Начало Позиция Недялко Йорданов, 25 май 2017: „Тогава нямаше още Путин“

Недялко Йорданов, 25 май 2017: „Тогава нямаше още Путин“

240
0


Това се случи точно преди 30 години в Москва. Тогава нямаше още Путин. Реших да цитирам малък откъс от третия том на моите спомени, издаден през 2007 година.

През май 1987 година неочаквано ми се обади Евтим Евтимов.

Беше главен редактор на “Литературен фронт” и се опитваше да промени вестника, окуражен от съветската конюнктура.

– Ще има празници на “Литературен фронт” в Съветския съюз. Каня те в нашата делегация.

Учудих се, но приех. Беше ми интересно да видя какво е сега там.

Делегацията не беше многобройна: Стефан Продев, Димитър Стефанов, Мирон Иванов, Надя Попова, Благой Димитров, Георги Алексиев, Никола Радев…

Заминахме направо за Ленинград. Беше 22 май. Придружаваха ни редактори от “Литературная газета”, начело със първия заместник главен редактор Евгени Кривицки.

……………….

И ето… по пътя от Рига за Москва колегите от “Литературная газета” ни раздадоха новите броеве на вестника си, който отразява маршрута на нашата делегация.

Пътувахме със спален вагон… Всеки имаше отделно купе.

Броят беше от 27 май, а нощта мисля беше 29 май срещу 1 юни.

Разгърнах вестника и ми причерня пред очите.

Огромна статия за Кирил и Методий. И в нея – нито дума за България.

Обидна за нас, българите статия.

Тотално игнорирани от живота и делото на двамата братя.

И изобщо – от славянството.

Зачеркната нашата заслуга за 135 годишното празнуване на този ден.

И въобще – пълно затъмнение по въпроса от къде всъщност идва славянската азбука в Русия.

Бях потресен. Рядко у мене до тогава се беше събуждало националното достойнство, не бях любител на патриотичната конюнктурна лирика, никога не бях писал специално на тема България…

И ето, че се оказах дълбоко засегнат от такова унижение. И то от вестника, който ни е поканил на гости. И който претендираше да е начело в перестройката.

Първата ми мисъл беше да предизвикам веднага разговор с пътуващия с нас първи заместник главен редактор Кривицки. Но това всъщност щеше да бъде изгърмяване на патроните.

След това си помислих, че трябва да кажа на Евтим и той като главен редактор да реагира. Или да се съберем всички членове на делегацията и да решим какво да правим.

Но аз бях никой – нито член на редколегията на вестника, нито член на ръководството на СБП.

Влакът пътуваше… И си мислех, че може би нашите писатели също са възмутени от публикацията и един по един ще излязат в коридора.

Никой не беше излязъл…

По едно време вратата на едно от купетата се отвори и се показа Надя Попова. Запали цигара. Усетих, че й се иска да ми каже нещо.

С Надя се запознахме само преди няколко дена. Бях чел нейни стихове – една от най-интересните млади поетеси… Но нищо повече не знаех за нея.

И изведнъж намерих сродна душа…

Надя не можела да заспи от гняв. А беше съветска възпитаничка. Родителите й били дълго време на работа в Москва и тя учила и завършила там, в литературния институт “Максим Горки”. Знаеше перфектно руски език – така както и матерния си – български.

Умувахме какво да правим и аз й предложих – да напиша едно изявление, което да прочета на утрешната среща в редакцията на вестника пред главния редактор Чаковски.

Тя щеше да го преведе на руски и аз направо щях да го прочета без да има нужда да се превежда.

Прибрахме се в купетата си. И аз надрасках набързо четири странички.

Чукнах на вратата й и за един час тя направи превода.

Тайно от останалите…

Бяхме сключили споразумение за едно съзаклятие в името на националната си чест.

Вече се разсъмваше, когато влакът пристигна на московската гара…

В 11 часа беше срещата в редакцията на “Литературная газета”.

Голяма зала за гости…

Чакахме, водейки непринудени, весели разговори. Нищо не предвещаваше това, което щеше да се случи.

И тежко – тежко влезе самият Чаковски… Писателят, писал прочутите си романи за отечествената война.

Масата беше отрупана с плодове, с грузински коняк и водка по избор, с червен и черен хайвер. И тъкмо щяха да започнат церемониалните слова на взаимното четкане, когато поисках думата.

Давах си ясна сметка какво върша и в какво положение поставям делегацията и специално Евтим. Но беше ясно, че ако исках някакво позволение или съгласие – никога нямаше да го получа.

Не беше в природата ми да премълча, обаче. Нямаше да си простя, ако не бях реагирал.

Пазя ръкописа на български език – този на руски връчих на Чаковски.

Ето го:

Другари,

Аз пристигнах в СССР като член на делегацията на в-к “Литературен фронт”, но съм така да се каже “страничен човек”. Не съм член на редколегията на вестника, не съм в ръководството на СБП, даже не живея и не работя в София, а в провинциалния град Бургас. Така, че моето мнение, което ще споделя сега с вас не ангажира никого, то е лично мнение, несъгласувано с никого. Моля, моите колеги от “Литературен фронт” да ме извинят.

Пребиваването на нашата делегация на гости на “Литературная газета” съвпада с един от нашите национални празници 24 май – денят на славянската писменост.

И ето, в броя си от 27 май “Литературная газета откликва на този наш празник. Нещо повече – тя за първи път поставя смело и остро в своя характерен публицистичен стил един важен въпрос:

“Ние сме народ с изключителна грамотност, но така се получи, че сега далеч не всеки човек със средно, а понякога и с висше образование може да даде правилен отговор на въпроса: Кой е създал славянската писменост? Най-често ще срещнеш хора, които искрено вярват, че нашата азбука е възникнала при Петър Първи! Даже филолози /с изключение на русистите и славистите/ съвсем не са твърди в отговора.”

И статията завършва с призива “Денят 24 май трябва да стане национален празник.”

Четох внимателно и с голямо вълнение тази статия и останах потресен и изненадан, от това, че в нея съвсем старателно са зачеркнати думите българи и България.

Не е моя работа да влизам в историческа и филологическа дискусия и не за това в момента става дума. Но тъй като ние се учим да бъдем откровени, не мога да се съобразявам с учтивата любезност на гост и да не задам няколко въпроса.

ЗАЩО, когато се цитира името на историка и писателя Черноризец Храбър, с чиито думи започва статията, е пропусната една малка подробност – да се спомене, че той не е друг, а БЪЛГАРСКИ историк и писател?

ЗАЩО се въвежда ново понятие “солунски славяни”?

ЗАЩО в подробния списък на славяните фигурират: “моравяни, чехи, хървати, сърби, хорутяни, ляхи, поляни, волиняни, бужани, древляни, уличи, тиверци, северяни, драговичи, кривичи, словени, вятичи…” и отсъстват единствено българите?

Нима след 1300 години българите са официално изключени от славянските народи?

ЗАЩО името на България в цялата статия се споменава само един път със следния текст: “там се подготвя тритомна кирилометодиева енциклопедия”.

Ако целта на статията е да се обърне внимание на съветската общественост, че и в СССР трябва да се празнува денят на славянската писменост 24 май, ЗАЩО е изпуснато да се каже, че единствено в България вече 135 години се чества този ден, още по времето на турското робство и до наши дни?

ЗАЩО не е споменато, че единствено – не друга, а българска културна делегация всяка година отива на поклонение на гроба на Кирил в Рим.

ЗАЩО е пропуснато да се каже, че единствено в България, а не другаде е учреден най-високият орден за заслуги в областта на културата “Кирил и Методий”, носители на който са и много съветски писатели?

Твърдо съм убеден, че редакторите от “Литературная газета”, които така топло ни посрещнаха, са се предоверили на авторите на статията, без да влагат в това тенденциозност. Но грешката е направена и тя би имала неприятен отклик сред всички българи, които толкова уважават вашия велик народ, ако не бъде поправена.

Извинете моя сантиментален изблик, но аз прекалено много ви уважавам, за да си позволя да бъда неискрен.“

Настъпи тежка тишина…

Най-необяснимото беше, че нашата делегацията мълчеше. И никой не каза нито дума – нито в знак на съгласие, нито обратното – да се разграничи от прочетеното.

Чаковски се зачерви, обърна се към Кривицки и попита каква е тази статия и кои са нейните автори. Бяха известни съветски учени – историци или филолози – не си спомням.

Кривицки смънка нещо от сорта на това, че статията е публикувана в неговото отсъствие, докато ни е съпровождал в Ленинград и Рига…

Не помня какво каза Евтим там, на място, но после – насаме – ме поздрави. А очаквах да се разсърди, че съм го злепоставил. И, разбира се, каза, че не бива да се допуска дипломатически скандал.

В следващия брой на “Литературная газета” от 3 юни излезе статия със заглавие “Праздник славянского слова”.

В нея имаше такива пасажи:

“СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ писател Черноризец Храбър в своето знаменито сказание “За буквите” – този първи очерк за славянската писменост – е запечатал имената на тези, благодарение на които славянските народи получиха своята писменост…”

“ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО стана този главен източник, от където славянската писменост и литература проникнаха в другите страни. Една от тези страни стана средновековна Русия…”

Това все пак беше някаква реабилитация на вестника и косвено извинение за предишната високомерна и нарочна антибългарска позиция, свързана с Кирил и Методий.