L’EDUCATION SENTIMENTALE

Известният роман на Флобер не е даже вдъхновението за туй що следва, но няма как да определя НАШЕТО възпитание по друг начин. Говоря, разбира се не за романа, нито за г-н Флобер (критиците твърдят, че това е един от водещите световни романи на по-миналия век, други го наричат боклук поне в сравнение с „Мадам Бовари”), аз не вземам страна и не ми и прилича. Не съм литературен човек в буквалния смисъл на думата, а от литература може би разбирам, може би не, но като дилетант се водя от вкуса си.

Обаче трябва да уточним за възпитанието на кои става въпрос. Нали казвам НАШЕТО. Ще се опитам да обясня.

НАШЕТО наричам Моето поколение, да речем четвъртото, ако приемем номерацията на Графа (Стефан Попов). Първото е това, което извърши духовно-националната революция, Възраждането след това, а третото възмъжа и обърна внимание на себе си през 1930те години. Това бяха младите националисти–интелектуалци. На нас: родените условно от 1927-8 до 1933-5, които трябваше да се покажем като нещо си и да ни забележат през 1960те години ни се падна късият край от клечката и пак условно казано, ни се е.. мамата! Може би и буквално.

Ние видяхме и войната и бомбардировките и комунизма. И от поколението ни нищо не стана и почти нищо не остана. Не бяхме изтребени – това се случи на третото – но ни смачкаха като домати за пюре. И, разбира се, и толкова му беше вкусът и на това пюре. Сега, някой ще каже, ама чакайте малко, само буржоазия ли бяхме преди Девети, нямаше ли и други, така че защо завардвате цяло едно поколение за себе си.

Там е работата, че всяко поколение се определя от ценности, схващания и въжделения, които трябва да са различни от предишното. Но и не чак толкова драстично-различни. Трябва непременно да се усеща преливането от едно поколение в друго и известни ценностни постулати – от тази гледна точка – изглеждат постоянни или поне дълготрайни и мъчно изменчиви. Нали и номерирането, както и класифицирането на поколения е по-скоро интелектуално занимание отколкото установено от Бога и природата.

 В този смисъл и комунистите и левите земеделци и те са части от НАШЕТО поколение, както бяха и от третото. И Владо Топенчаров и Владо Костов са там. Те не се създадоха малко преди девети, а бяха отгледани грижовно още от началото на века. За тях се беше погрижил дядо им Благоев (и затова се отцепи от Евтим Дабев и Янко Сакъзов) и Сандо Стамболийски, който пък почна хич да не прилича на Елинчо-Пелинчо и Йовков, които бяха от неговото поколение. И тримата са родени вътре в три години (1877-1880). Изглежда сложно ли?

Ами че на Свинтила баща му е шеф на българското комунистическо  ГПУ-НКВД, а на Наско Славов чичото (и баща му) са комунистически ятаци. Веско Бранев – също. И К. Павлов. Ами Пеньо Пенев (1930-1959)? Емилиян Станев заедно с Божо Божилов са си досущ трето поколение (вероятно и прикрити националисти, поне за Божо съм сигурен), макар че Радичков не е. И т.н. И т.н.

Но като стана въпрос за мачкане след Девети и Свинтила и Наско и Трайчо Костов, Александър Жендов и Дончо Костов (последните трима са трето поколение) и Коцето Павлов, Пенев и Петко Огойски и Веско обраха пешкира на поколението си. Кой повече, кой по-малко. Владо Костов даже стана невъзвращенец заедно с Наталия. Яна Язова и Фани Мутафова са трето поколение. Тяхното беше направо утрепано. Макар че бяха оставени живи им беше постоянно напомняно, че са извън живота и действителността. Повечето от нас също оживяха – физически.

Има и друга прилика. Поколението се разбира, забелязва и се консолидира – между другото – и чрез вкусовете, привичките и новите наслагвания, които малко или много са типични и важат за почти всички негови представители. Затова НАШЕТО поколение свързва всички ни. Че някои са се изтарикатили и са се уредили с комунистите няма голяяяямо значение. И те не могат да си избягат от поколението. Аз ви уверявам, че четяхме – всички – същите книги, гледахме същите филми, слушахме същата музика, кой каквото ще да ми разправя.

В този точно смисъл възпитанието ни – в широкия смисъл – беше сантиментално. Не звучи много героично, още по-малко възвишено, обаче. По вкус, нагласи и залитания насам-натам (все по модата), не изглежда да сме се различавали кой знае колко много от бащите и чичовците ни. Ами че какво са сега Нана на Зола и Парижката Света Богородица на Юго, Червено и черно и Пармският монастир от Стендал. Да споменавам ли Граф Монте Кристо и Мъртвите сибирски полета? И преди нас хората са се увличали, търсили  са, харесвали са романтиката като нас. И те вече на зряла въпрос може да ги е било срам от младежките си увлечения. Има, разбира се, и разлики.

Сътвореното през XIX век изглежда си е извоювало място в пантеона на световната литература, както и музиката оттогава и от предишните векове и поколения. Така ли е с ХХ век и трите му и половина поколения? Двете големи, невиждани и страшни войни и революциите в Европа, идеологиите, които ги сътвориха – скоро плъзнали по целия свят, сътресенията в Азия и Африка (колониите изчезнаха!) – как можеха тия събития да не се отразят в литературата, музиката и изкуството въобще? Както казват в Америка, журито още размишлява. Не завиждам значи, напротив, състрадавам на следващото поколение. Ето го с неговите вкусове.

В 1954 в Париж излиза Bonjour Tristesse от Francoise Sagan. Веднага става бестселър, обикаля света и малката (тогава 18 годишна) г-ца Саган става мултимилионерка и написва още 19 романа. Но и 9 пиеси и още 12 книги с разкази и други подобни. От тях ще спомена само Aimez-vous Brahms? Кой не ги е чел? Заедно с 12те Стола и Златния телец на Илф и Пегров, Триумфалната арка, Трима Другари, Обратния път на Ремарк (и Черния обелиск), после Стайнбек, Хемингуей и даже Фокнър. Пробутваха Зоя Космодемянская и Павлик Морозов, ама не гриз. Не толкова заради политиката, но кофти произведения, няма любов, романтика, сантименталност. Къде ти д-р Равик и Жоан от Арката.

 Доктор Живаго не го публикуваха, но Тихият Дон – да. И Пастернак и Шолохов получиха Нобелови награди – сръдня да няма. И Йосиф Бродски получи, но Владимир Набоков – не! А той е признат като най-добрият творец-стилист в англоезичната литература. Син на белогвардейци му е кусурът. Може би. Политиката стана толкова нахална и видима, че не можеш да се скриеш от нея. И продължава.

Музика да се слуша и изпълнява свободно нямаше, то какво ли и имаше? Изчезнаха Оптимистите и Джаз Овчаров, Леа Иванова и Лени Вълкова бяха по лагери, Ахинора Куманова го възна и стана Нора Нова в Германия, но се появи Джери, Сухата ръка, а и Сашо Сладура още не беше пребит (и убит) в Ловеч.

Народът се изхитри, откъде се взеха плочи и магнетофони, станаха известни Франки Лейн и Дорис Дей (Que Sera, Sera), Катерина Валенте и Марина, Марина на Роко Граната, Франк Синатра и Адамо, Енрико Масиас, Далида, Адриано Челентано, Розмери Клуни, Елвис, Бил Хейли и неговите Комети (Rock Around the Clock), Евърли бръдърз, Пеги Лии, Били Холидей, Луис Армстронг и Ела Фитцджералд, Стан Гетц и Дюк Елингтън, после Биитълс, та и Ролинг Стоунс…

Слушаше се Берлин-Риас, радио Люксембург, AFN (American Forces Network), Music USA на Willis Conover по Voice of America от 10 часа вечерта, парадите на музиката от радио Белград в неделя следобед.

Заедно с Рапсодия в Синьо, Феерия на лед, Порт дe Лила (в него се видя Жорж Брасанс), Възнаграждение за страха и Героите са уморени (Ив Монтан, Шарл Ванел и Курт Юргенс)  пуснаха и хубави съветски филми: Летят Жерави, Балада за войника, Четиридесет и първия, чудесния полски филм Пепел и Диаманти на Анджей Ванда, със Збигнев Цибулски. Всичко това запазена марка за четвъртото (и половина) поколение. Петото още не беше изкласило. За него не мога да говоря понеже ме нямаше след 1965 година. Но от него – виждам ги, разбирам ги и ги уважавам –  са излезли класни и силни личности, произведения и достижения. Бог да ги поживи и тях и да видим какво мудри и ще измудри следващото поколение.

Както и да ги гледаме всичко си е било чиста романтика и сантименталност. Така ли е с всяко поколение? Не знам, аз говоря за моето, за НАШЕТО. Но продължавам да мисля, че и поколенията след Моето не са били много по-различни. Шестото поколение почва да ни управлява, макар че не сме му видели щуротиите (а защо липсват, те пък защо мълчат като пукали, да не са станали свестни човеци, а?). А на седмото завчера му правихме прощъпулника.

Никола Г. Алтънков

29 април 2021 г.