Зверската болка, която е изпитал Спасителят, не е била съвсем напразна. Ние невинаги намираме смисъл в саможертвата, а наопаки, ние, милионите простосмъртничета, повече сме склонни да обиждаме Господ като виновник за личната ни участ на вечно недоволни неудачници. Иначе си я караме както си знаем, вървим през просото, защото ни е по-напреко. И по-леко. Пътят към Храма не минава оттам, но ние пердашим през житейската нива, сякаш всичко ни е безпощадно ясно: него изобщо Го няма. И никога не Го е имало.
Спомням си един необичаен помен – 40 дни, откакто бай Йордан Радичков за пръв път пренощува под земята. В парцел номер едно на Централните софийски. Тоя парцел е нещо като ВИП участък – само за хора на изкуството, културата и науката. Деснофлангови и почетен доайен е Николай Хайтов. До него е милата Катя Паскалева. Следва идалгото Христо Фотев. Той едва ли е сънувал, че ще легне на един ред до рамото на Радичков. Или до костите на Константин Павлов. Както и родопският единак Хайтов едва ли е подозирал, че ще се наложи да дели мегдан с човека, когото кой знае защо заядливо ненавиждаше. Радичков отнесе доста хули от него по свой адрес – още докато авторът на „Диви разкази“ бе жив, особено в предсмъртните мемоари, в които той съсече колегата си по перо…
На 40-ия ден, откакто изпратихме шестопръстия вълшебник от Калиманица, отидох сам на гроба му. Спрях се пред смълчаната стража от венци, чиито безброй още след многохилядното погребение, по пътя от храма до гробето, кой знае как се смали до учудващо малък брой люде…
Сега в нозете на венците припламваха с розови и сини сияния няколко предпролетни букетчета от зюмбюли. И няколко траурни по своему кокичета. Явно децата и внуците на писателя, любопитен като питанка, бяха току що минали оттук – свещиците им още плачеха за пламъче, виновни и недогорели. Дадох им един кибрит.
Огледах се – нямаше жива душа. Само онова самотно бяло псе, което по време на погребението изникна сякаш от небитието като материализиран дух, което тогава дойде до ръба на трапа, надникна с любопитство в покойницата, каза нещо нечуто на покойника и се отдръпна сякаш за почест на почетно разстояние, та същото това бяло куче сега притича през погледа ми и се стопи в задаващата се мрачина.
Стърчах и си мислех колко много свободни места има в тоя парцел. Ето го народния певец Константин Гугов – и той е склопил очи отляво на Радичков, но преди това е „циклопът“ Генчо Стоев, лека му пръст. Лежат, сякаш са кацнали и наредени като лястовици на жицата на живота, а всъщност душите им летят из небесния Йерусалим, плават леки и прозрачни из сияйната вселенска шир, оцветени от бяло до синьо – всеки с цвят според греховете си.
Дали и там се разминават мълчаливо, дали Хайтов е хартисал, или въобще не му се немее? Или пък всички са заедно и карат общ курс по още по-висша духовност? Кой знае, ще мине време и ще узная лично. И слава Богу, че последната загадка на тоя и оня свят няма да ми се размине. След толкова лъжи, заблуди и манипулации на Земята, хубаво е човек сам да се самопровери на Небето. И след триста години пак да се върне долу, да си доизкара висшето образование по читавост и човещина, по добрина, достойнство и доблест…
Защо ли ме нападна тази паметна гледка, заседнала някъде в шепнещия поток на съзнанието ми? От где внезапно се възкреси туй „Дали Го има или Го няма, но ти живей така, сякаш съществува“… Може би защото тогава, от години насам, това бе първия Великден, който посрещнах без моя по-възрастен побратим и другар, без благия мъдрец, бащата на „Ние, врабчетата“, таткото на българските верблюди, тенци и суматохи… Може би защото не е утешително, че този необикновен дух напусна белия ден и остана до живее в тъмнината на полунощните ми молитви – какво от туй, че в моя малък, безтелесен свят от скъпи души се засели още един особено важен за мен споменик, а земният мир за пореден път обедня откъм чудаци. Откъм чудотворци на словото като този българин, окъпан в името на реката Йордан…
Дали е достатъчно съмнението ни, че богочовекът Иисус Христос, невинен, но осъден за богохулство, е успял, без помощта на НАТО, да победи не само егото в себе си, но и тленността? Имаме ли право и в края на линията на живота си да сме неверници и оскърбено недоверчиви?
За себе си знам – няма никакъв смисъл да чупя кръст пред олтара и да се кръстя като обсебен, ако никога не съм вярвал в Бога на скромността и състраданието, на щедростта и добродушието, на трудолюбието и търпението.
Или с една дума – каквото и да ми е струвало, отдавна не вярвам, че мракът не съществува, а има само отсъствие на светлина.
Анонимен 01.05.2016 07:48 | #5
Еех‚ Румене… бръкаш у душътъ… Благо’даря ти… Христос Возкресе!
Анонимен 25.10.2013 01:04 | #4
Социалистически бъртвеж.
Анонимен 01.11.2012 12:43 | #3
Изключително много съм развълнувана. Благодаря Ви‚ че написахте тези думи за Радичков.
Анонимен 28.09.2012 18:47 | #2
Благодаря на Румен‚ че ми напомни‚ как сам не съм разбрал прости неща.Или ако съм ги знаел съм ги погубил.Чудесен поетичен стил във една мека и добронамерена проза.Поклон.
Анонимен 23.09.2012 10:57 | #1
Силен текст на поета Румен Леонидов‚ вълнуващ.