Димитрина Тончева е познат автор от публикациите ѝ в списания като „Страница”, RevuePeriodi, QUE sur la vie en bulgarie на Юлия Кръстева, „Южнобългарски страници”, в „Литературен вестник”. Автор е на стихосбирките „Ранимост“, „От твоите шепи“, „Бяла звезда“, „Автограф“, „33 секунди любов”, както и на романа „До утре“.
Предлагаме ви откъс от новата й книга „Михаела, Пазителка на тишината“.
Едно дете е напът да прекрачи в нашия свят. Една жена, която ще му стане баба, предусеща идването му като свое прераждане, второ аз, от „друг“ свят в свят, където ценностите са разместени и се преподреждат. Първите `и мисли за детето ще я споходят, докато пресича площад „Поезия“. Впоследствие детето ще `и загов ори с езика на Бог. Всичко, което се случва, е естествено и причинно-следствено, за да бъдат събудени по-редица асоциации към отминали случки. И които жената ще поставя в кутия с надпис „За 18+“.
Това е книга за дълбокото общуване като съпричастие, което е на изчезване. Това е книга за детето в нас, за чистотата на детската психика. Книга за тишината като вътрешна сила, като мъдрост, в която диша Бог.
Такава особена Коледа не бях имала
Едни сарми нямах време да спретна. Обади ми се болна жена – сама била, схванала се, нямало как да яде, да се измие, плаче с безпомощен глас и ме умолява да й помогна. А аз внучето чакам и от няколко дни си мечтая за поне ден почивка. Съгласявам се да помогна, но за ден, и започвам да въртя телефони – дано се съгласи някой по Коледа да се грижи за болната. Но всички нанякъде тръгнали или с някого трябвало да са. На всичко отгоре болните за обгрижване станаха трима – познати мои бабички, които по Коледа останали сами, защото личните и социалните асистенти по празниците почиват.
Синчето със снахата и внучето са вече у дома, а аз и коледна украса не съм сложила. Гледам, децата – помръкнали, на Коледа все сме били заедно, а чувам бабите как плачат и ги виждам с пресъхнали устни да преглъщат коледни трошици, защото няма кой вода да им подаде, гладни и треперещи.
Хващам ръчицата на Михаела и право в очите я поглеждам:
– Искаш ли по Коледа да правим добрини? Да идваш с мен при едни болни и самотни жени? Ще им даваме вода, хапчета, храна… защото те не могат сами…
– Искам – отговаря ми и тича за якето и ботите си.
Два дни с нея по пътища, къде пеша, къде с таксита, на третия ден – Бъдни вечер. Тя е взела от гирляндите ми и украсява на бабите стаите, пее им песнички, рецитира коледно стихче. Те се смеят, плачат, пак се смеят, черпят я, докато приготвям лекарства, меря кръвно, сервирам. По пътищата с това вдъхновено внуче си говорим за Исус, Дядо Коледа и любовта. На финала пред едни детски колички се хващам за кръста и произнасям:
– Имам чувството, че бях на тренировка за световно първенство – а тя ми отговаря:
– Бабче, любовта трябва всеки ден да се тренира, за да е във форма.
–Ти виждала ли си формата на любовта? – питам я провокативно, а тя, хитрушата, ми сочи детското моторче пред нас и казва, че ако я оставя да се повози, любовта ще е с форма на щастие. Пуска левчето, но моторът го плюе, пак го пуска и пак същата работа. Миша се ядосва, удря с юмручета по машината и извиква:
– Исусееее, защо тая машина не работи?!
– Хайде да не занимаваме Исус с мотори, знаеш ли колко болни и гладни хора имат нужда от него сега.
– И аз съм гладна – троска се това иначе добро дете, аз й подавам от чантата банан, тя се цупи и пак нервничи, отговаря ми:
– Нищо не разбираш, бабооо, не искам храна, искам щастие. Къде е сега Исус, нали помага на добрите?! Къдеееее. Виж на колко баби оставихме храна, а той защо ми дава счупен мотор?!
– Може би не чува, когато му крещят. Опитай да го помолиш – казвам й и силно се моля тоя мотор да тръгне, за да не срина вярата й в доброто, за да си има своя Исус и за да не разбия формата й за щастие. Така неистово се моля наум, че чак се озъртам някой от минувачите да не ме чуе. А Михаела, застанала в молитвена поза на седалката на мотора, с ръчички, отправени към небето, нарежда тихичко.
– Когато крещят, си затварям ушите, за да чувам по-добре, но очите ми са отворени. Моля те, Исусе, моля те, пусни тоя мотор. Искам да литна с него до звездите. Поне за малко. Баба ми каза, че има хора звезди… И взема отново левчето през процепа, готова да го пусне за не знам кой път. Аз се плаша, че моторът отново ще го изплюе, че няма да имам с какво да я утеша, и хващам телефона, имитирам обаждане и й казвам:
– Миша, ставай, бабче, тати и мама ни викат спешно у дома. После ще дойдем пак… Хайде!
– Кажи им, че съм с Исус и след малко тръгваме. Те няма да се сърдят – отговаря ми и пуска левчето в процепа. Затварям очи и усещам сърцебиенето в ушите си. Левчето издрънчава в търбуха на машината. Миша лети с мотора, а аз съм без дъх и думи. Обръщам се с гръб към нея, за да не види как преглъщам сълзите си, и си мисля, че ако в този момент някой ми каже, че доброто не съществува, че Исус е измислица, бих му скръцнала със зъби. После поглеждам към Михаела, толкова усмихната, че чак долните й зъбки се виждат, и се отказвам от скърцането.
Красотата на зъбите е в усмивките.
Но сега е още Великден. Баба Дара е извадила боядисаните яйца и кани своето домочадие на масата, за да ги сборят. Боракът е у Михаела, но накрая и той се пуква, при което момиченцето най-загрижено, духайки към пукнатото, изрича.
– Бабо, дай ми нова лепенка! – има предвид ваденка, и добавя: – На пукнато яйце ще сложа лепенка с картинка, за да оздравее.
– Само ваденка ли искаш? Имаш ли нужда от друго? – пита я баба й.
– Подай ми и докторските слушалки – преслушва с тях яйцето, добавяйки: – Бог не се вижда, но се чува, когато тупти, – и залепя счупеното с нова ваденка.
После тръгва да търси дядо си из стаите, той е най-добрата й публика – винаги й ръкопляска.
– Дедиииииии, виж! – показва излекуваното яйце.
– Браво на Мишаааа. Спаси яйцето! – отговаря дядо й.
През това време Дара се е заела да сменя памперса на майка си. Михаела се присламчва тихичко до нея, пази абсолютна тишина сякаш за да не стресне болната си прабаба, и когато Дара е готова, внучка й задава въпроса:
– Бабо, сменяла ли си преди памперси?
– Да, разбира се. Защо, Мише?
– Не изглежда лесно – установява загрижено с болка в гласчето детето.
Дара се усмихва, щипва по бузката Миша, хваща я за ръка за разходка и преди да си обуят обувките, влиза в другата стая и пуска в Михаелината кутия с надпис „За 18+“ текста „Ще сменяте памперси“.
За 18+
Ще сменяте памперси
– Ще сменяте памперси! – повтарят й достатъчно високо, за да се стресне.
А тя се усмихва и отговаря мило.
– Сменяла съм.
– Кога? На кого? Нали сте с висше образование и пишете книги… – гледат я с подозрение.
С разбиране допълва:
– На детето си и на мама сега, нали е на легло.
– Да, но това са ви близки, а хората тук са чужди.
Замисля се колко да й е чужд болен, безпомощен човек на длан разстояние, за да го прегърне, колкото липса на мотив и добро желание, а тя има и двете.
– Знаете ли какъв трябва да е санитарят? – продължават да я разпитват от комисията – набират с конкурс персонал за Патронажа. И тя продължава:
– Емпат.
– Моля? – вторачват се като през шпионка в нея и тя, решила, че е произнесла неподходяща за случая думичка, уточнява:
– Човек, който се поставя на мястото на другия – поглеждат я съжалително и повече не я разпитват.
Одобряват я! По някакви си техни причини, за които тя няма време да мисли. И на другия ден – на работа – по адреси.
Болни хора – кой няма деца, на кого децата му в чужбина. Хора, различни по нрав, насред недоимък, пандемия и самота. Блага дума да чуят, да ги оставиш да си излеят мъката, и те провъзгласяват за ангел, но не това й е задължението. Санитарите къпят, сменят памперси, почистват, пише в характеристика. И бърза, бърза от адрес на адрес, от памперс на памперс. Вдига, дърпа, обръща, мие, съблича, облича, чисти, пере и не, не сама, с колежка, какво толкова, домакинска работа, майчинска, всяка жена я е вършила поне веднъж, а тя си я върши всеки ден. И тия акита, с които я плашеха, лежащо болните не акат всеки ден, а когато са наакани – има маска, ръкавици, диша се през устата и си представяш скъп човек или дете. Естествен физиологичен процес, всички акаме, разсъждава си наум. Друго я плаши. Пандемия все пак – да се пази, да ги пази, никой да не се зарази с ковид. Доста народ покрай нея отлетя. А на тая работа продължават да измират хора. Както си го храниш или се шегуваш с човека, и на другия ден е вече несъществуващ адрес. Мъчно й е, гадно й е, но не остава време за депресия – чака я друг адрес.
Три адреса обаче се заковават в сърцето й за постоянно.
На първия – жена след тежък инсулт, жив труп. Окайват я, нямало да я бъде. Клепачите й се отдръпват за миг като тежки облаци зад слънцето и присъствието й залива с топлина.
– Пълна е с живот! Ще живее! – изрича спонтанно пред лекаря, който я поглежда съчувствено и поклаща глава в знак на несъгласие. Мъмрят я после, не трябвало така да се настройва, не подхождала професионално, всяка излишна емоция пречела на здравия разум.
Няколко дни по-късно, на същия адрес, същата умираща жена й оправя блузката, че кръстът й бил гол и за да не се разболее. Това, докато й превързват крака. А след още няколко дни разбира, че раната й заздравяла.
На втория адрес – периодично пребиван мъж, слаб като жица, с тяло с цвят на ръжда от засъхнала кръв и синини, с дъх на оцет, треперещ, гладен, живеещ до счупен прозорец и отворена врата при минусови температури, без пари. Отказва болница.
– В някакъв приют, защитено някакво жилище да го закараме, как ще го оставим така? – пита ли, пита…
– Вземи си го у дома! – отговарят й, защото са направили всичко по силите си, за да му помогнат, и тя млъква. Отказал болница с думите „Искам вкъщи си да умра“. И не живя много.
На третия адрес – сляп мъж с диабет на легло. Жена му, след операция – също на легло. Пее му, той й приглася. Разказват й с чувство за хумор как са се залюбили. Радва им се на борбения дух, на закачките, радват й се. След ден мъжът получaва халюцинации.
– Как се казваш, дете? – пита, загубил връзка с реалността.
– Любов! – отговаря зад гърба й жена му.
Изглежда като да се шегуват пак, обаче…
– Моето име е…! – изрича и се унася в дрямка. Откарват го в болница.
А тя се прибира – по настоящ адрес – до леглото на майка си, под ръка с баща си, в сърцето на Бог.
Навън полъхва, чурулика и жужи. Усмихва се и диша. Светът се усеща като живо място, ако си сменял памперси. И е най-подходящият адрес за живеенe.
