Атанас Славов за Константин Павлов

„Коста Павлов идваше последен. Не стоеше твърдо на краката си като Левчев, не беше и представител на „прелестите на бъдещето“ като Цанев.

Коста нанасяше болка, за да спаси – да спаси заспиващите души. Гъмжило от чудовища бръмчеше над късо подстригания му череп и той ги запращаше едно към друго в лицата на обърканите си сушатели. Не ги оставяше да се приспиват с лъжата, че „всичко е наред“. Виждах устните на един от студентите да повтарят: „бебета с мустаци и бради“. Мъчеше се да преодолее парализиращата словесна сила на този образ…

Коста бавно изграждаше четенето си към неговата връхна точка: едно политическо осемстишие, заклеймяващо безплодието на тези, които се бяха нагърбили с отговорността да съживят мъртвия идеал, в името на който бяха поели властта – идеалът на комунизма. Това беше прочутият му „Прелюд – паяците“.

Когато свърши, студентите мълчаха. Никога не го аплодираха, както аплодираха Левчев. Много ги измъчваше.

Милиционерите също мълчаха. Само подковите на конете им леко чаткаха.

Кой беше казал (мисля Бешков): „Ако искаш да направиш площада в рисунката си да изглежда празен, сложи двама полицаи на коне!“

„След речта на Живков за новата политика на партията на идеологическия фронт не можеше да има съмнение, че с нашите надежди за либерализация на литературата е свършено. Не беше нужно да си казваме това, когато тръгнахме с Цветан за първия си джин-физ след събранието.

Беше слънчево, беше пролет, софорите на „Графа“ бяха цъфнали и първите бели покривки украсяваха тротоара пред „Бамбука“, но нищо не беше същото. Всички бяхме като попарени…

… Коста Павлов го тласнаха в киното. Българската литература се лиши от единствения си за времето поет от европейска величина.“

„ … Коста изчезна. Никакъв го нямаше, когато втората му книга излезе от печат. Почти не я разпространиха. Не можеше да се купи. Не повече от сто бройки се появиха в главните книжарници в София. Разпродадоха се за половин час и нито една бройка от останалите две хиляди, които бяха отпечатани, не излезе от книжния склад на Писателския Съюз.

         Когато се върна в града, Коста избягваше „Бамбука“. Живееше някъде в покрайнините на града във вилата на стария почитан режисьор Захари Жандов, който го обичаше като дете. По обяд прекосяваше Драгалевското шосе, което пресичаше вилната зона по средата, и отиваше в колибата на друг един отшелник – Захари Попов. Захари бе изтръгнат от корените си като нас – само че десетина години по-рано. До стария лагер на дъновистите, където живеех, беше само пет минути път и цяла есен се въртяхме наоколо – Ловния парк, кръчмите по Диана бад, и квартал „Витоша“, кегелбана долу пред Агрономическия факултет. И точно във вилата на Жандов Коста ми подари втората си стихосбирка. Бях поразен като видях колко много поправки бяха направени в тези поеми под натиска на редакторите му преди да се осмелят да ги публикуват. Коста бе включил тук едно стихотворение написано под прякото влияние на нашия спор през миналата есен. Тогава бях настоял да се опита да превъзмогне негативизма си и да се отвори за симпатията и красотата на това, което все пак имаше около нас. И той беше добавил това стихотворение, в което буквално цитираше последните си думи от този наш разговор. Струва ми се, че това е най-важното нещо, което е писал – беше пълно с глада за любов и приятелство, който винаги бе потискал в себе си, за да запази твърдостта, която му беше нужна, а да има сили в започнатата борба.

Омръзна ми да бъда нощна смяна.

От тъмнината станах суеверен.

Приятел ли е,

враг ли е,

еднакво го отбягвам.

И с точността на прилепи се разминаваме.

... Иска ми се бодър да посрещам слънцето.

Може в първия момент да зажумя.

Ще свикна.

Някаква си птица сутрин пеела –

славей ли, какво ли го наричали…

Казват, че било приятно.

Не всеки се отдръпна като Коста. Съвсем не! Не всеки беше твърд, търпелив и решителен като него. Аз например се опитах да се задържа на обществената арена и това беше много лошо решение.“

„ … Не бях виждал Коста кажи-речи две години. Мястото беше чудесно и носталгията по старото приятелство или кой знае какво – растящата самота може би – ме направи редовен посетител на Бояна. Готвехме свинско и боб, гледахме как играят кучетата и приказвахме малко, Коста беше нервен, защото се бе забавил с подрязването на опашката и ушите на своя вълк. Много обичаше бедната животинка.

Както и да е.

Една вечер напуснахме колибата на Коста заедна с нашият приятел – боксьорът Боян Гавраилов.
Спусках се надолу по тъмната улица на предградието към града. Бях крачил по тази настилка стотина пъти поне. Но сега тя ни отнасяше в различни посоки – и мен, и града, и Витоша, и цялата земя, в която бях така влюбен. Откакто се помнех.

… Улицата беше тъмна наистина, но не спеше. Просто отплуваше тихо и едва забележимо под краката ми в неизвестна посока.“

Атанас Славов