си когато се е озовал сред тях – дързък и вече готов за истинска битка. Какво са сторили с него иноците? Дали адептите първо са го успокоили като са му подсказали, че когато те връхлети изкушението, не бива панически да го отблъснеш. Това би било поведение на слаб пред него човек и щом така се покаже страхливец, то още по-напористо ще го връхлети.
Князът е можел да се върне смирен при наложената му съпруга. Или… в Преслав – дълбоко разкаян. Толкова окаян, че да е видно и ясно колко дълбоко е подтиснал горделивостта си. Сигурно биха му позволили да потъне усмирéн в удобствата на благоденствието по родово наследство. Така ще е видно, че е сразен завинаги. Дори пред Велената би останал непрокопсаник, който не си е давал сметка колко недостоен е бил да изведе до успешен завършек някое велико дело.
Монасите явно не отричали, че да сложи короната му се полагало по протоколното право за средата, в която е роден. Но дали се е наложило да го подсетят, че Бог пък може да го е поставил там за изкушение? Нима след тежкия си път през изпитанието в това посвещение, Йоан не би Му благодарил за възможността да изпита не само в каква посоката би намерил удовлетворение за воинската си готовност, но и за проверка на духовните му сили? Та нали вече с тази сила – обладана и вещо водена! – е съумял да възвиси душата си до равнище, което може да постигне мъж с воля за победител.
В манастира сред древното скално светилище е бил обдарéн да осъзнае колко по-блажени са достойните, които могат да се възвисят над своята битност от господство над другите във власт над себе си. Техен е светлият път във Всевремието. За да му даде оброчното монашеско име „Бог е милостив/Божа благодат”, духовният му наставник ще е бил осенен каква участ е преследвала княза по пътя на спасението му…
Всеки пълководец би оценил какво предимство би получил княз Иван когато е възлязъл от североизточната – срещуположната на очакваната! – страна в България. Щом бунтовният провален цар е изчезнал от имението на арменката, и ромеите, и предупредената българска стража биха го причаквали на югоизточната сухоземна граница. А Мурфатларският скален манастир е на 10 километра западно от Кюстенджа, та оттам имало добра възможност за неочакван ответен удар с нов поход към Преслав…
Едва ли за именития образован мъж от династичен род с целенасочено развивани организаторски умения е било трудно да намери кораб на съмишленици, с които да отплава към Карвуна (Балчик) или Томи (Кюстенджа). За съпричастните към провала на бунта му той не бил жалък беглец, а измамен престолонаследник, който вече е поел да довърши мисията си. Неясно остава дали той, или превозвачите му са разчитали повече на преданите гети от Мала Скития да го подкрепят. След като девето столетие следвали чистата Новозаветната вяра, която предците им са приели прямо от Христóвите апостоли Павел, Андрей и Филип, дали дори прочутите скитски монаси биха простили, че брутално пренебрегналия го цар Симеон е оставил на трона зетя на ромейския император и константинополския патриах? Та нали и той следвал проромейската политика на баща си Борис като налагал на Българската църква стъкмена по константинополски религия над народа?!
(Мурфатларският скален манастир) Кът във вътрешността на Мурфатларския скален манастир
До възсияването си като небесен закрилник на народа ни, княз Иван е следвал изконния път на посвещаваните адепти при древните ни предци, а не през черквите с богослужения по ромейски тертип. Ромейският погром над България наложил на неговите преки последователи да укрият истински святото животоописание на св. Йоан. Пространното канонично житие, в което той е представен като селянин, е съчинено в Константинопол след 1173 г. То не е творба на богоосенен житиеписец, а на Георги Скилица – секретарят на император Мануил I Комнин и пръв началник на дворцовата му охрана. Когато изпаднал в немилост като болнав интригант, той бил изпратен за областен управител в Средец. Но там чудодейно бил изцелен пред светите Йоанови мощи, та сетне с миро от тях излекувал и василевса. Тогава – от страхопочитание! – двамата се решили да приобщят към православните си светци и нашия Чудотворец.
СвЙоан-ХІVв) Рилска икона на св. Йоан от първата половина на ХІV в.
Но Константинополската патриаршия не би го канонизирала за светец като брат на зет ѝ цар Петър. През 971 г. тя е благословила „во Христа“ ромейското войнство да заличи неговата православна България. Пред нея са били свалени царските символи от пленения Борис ІІ – внук на св. Княз Борис, покръстил целокупно нашия народ под нейното духовно „майчинство“, за да заличи завинаги могъщия род на кан Крум. След 170 години страхове за ромеите от властващите му чеда, в Цариград можели да признаят българин за Чудотворец само ако е селянин и то роден далече от Преслав. А интригантът Георги Скилица изпълнил присърце задачата с презрението, което имал към населението от Софийско, където бил въдворен. Макар от там да излязъл изцерен и възславян като писател…
