За разликите в учебните системи и отношението към подрастващите
В САЩ веднага се набива в очи крайно неформалното и интимно отношение между възрастни и деца. То нервира европееца, както дразнеше и мен при пристигането ми в САЩ. Малко дете се обръща към родителите си с „мамо” и „татко”, но с всички други е на „ти“ и на малко име! Шокиращо?! Никой не се учудва, за всички това е естествено.
В училищата отношението към детето е крайно учтиво. В английски няма разлика между „ти” и „вие”, но обикновено се чувства при разговор. Нагрубявания, повишаване на тон, заяждане и дразнене са редко срещани и не се толерират.
Целта на обучението не е натрупване на знания, а създаване на условия за самостоятелно мислене. Този подход е в сила далеч преди Интернет и Гугл, откъдето сега може да се събере толкова знание, колкото е необходимо човеку. Защо ти е да знаеш или помниш дати, хора и събития когато при нужда ще ги намериш – и то много бързо.
Учениците се научават как да издирят сведения и да намерят това което им трябва. Пак никаква връзка с Интернет, това се откриваше обикновено в книгите в библиотеката. Дали се е променило вече?
Публичните библиотеки в САЩ са една от най-уважаваните и същевременно най-популярните институции. Един от първите подаръци, който се осигурява на малкото дете, още от първо отделение (клас) е издаване на самостоятелна карта (безплатна, разбира се) за местната библиотека. Тя също служи за самоличност на детето (картата е със снимка).
То е гордо, че е вече самостоятелно, има свой собствен, издаден нему документ и при всеки възможен случай посещава библиотеката, дири и намира това което му е необходимо само, самостоятелно, понеже без да знае още колко е девет по осем, то е вече обучено как да се справя с отворените и достъпни полици в библиотеката.
Там посетителите бродят свободно между рафтовете с книги, сами намират това, което им трябва и прибягването до писане на фишове с поръчки и изчакване докато библиотекарката намери и донесе книгата е непознато.
Там детето без да се срамува може да увлече в диренията си служителите в библиотеката, които пък са крайно мили, учтиви и отзивчиви. Ако не са такива по природа, не се задържат дълго на работа. Понеже не е толкова лесно да се упътиш и намериш веднага това, което ти трябва, да знаеш къде и как да го потърсиш за да не губиш време. Децата си помагат едно-друго, а библиотекарките им се радват и са готови да се отзоват.
Местните библиотеки имат специални автобуси, с които разнасят книги по кварталите. Един или два дни в седмицата минават автобусите, бавно, спират на всяка пряка и раздават книги. После като минат може да ги върнеш или да ги занесеш направо в библиотеката. С това пък се и запълва чудесно времето на децата.
В чуждите училища в България до затварянето им през 1948 г. обучението беше също много по-различно от това, което беше практиката в местните училища, да не говорим какво стана след това. Владо Свинтила си спомня и ми е разправял за неимоверно тежката програма в „Про Ориенте”, италианската гимназия в София.
За него като беден момък и пълен стипендиант, за да поддържа статута си, е трябвало да научава стотици нови думи на седмица, с чисто зазубряне, което пък му дава възможност много скоро – само след един семестър – вече да е в състояние да чете италианска литература. И след като вече се чувства удобно – не повече от година време – същите усилия се съсредоточават за усвояване на френски, след това испански, немски и/или английски. Разбира се, че латински се е смятал задължителен и на него не се е гледало като на чужд език, просто той трябва да се знае, да бъде научен и да ти е под ръка.
Аз бях в забавачницата и първо отделение във френския колеж „Сент Огюстен” в Пловдив през 1938-1939 година, и ако баща ми не беше починал през януари 1939 година, съм щял да продължа в колежа, но останахме без пари с майка ми и трябваше да се приютим при сестра ѝ в София.
Основата на моя френски до ден днешен бе поставена в тази забавачница и ми служи досега. Пак по същия начин – със зазубряне и с наглед монотонно повтаряне на едни и същи фрази и изрази докато станат част от мен. Директорът на колежа беше пер Озон, когото след това комунистите съдиха и осъдиха като конспиратор с оръжие и френски шпионин през 1950-те години.
Той беше един страхотно мил и любезен човек и се държеше великолепно с учениците, а сигурно и с всеки друг. На нас, малки хлапаци по на 6 годишна възраст ни се говореше на „вие” и с нас се държаха както с възрастни. Как да не се отзовеш съответно в разговор и диалог? Пер Озон и другите перове тичаха с нас по игрището и ритаха футбол със се дългите си раса. Да не вярваш!
Същото споделяха с мен приятелите ми Борето Томов, Фъсти, Жан льо Броби (Ванчо Овена), Здравко Кофата, Илия Калов и други, които бяха във френския колеж в София и тези от Дойче Шуле (Монта, Геш, Хайг-Арам Пилигян). В руските гимназии, включително „Кузмина” беше същата работа. Та руснаците и сега говорят на съпругите си на „вие“ и обратно.
Тези институции ковеха характер, държане, маниери и стойка. Момичетата от немската “Санта Мария”, които бяха под грижата на калугерките, бяха всички много мили, учтиви и възпитани, всички бяха на „вие”, с много „извинете” и „благодаря” под път и над път. На това се държеше извънредно много във всички чужди училища.
За американския колеж са ми казвали тези, които са следвали в него (Ат.Славов), че е било както описвам учебната среда в САЩ.
А точно тези култивирани качества са много важни, разбира се, че са много по-важни, отколкото знания, ерудиция и титли и дипломи, крайно необходими в живота, вежливост, възпитано държане, говорене на „вие” (за преминаване на „ти” се очаква първата стъпка да направи другия), не прекъсване на събеседника докато говори, отстъпване при спор, респект към възраст. И положение в обществото, салонни маниери и привички за хранене, с една дума всички неща, които са абсолютно и крайно необходими на всеки порастнал човек, който ТРЯБВА да се държи така за да му е по-лесно в живота и за да може отношенията му с другите хора да бъдат хармонични, грижливи и почтени (а така ще се държат и с него).
Години по-късно го забелязах и в Швеция, където се стига до крайности. По-възрастният, или по-личният ще предложи „лот оз дропа тителна”, зер да почнем да си говорим на „ти“. И самите шведи се шегуват с тяхното „так”, ”так” (значи „благодаря”), което не спира: ти казваш „так”, отговаря ти се с „так, так”, после пак ти „так” и пак „так, так” и т.н.
Сега да цитирам Атанас Славов, какво казваше за Образованието:
„Че се и хвалим: ний сме най-образовани. Американските деца не знаят къде е Панама и Коста Рика, нашите знаят. Само че ако сестричето на нашето дете започне да се дави, то не знае номера на Бърза помощ, знае къде са Панама и Коста Рика. И сестричката ще умре. Тъпото американско дете натиска девет, едно, едно, те пристигат и я спасяват. А като го питаш къде е Панама, вика – не знам. Еее, простак с простак! А той е спасил сестра си. Знае практически, точни неща, неща, които ще ти свършат работа.”
Н.Г.Алтънков,
Коледа 2019
