5. Киселата супа
Пиколото Деню си нямаше представа какво го чака, докато омиташе третата чиния с кисела супа в служебния стол. Нямаше откъде да знае, че същия ден Първолета – новата служителка от отдел „Резервации“, ще му се обади и ще го покани в „Какао“.
Сряза го още на излизане от хотела, но не му се качваха шест етажа пеш обратно, само за да тества мимолетното къркорене на червата и акустиката на мизерната си тоалетна.
Първият сигнал, че работата е сериозна, бе подаден още докато чакаха ред пред клуба. Тиха, но смъртоносна газова атака. Деню се отдръпна виртуозно назад и по този начин набедиха едно очилато, пълничко момче. Цялата опашка се закикоти, сочейки го с пръст.
На дебеланкото му стана обидно и си тръгна, с което практически припозна творението за свое. Вътре Първолета, разгорещена и потна, се виеше около Деню предизвикателно и с всяка следваща изпита „Маргарита“ ставаше все по-ясно, че нощта ще бъде паметна.
Деню се опита да потанцува с нея, но стомашните спазми направиха движенията му неестествени и в крайна сметка се завря в един ъгъл, където се остави на газовете да го надуят до няколко атмосфери. Струваше му се, че улавя ниските честоти на музиката директно в червата си. След около час положението бе нетърпимо.
Той хвана Първолета за ръка и въпреки бурните ѝ възражения и желанието ѝ да танцува още, я замъкна през танцуващата тълпа към изхода. Там ги спряха хранителите, тъй като в същия момент на ВИП входа спря лимузина. Макар съзнанието на Деню да бе вече замътено от напрежение, той веднага разпозна Козидор и Моника, заради които цялото движение на хора бе временно преустановено.
– Добре ли си? Трепериш… Да не ти е студено?
– попита Първолета, когато вече бяха оставили след себе си непоносимия шум на дискотеката и потънаха в мрака на глухите улички.
– Да… да… всичко е наред – отвърна той, насилвайки усмивката си.
– Ще те стопля скоро – измърка обещаващо момичето и се притисна по-силно.
Да, да… наистина скоро ще се стопля – помисли си пиколото и забърза крачка, опитвайки се да не губи концентрация.
– Да идем до твоята квартира! При мен не е удобно… Приятелката ми е с малко дете – с несигурен глас предложи Първолета.
– Живея далече – отвърна Деню и обърса потта си с юмрук. – Имам по-добра идея – без да спира да трепери, той извади от джоба си мастъркарта. – Ето го нашия билет за звездния свят… този ключ ще отвори всяка стая в „Козидор“.
Очите на девойката се изпълниха с възхищение и копнеж.
– Ще отвори ли президентския апартамент? Искам джакузи и шампанско!
– Всичко ще отвори, зайче, всичко, само по-бързо – отговори Деню и хукна така, че на темпото му би завидял и етиопски пощальон.
– Мммм, какъв си нетърпелив… Чакай! Не мога толкова бързо, ще падна! – Първолета залиташе на дългите си крака, опитвайки се да пази равновесие.
Мозъкът на пиколото вече работеше на друга честота – мислите му бяха ясни и точни, като заповедите на пълководец по време на смъртоносно сражение.
„Трябва ми тоалетна – първо. Второ, тя трябва да се задържи някъде за десет минути. Ако чуе какво правя в тоалетната, може да избяга. Десет минути стигат.
Или петнайсет да се проветри, но и десет не е лошо.
Ако са двайсет, ще има време и за душ. Господи, каква беше тая супа, какво са забъркали тия гадове?“
Вече се виждаше красивата фасада на хотела.
– Зайче, свърших цигарите! Ето ти пари, ще идеш ли да ми купиш? Ще те чакам горе в апартамента – изричането на тази молба костваше колосални усилия на Деню. – Ще оставя открехнато, направо влизай…
– Мммм, колко си перверзен… обичам изненадите!– съгласи се веднага Първолета, която вече си представяше стотици ярки свещи и розови листенца по килима, водещ към спалнята.
Пиколото едва изчака тя да се скрие зад ъгъла и се изстреля в спринт. Да ползва бавния служебен асансьор бе опасно, а всяка изгубена секунда можеше да бъде фатална. Прескачаше по няколко стъпала навед нъж, стиснал с две ръце задника си, което силно изместваше центъра на тежестта му.
През камериерския офис той влетя в коридора и се втурна към президентския апартамент. Всяка стъпка може да бъде последна. Отвори вратата и без да включва осветлението се озова в средата на главната спалня. Там се предаде. Газовете взривиха тъмнината.
Времето спря. Пиколото не смееше да помръдне.
– Ааааааа… ммммм… ооооо… – стенеше Деню и когато съзнанието му започна да се избистря, той внимателно се придвижи към тоалетната.
Артилерийски залпове следваха един след друг, а въздухът се наелектризира.
– Охххх., котьоооо… – продължи да стене Деню, сякаш беше в безкраен оргазъм. Реши, че е по-добре да отвори прозорците, за да проветри и да провери състоянието на слиповете си след канонадата.
Нахлу свеж въздух и се смеси с киселия. Някъде долу ръмжаха и се давеха бездомни кучета, навярно опитвайки да разделят нещо.
Взе една кърпа и започна да я размахва чевръсто, за да изведе вонята по-бързо навън. Първолета трябваше да се появи всеки момент. Като чу, че вратата се отваря,
Деню заразмахва кърпата още по-бързо и отчаяно.
„Ще ѝ кажа, че миризмата е отпреди, успокояваше се той. Не винаги камериерките успяват да проветрят добре след всеки гост, нали?“
В същия момент ръката на Първолета успя да напипа в тъмното копчето за лампата и в спалнята светна. На голямото легло лежеше възрастна двойка съпрузи – изцъклени и ококорени от ужас и изненада. Възрастните хора не можеха да помръднат. Сякаш за секунди температурата бе паднала до абсолютния минимум и те бяха замръзнали с отворени очи и уста.
Първолета също замръзна, като видя двойката в кревата и на няколко метра от тях Деню, с изути слипове до колене и кърпа в ръце.
– Ти си болен! Извратен идиот! – момичето с всички сили запокити пакета цигари, опитвайки се да го уцели в главата. Пиколото инстинктивно се отдръпна
и кутията излетя през отворения прозорец надолу, при кучетата, които продължаваха да лаят, да се давят и да делят Бог знае какво…
6. Съкровището
Говореха, че Козидор e забогатял след войната.
В сринатия от бомбардировки град особено ценени били обикновените тухли, тъй като тухлената фабрика също била напълно унищожена. Бащата на Козидор, Козидор V – бил едноличен собственик именно на тази фабрика, наследена от бащата и дядото на Козидор – Козидор IV. Съдбата на останалите Козидоровци под номер III,
II и I беше неизвестна, а и самият факт за тяхното съществуване беше съмнителен. Имаше версия, че Козидор IV, бащата на Козидор V и дядото на настоящия
Козидор, е измислил първите Козидоровци, за да си придаде нотка на аристократизъм. Нещо повече, никой не бе виждал портрети на първите трима, докато физиономиите на четвъртия и петия Козидор висяха навсякъде. Козидор – настоящият – дори се сдоби със скулптура, поръчана специално от зет му. Направиха я набързо, докато старецът за пореден път бе в ръцете на докторите, които не даваха добри прогнози по отношение на здравето му. Скулптурата бе почти метър по-висока от самия Козидор и той изобщо не я хареса.
Кучетата също не я харесаха, явно ги плашеше и често се събираха около нея, за да я лаят.
– Кой ме е направил? – попита милиардерът, като едва се позна.
– Пиер Ръкотворни. Най-добрият скулптор на нашето съвремие… Постоянно има изложби в Париж, в Санкт Петербург, в Ню Йорк…
– Платихте ли?
– Наложи се.
– Ааа! Аз на всички давам възможност. Махнете я!!! – нареди старецът и си тръгна.
Пиер Ръкотворни категорично отказа да преработи своето произведение на изкуството. Зетят пък не искаше да маха статуята, тъй като искрено се надяваше, че нуждата от паметник скоро ще бъде на дневен ред.
След дълго мислене, той се обади на краниста и нареди скулптурата да бъде обърната с гръб към алеята.
Сега гигантската статуя изглеждаше така, сякаш старецът, разхождайки се из градината, се е пообърнал, за да се облекчи в храстите. Но да оставим скулптурата и да се върнем там, откъдето започнахме.
Бащата на Козидор починал по време на огледа на руините от своята разрушена фабрика. Докато строителният инженер го успокоявал, че войната е на път да
свърши, собственикът вдигнал от земята парче тухла и го погалил. Така, както се гали дете или малко беззащитно животинче. Празните му очи се присвили, ръката из пуснала парчето и се вкопчила за гърдите. Строполил се на земята с отворена уста, без да успее да каже гък. Така Козидор V оставил на сина си само руини и дългове. Сегашният Козидор събрал оцелелите тухли и построил първата триетажна сграда на бъдещата си империя.
През следващите две години бригадите му събирали тухли от съборените къщи и ги продавали на всички, които имали нужда от тях. Така скоро уредил борчовете си и събрал пари за нова фабрика. Обаче не я построил. Изведнъж изчезнал. Триетажната сграда на Козидор Ентърпрайз останала празна, сякаш всичко в нея се било изпарило.
Плъзнали слухове, че Козидор е отвлечен от кирпичената мафия. Други твърдели, че при разчистванията и разкопките е намерил имáне. Разбира се, времето посипало с прах всички тези легенди и когато половин век по-късно Козидор се появил отново, почти всички негови съвременници вече били измрели, а единиците останали живи не били в особено добра умствена форма, за да разказват истории за тухлени фабрики и за намерени съкровища.
7. Барманът
В 3 часа Йонко и младият сервитьор излязоха навън. Почти всички прозорци бяха угаснали, сякаш сградата се готвеше да си подремне за кратко преди раждането
на новия ден. След час-два всичко щеше да започне отначало. Хотелът щеше да се събужда постепенно, наподобявайки огромен организъм, захранван от движе нието на хора, асансьори, от топлината на кухненските печки и миризмата на прясно сварено кафе.
– Дай да те закарам! – предложи барманът.
– Неудобно ми е.
– За никъде не бързам – отговори Йонко с уморен глас и отвори дясната врата на стария си опел. – Хайде, качвай се, докато не съм размислил.
Колата бавно потегли към светофара, изчака да светне зелено и се вля в булеварда.
– Защо си избрал тая професия? Виждаш ми се умно момче, защо си се хванал да работиш сервитьор?
– А ти защо си станал барман?
– Ти мен не ме гледай, животът ме завъртя лошо…
– Че и сводник – опита да се пошегува сервитьорът.
Споменаването на тази дума веднага хвърли сянка на тъга върху лицето на бармана. Той инстинктивно даде газ, ускори и ревящият двигател на стария опел уплаши спящите градски гълъби. Птиците се разлетяха във всички посоки.
– Имам дългове, стари. Няма да доживея да се разплатя.
– Дългове ли? Какви дългове?
– Какъв може да е един дълг? Пари, естествено. Спомням си се на твоята възраст: хей, живот, здравей и безкрайна веселба. Хотелът нов, клиентите щедри. Бакшишите от една вечер бяха повече от месечната ми заплата… Абе, кво да ти разправям!
– Страхотно! – отговори сервитьорът, който вече съжали, че не е тръгнал пеша. Последните два месеца той се бе уморил да слуша за миналото. Не само Йонко, но и всички, които от по-дълго време работеха в хотела, не спираха да повтарят колко е било хубаво преди, колко пари изкарвали и как всичко се променило, как хората станали други, ръководството – и то, появили се и кредитните карти, което съвсем ги довело до просешка тояга.
– Младост, глупост, грешки – продължи барманът,
– момичета всякакви наоколо, едно от тях взе, че забременя. Баща ѝ влиятелен, известен лекар – ожениха ни веднага, щом разбраха. Детето се роди с рядка болест. Зарязах училище, работех денонощно, за да купувам лекарства, за една нощ животът ми се превърна в кошмар.
– Нали дядото е бил известен доктор? Така разбрах?
Не можа ли да помогне? – прекъсна монолога му младият мъж.
– Бащата на булката ли?
– Да.
– Буквално след сватбата го опандизиха. Обвиниха го в незаконна търговия с ваксини, контрабанда, някакви далавери… Други времена бяха. Вкараха го в затвора и му взеха всичко: къща, вила, коли, лодка, пари – и край. Купувах му портокали и фурми, като
ходех на свиждане. Но за кратко. Той се обеси… Жена ми се побърка и аз останах сам с болното дете.
– Кошмар.
– Слаба е думата! Остана ми една надежда – да излекувам детето в чужбина, но това струваше много пари.
– Затова ли се хвана с тоя занаят?
– Взех заем от Златните. Това вероятно нищо не ти говори. И по-добре и да не знаеш, да си нямаш работа с тях. Още съм им роб. Нямам избор, никога не мога да изплатя дълга, но трябва да работя за тях, докато съм жив…
– Трябва ти печалба от лотарията – усмихна се тъжно сервитьорът.
– Или да намеря съкровище – въздъхна Йонко и здраво стисна волана.
А в хотела започваше новият ден. Тук дните не се различаваха много един от друг. За тези, които отсядаха за ден-два или седмица, те можеха да бъдат найщастливите, най-тъжните, най-обикновените, делови или интересни. Но за тези, които работеха там, дните си приличаха като клечките в кибритена кутия. Само дето начеващият ден беше рядко изключение и щеше да остави следа в историята. На този ден старият Козидор изчезна безследно.
Първата част можете да намрите тук
