Владо Каперски завършва историческия си роман за срещата на Св. Иван Рилски с цар Петър – темата е изключителна, за срещата или разминаването на светската с духовна власт, на материалното с божественото, за съдбата на Първото българско царство, преди да падне под византийците. Авторът признава: „Опитвам се да правя преоценка на цар Петър, който е най-дълго управлявалият български владетел – 42 г. Историците несправедливо го определят като слабоволен владетел, а всъщност той е бил силно вярващ и е искал да даде фундаментално място на вярата в укрепване на царството.“
Пралагаме ви откъс от романа.
Стенопис от Рилския манастир
Иван излезе от съня си и по сребърната дрезгавина, очертала отвора на пещерата, видя, че утрото приижда. Понадигна се от сламеника, ставите му изпращяха, обадиха се болки. Отметна завивката, която му донесоха селяни от близките села, след като пастири го бяха открили и името на чудноватия мъж преброди на близо и далеч душите на българите. Стана и още докато се спускаше по дървената стълба, в тялото му се разля топлина и с бодростта на момче заситни към изхода. Навън птичките извиваха дивни песнопения, славейки възшествието на новия ден. Иван вдиша от чистия въздух на планината, отправи взор нагоре и се усмихна на небето, в чийто сиво-синкав купол гаснеха звездите. Обърна се на изток, над върховете зората издигаше диадема от пурпур. Докато вървеше към извора над пещерата, усети как долу, където вреше светът на миряните, се случва нещо необичайно, раздвижва въздуха, наближава. Не му обърна внимание, какво ли не буни духовете на людето, улисани от нужди, суета и страсти – каза си с умиление Иван. Каквото и да е, ще избледнее, ще се разпръсне, ще го погълне времето. А после друго ще размърда дните и нощите им.
Стигна до водата, която се лееше чиста като сълзи на ангели, уми ръцете и наплиска лицето си. Оглади намокрените си коси и брада, и свърна към Скалата на молитвата. С лекотата на дива коза се покачи и застана върху тясната като длан площадка. Червеното над билата преливаше в оранжево, под босите му крака зееше тъмна бездна, пропадаше в букова гора и спираше в ниското, където стенеше Рилска река. Иван затвори очи и зашептя утринната си молитва. Усмихна се, когато първият слънчев лъч, надникнал от билото, близна лицето му. Отвори очи и за сетен път се помая по дивността на Божия свят. В златисто сияние потрепваха короните на буките, полюшвани от лекия ветрец, по-нагоре вишеха снаги ели и смърчове, стъпили на отвесни скатове, а над тях върховете прегръщаха небесата. Продължи да реди думи на благодарност към Всевишния, заради необозримата благодат, с която го обгръщаше. Помоли Го да бъде милостив към съплеменниците и всички Божии чеда, към клетниците и доволните, към бедните и охолните, към нисшите и висшите, да ги пази от злочестини и съблазни, да ги крепи в бури и униние, да осветява пътя им към духовни сладости и богоугодни дела. Иван постоя още малко срещу висините, неговият олтар, вратата, която отваря просека от веществения свят към просторите на Вечността. После слезе от Скалата на молитвата и пое към пещерата. Влезе, запали кандилцето, което открои скромното обиталище. В трепкащата светлинка съзря върху тавана да жужи живина. Приближи я, бе пчела, претоварила телцето си с цветен прашец и улисана в труда, не бе успяла по светло да се прибере в хралупата си. Иван кротко протегна ръка, доближи длан, пчелата го полази, понесе я към изхода и щом тя усети светлината, литна, силно иззвъня, сякаш му благодареше и се отдалечи. С благи очи мъжът я проследи как се дига над гората и се спуска към поляните, от които извираха благоухания. Радост разтвори лицето му, но когато се обърна, за да влезе в обиталището си, отново почувства, при това по-силно, раздвижването долу. Притвори очи, за да разгадае какво тревожи деня.
-
Провидял е идването на цар Петър, още докато свитата е вървяла към Сердика – уверяваше Янор.
Срещите ни с разказвача от Стоб ставаха все по-наситени с въпроси, догадки и тълкувания. Той не отвори повече дума за голямото нещастие, донесло му скръб и самота. Но в разговорите ни за неговите сънища, в които се явявал Свети Иван, за образа на Чудотвореца, който Янор допълваше от четива, предания и свои прозрения, отломяваше и недогорели въглени от личното си битие. Разкри ми, че имал по-голяма сестра, тя рано се задомила в Северна България. Янор бил на сватбата й, но по-късно рядко се виждали. Идвала в Стоб, гостувала на родната си къща, грижела се за старите им баща и майка, и се връщала при своето семейство. Янор завършил физика, искал да навлезе в дълбокото на тази наука, имал мечта да бъде изследовател, но и да изобретява машини, разни чудесии. Когато годините налегнали с немощ родителите му, взел решение да се прибере при тях, за да не ги оставя без грижи в неволите на старостта. Станал учител по физика в гимназията на съседното Кочериново. Работата го увлякла, пътувал всеки ден, учениците го обичали, защото живо предавал уроците си, привличал ги в кръжоци по физика и фотография, вдъхновявал ги да конструират, извеждал ги навън да снимат, сред природата всичко минавало по-богато и по-желано. Сред младите сякаш младостта не го напускала, не остарявало дръзновението му да мечтае, да изобретява, да крои смели начинания. Починали майка му и баща му, немилостива болест вързала на легло сестрата и тя без време отлетяла. Увиснал сам, а годините се трупали, приятелите подхвърляли, че е стар ерген, а той, погълнат от работата и науката, не забелязвал жадните погледи на учителките и младите жени от околността. Докато срещнал своята избраница. Дошла от Бобошево и също била учителка в гимназията на Кочериново, преподавала математика и това ги сближило, но само като колеги, посветили се на сродни предмети. Веднъж помолила той да й помогне в решаването на заплетена математическа задача. Отзовал се, няколко дни след часовете сядали в една от стаите на училището, пишели, умували, спорели. Намерили решението и в успеха доловили знак, че съдбата ги е събрала за нещо повече. Любовта ги грабнала и издигнала над върховете на Рила. Любимата носела духовната закваска на Бобошево с древните си църкви, параклиси и манастири. През една неделя го завела в родното си градче и обходили повечето свети места. Прескочили и до Скрино, селото на Свети Иван, тогава се пробудило влечението на Янор към рилския пустинник. От хълмовете на Руен планина се прехласвали по омайните гледки край пролома на Струма и отвъдните Рила и Пирин. Обичали в зноя на лятото да замръкват сред върбите и тополите край Струма, когато лицата им поруменявали от отблясъците на залеза, покрил водите. Скоро се оженили. При всяка възможност пътували и обикаляли храмовете на Бобошево, посещавали Рилския манастир, стигали и по-надалеко. Летейки с крилата на голямата си любов, Янор се посвещавал на Бога, душата му се преобразявала, нейната сграда от физически конструкции, математически уравнения и геометрични форми се изпълвала с духа на вярата.
– Осъзнах, – изповяда Янор – че физиката и математиката са проекции на Божията промисъл, че са едни от чудодейните възможности да се прояви Неговото слово.
Със спътницата си били необичайна двойка, примирила и събрала в голямата им любов рационалното с мистичното. Дълго време нямали рожба, но не преставали да вярват, че някой ден Бог ще им я даде. Както и станало – когато и двамата прехвърлили четиридесетте години, родило им се момче. Гледали го и се грижели за него като за цвете, дарено им от Небесната градина.
-
Докато Господ си го взе обратно… – въздъхна Янор.
Седяхме над пирамидите. Денят се изтичаше между призрачните им силуети, пътуваше на запад, а с него се отдръпваше и лятната жега, подгонена от прохладата, слизаща от Рила. Не смущавах тишината на Янор, потънал в спомените от неговите радостни дни. Чаках да се насити на изживяването си, останало му единствена утеха. Не го подсещах за причината, довела ме за пореден път при него – да говорим за Свети Иван и цар Петър. В тези мигове моето мълчание бе най-верният ми въпрос. Погледът ми почиваше сред плетеницата на пирамидите, в миг прошава нещо между тях. Отново надзърна момчето от моето детско аз, усмихна ми се, намигна ми, направи няколко скока надолу, махна за довижданве и изчезна между пясъчниците, позлатени от залеза като замръзнали пламъци. Надигнах се, търсех го. Янор ме изгледа:
-
Какво? – попита ме недоумяващ.
-
Нищо. Стори ми се, че зърнах нещо там. Какво ли не ни се привижда в тези чудновати пирамиди…
Замълчахме, аз вглъбил се в мисли за повторната поява на детето, Янор, отнесъл се по пътеките на своите спомени. Не след дълго той трепна, сякаш събудил се от сън:
-
Всъщност, Петър не за първи път преминавал по пътя от Преслав за Средец. Преди това, едва възкачил се на трона, го пресякъл през 928 година с мощна армия, за да потуши бутна на по-малкия си брат Иван. Две години по-късно по-големият брат Михаил, бидейки първороден син на цар Симеон, опитал в земите на Долна Струма да подпали метеж и си върне, както вярвал, че му се полага, царския скиптър. Но това били походи, в които Петър бързал, нямал време да влиза в храмове, да преспива в крепости, да среща поданици. Сега, макар и изпълнен със смесени чувства на угнетение и надежда, вървял по-спокойно към Сердика и могъл отблизо да вижда истинската картина на царството. Едва потеглил от Преслав и го обградили дрипави и гладни хора. Стреснал се, не разбирал какво искат и защо така дръзко го доближават. Първенвците от свитата му обяснили, че окаяниците просят и понечили с оръжие да разгонят тълпата. Петър ги спрял. Отделил се, последвали го само Стрхали, началникът на охраната и няколко воини. Спрял при селяните и ги попитал:
-
Какво искате?
-
Гладни сме, царю – престрашил се да отговори един изпосталял старец
– Не работите ли? Не сеете ли, не жънете ли?
-
Мъчим се, царю. Но, войните, в които с великия ни самодържец Симеон громяхме ромените, ни изпиха силите…
-
Внимавай! – кресна Страхил, извади меча си и го вдигна над мършавия мъж. – Говориш с царя!
-
Остави го да си изрече думата! – Петър възпря разпаления бранител.
-
Последните зими бяха чрезмерно люти, царю, погубиха посевите ни, измряха животните ни. Първата ни, що годе родитба, биде покосена от скакалци, преминаха като смерч, хляба ни отнесоха. Настана скръб и мор между людето. Малко ни бяха злочестините, та от към ромеите ни връхлетя и чума. Не смогваме да погребем покойниците. Гробища, поля и усои почерняха от кръстове. Напускаме селата си, за да избягаме от болестта и като къртове се заравяме в землянки. Прииждат хора на боилите, прощавай, царю милостиви, твои събирачи на налог и те идват с войници, и събират, каквото с пот и мъка сме изтръгнали от земята. Оставят ни трохи, но и трохите бързо свършват. Не намерят ли нещо, бият ни, затварят ни, отнемат ни земите, отмъкват каквото животно е останало. Грешни ли сме, що ли, Божие ли наказание теглим, господарю…
-
Достатъчно! – вдигна ръка царят, кимна на ковчежника да се приближи до него и му повели да раздаде пари на селяните.