Попътни ситнежи, от Татяна Явашева

С думите може да стигнем там, където няма друг начин да достигнем. Те може да ни отведат далеч от обичайното проявление на битието, наричано за краткост всекидневие. Да дадат отскок и полет в отвъд земната ни орбита, в друго преживелище. Може. Какво ли е там?… Думите имат тази сила и понякога дават отговор. Стига да им се оставим, стига да им се доверим.

Но… има едно „но“, което за всеки е различно. И все пак, ако от някоя дума душата трепне, значи, жива е още…

Ти, който гледаш отблизо

и виждаш отдалече,

вдъхни надежда свята

на всякое едно човече.

* * *

Солта,

която разгаря

жаждата ми,

си Ти…

* * *

Животът в две шепи вода

побира сила, магия и мощ –

в тях да приземиш небето си,

преди да настъпи дългата нощ,

с тях да окъпеш молитвата си,

жаждата своя с тях да приспиш.

* * *

Цветовете на ябълката капят.

Под близкия камък змия чака

забраненият плод да узрее.

* * *

Ябълката, цялата,

изяде я червеят

на съмнението…

* * *

Със думи

аз ще те

изпитам, а

с виното си –

Той.

* * *

Когато във виното ти

не остане капка истина,

оцет ще пиеш.

* * *

Земя, вода и слънце

като има,

и мъничко сълзи,

пшеница ще отгледам сам

и хляб ще си омеся,

обади се Човекът.

* * *

Какво е

вечността,

попита ме

една трева…

* * *

В безкрайността

надничам:

Вечност е това,

към което

моят взор сега

не вижда синева.

* * *

Негов свят олтар безкраят е. И

защо ли точно там отправяме и

най-незначителните си молитви…

* * *

Тихо е.

И чувам само

на мълчанието

вопъла.

* * *

Остава това, което остава:

няма лек срещу забравата.

И преди прозорецът да угасне

и вечността да спре да чува,

още миг да задържа един мой

миг незабравимо усещане.

* * *

Гледай знаците,

които пътят дава.

А когато се препънеш,

не питай ме защо…

* * *

Напред

и все напред

вървя –

натам,

където няма

как пеша

да стигна.